Определение № 4702 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4146/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 593 от 17.07.2025 г. по в. гр. д. № 883/2025 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 88/12.03.2025 г. по гр. д. № 989/2024 г. на Несебърския районен съд, с което Л. А. Б. е осъдена да заплати на основание чл.38 ЗУЕС и чл.86 ЗЗД на ЕС на сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], к.к. „С..б.“-запад, комплекс „А. Палас“, следните суми: 2487.03 лева, представляващи вноска за фонд „Ремонт и обновяване“ за периода от 16.07.2023 г. до 15.07.2024 г.; 304.84 лева - лихва за забава върху посочената вноска от 2487.03 за периода от 02.10.2023 г. до 21.08.2024 г.; 218.75 лева - вноска за управление и поддържане на общите части за периода от 16.07.2023 г. до 15.07.2024 г.; 26.81 лева - лихва за забава върху посочената вноска 218.75 лева за периода от 02.10.2023 г. до 21.08.2024 г.; 11 474.54 лева - общ сбор от вноски за фонд „Ремонт и обновяване“ и такса за поддръжка и управление за периода от 2020 г. до 2023 г., както и сумата в размер на 1531.89 лева - лихва за забава върху посочените вноски от 11 474.54 лева, лихвата дължима за периода от 02.09.2023 г. до 21.08.2024 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.08.2024 г. до окончателното изплащане.

Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, като се е произнесъл само по оплакванията в касационната жалба.

Прието е за неоснователно оплакване за неправилност на първоинстанционното решение поради неприлагане правилото на чл.111, б.“в“ ЗЗД. Разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД има предвид периодични вземания, докато в случая паричното вземане от 11 474.54 лева, представляващо сбора от вноски за фонд „Ремонт и обновяване“ и такса за поддръжка и управление за периода от 2020 г. до 2023 г., е общо определено за минал период от време с влязло в сила решение на Общото събрание на етажната собственост. Падежът на това задължение се определя като платимо на определен ден (по смисъла на чл.84, ал.1 ЗЗД вр. чл.38, ал.1 ЗУЕС) и в 14-дневен срок от оповестяването на решенията по реда на чл. 16, ал. 7 от ЗУЕС /от влизане в сила на решението на ОСЕС/.

Прието е за неоснователно оплакването за това, че съгласно протокол от ОС на ЕС от 11.07.2022 г., на стр.11 в табличния вид, разходът за „Ремонт и обновяване” бил в размер на 13722 лева за периода 2022 г. – 2023 г. и тъй като според нотариалния си акт ответницата имала 4.0444% ид.ч. от общите части, следвало да заплати 554.97 лева за фонд „Ремонт и обновяване”, а не 2541.03 лева, както е записано в протокола от ОСЕС, проведено на 20.07.2023г. Видно от протокол от проведеното на 11.07.2022 г. общо събрание на етажната собственост (л. 68 - л. 103 от делото на районния съд ), с решение по т. 4 от дневния ред е приело разходите по чл. 50 от ЗУЕС в размер на 60722 лева да се разпределят между собствениците според притежаваните от тях идеални части. Според взетите решения по т.3 от дневния ред на това ОСЕС обаче е определен бюджет за 2022-2023 г. за Фонд „Ремонт и обновяване“ в размер на 13 722 лв., а разходи по чл.50 и чл.51 от ЗУЕС - в размер на 54 500лв., т.е. общият размер на бюджета е 68 222 лева. В т.4 от ОСЕС са отразени разходи по чл.50 от ЗУЕС от 60 722 лв. и разходи по чл.51 от ЗУЕС-7500 лв., като сборът на двете суми образува размера на приетия бюджет от 68 222 лв., поради което правилно районният съд е приел, че е допуснатата техническа грешка в решението по т.4 от ОСЕС, която не води до неяснота на определените в т.3 от ОСЕС суми по пера и обосновава извода за дължимост на цялото парично вземане в размера, определен от районния съд.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Л. А. Б..

Жалбоподателката счита, че въззивният съд не е съобразил чл.114, ал.2 ЗЗД при определяне началния момент, от който започва да тече погасителната давност. Не бил съобразен текстът на решението на ОС на ЕС от 20.07.2023 г., според който за собствениците, които не са заплатили дължимите от тях вноски в срок до 01.10.2023 г., ще се изпращат покани за доброволно изпълнение със срок за плащане до 01.11.2023 г., след което ще се вземат съответните мерки по съдебен ред. Следователно в случая била налице хипотезата на чл.114, ал.2 ЗЗД, т. е. давността започвала да тече от деня, когато е възникнало задължението, а не от деня, в който вземането е станало изискуемо – чл.114, ал.1 ЗЗД. Представляващият ЕС трябвало да изпрати покани, но те не поставяли началото на погасителната давност, защото в такива случаи давността започвала да тече от възникване на задължението.

Поддържа се и становището, че сумите за „Ремонт и обновяване“, както и вноските за разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата, представляват по своя характер периодични плащания, доколкото са повтарящи се задължения за предаване на пари, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определен интервал от време, а размерът на плащането е изначално определен – арг. от ТР № 3/2011 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД периодичните плащания се погасяват с 3 г. давност.

Поддържа се и становището, че припадащият се разход за „Ремонт и обновяване“ е в размер на 554,97 лв. спрямо определената сума от ОС на ЕС – 13 722 лв. за периода 2022 г. – 2023 г. и спрямо притежаваните от жалбоподателката 4,0444% ид. ч. от общите части на сградата, а не 2541,03 лв., колкото приел съдът.

В заключение поддържа, че от общото задължение в размер на 11474,54 лв. следва да се приспаднат 8685,34 лв. – погасени по давност, както и 1986,06 лв. – неправилно изчислени.

В изложението към касационната жалба се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, по съображенията, изложени в касационната жалба.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси:

1. „Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички изложени не само от въззивника, но и от въззиваемия, респ. ищецът и ответникът, доводи в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора на същата предели на производството“.

По този въпрос въззивният съд действал в противоречие с решение № 8 от 19.01.2018 г. по гр. д. № 2435/2016 г. на ВКС, ІІ-ро т. о. и решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ІІ-ро т. о.

Поддържа се, че въззивният съд не се произнесъл по доводите за прилагане на чл.114, ал.1 и ал.2 ЗЗД, в пълно противоречие с практиката на ВКС - определение № 985 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2012 г., IV г. о., решение № 224 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 371/2010 г., IV г. о., решение № 123 от 6.11.2019 г. на ВКС по т. д. № 2682/2018 г., I т. о., а също и в противоречие с ТР № 3/2011 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС при определяне характера на задължението от 11 474.54 лева.

2. Следва ли съдът при формиране на своите фактически и правни изводи да съобразява логическата връзка между фактите и евентуалното нарушаване на логическите правила.

По този въпрос въззивното решение не било съобразено с т.12 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС.

Ответникът в производството – ЕС на сграда с идентификатор 51500.507.94.1 по КККР на [населено място], оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Излага доводи и по същество за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на главния паричен иск над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпрос № 1 в изложението към касационната жалба е процесуалноправен и е свързан с оплакването, че въззивният съд не се е произнесъл по съдържащия се във въззивната жалба довод за прилагане на ТР № 3/2011 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС спрямо сумата от 8685,34 лв., част от общо присъдената сума от 11,474, 54 лв., присъдена в полза на етажната собственост. По този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е обсъдил това оплакване, но го е приел за неоснователно, като е изложил съображение в подкрепа на тезата си. Дали мотивите на въззивния съд по този въпрос съответстват на материалния закон и на практиката на ВКС по прилагането му не може да бъде преценявано в настоящото производство по чл.288 ГПК. В изложението към жалбата не е формулиран материалноправен въпрос по прилагането на чл.111 и чл.114 ЗЗД във връзка с характера на сумите, формиращи сбора от 8685,34 лв., срокът за погасяването им по давност и началото на давностния срок, а съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Отделно от това по делото не са ангажирани доказателства във връзка с възражението за погасителна давност и съобразно чл.154, ал.1 ГПК за това с кои решения на ОС на ЕС изначално са определени или са станали определяеми паричните вноски във фонд „Ремонт и обновяване“ за периода 2020/2021 г. И на последно място – жалбоподателката е присъствала лично на общото събрание на ЕС на 20.07.2023 г., в което е взето решение по т. 7, с което се определя размерът на всички неплатени задължения към етажната собственост, включително и задължението от 8685,34 лв. за фонд „Ремонт и обновяване“ за периода 15.07.2020 г. - 16.07.2021 г. Тя не е обжалвала това решение по реда на чл.40 ЗУЕС и по този начин е признала вземането на етажната собственост за тази сума, с което е прекъснала погасителната давност.

Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и в останалата част, с която Л. А. Б. е осъдена да заплати на основание чл.38 ЗУЕС и чл.86 ЗЗД на ЕС сумата от 2487.03 лева, представляващи вноска за фонд „Ремонт и обновяване“ за периода от 16.07.2023 г. до 15.07.2024 г. По отношение на тази сума липсва противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото съдът не е нарушил процесуалните правила – обсъдил е възражението във въззивната жалба и е посочил защо приема, че реално дължимата сума е 2487.03 лева, а не 554,97 лв., колкото поддържа жалбоподателката. При формиране на този извод въззивният съд е спазил правилата на формалната логика.

По втория въпрос, който е свързан с оплакването за необоснованост на въззивното решение поради нарушаване на логическите правила, както и по свързаното оплакване за очевидна неправилност, не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като въззивното решение не страда от този порок. Не е налице противоречие с т.12 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, нито очевидна неправилност на обжалваното решение.

Воден от изложеното, ВКС, състав на І-во г. о.,