Определение № 29 от 19.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 518/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Р. П. К. обжалва решение № 1508 от 17.12.2020 г. по в.гр.д. № 2699/2020 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 3289 от 02.06.2020 г. по гр.д. № 11560/2017 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от настоящия жалбоподател против Гаранционен фонд, [населено място] искове с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 от КЗ за сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, настъпили от ПТП на 11.02.2016 г., в резултат от противоправно и виновно поведение на водач на неидентифицирано моторно превозно средство, както и за сумата от 2091,50 лв, представляваща причинени от процесното ПТП имуществени вреди, изразяващи се в разходи за консумативи, лекарства и услуги, ведно с претендираната върху двете обезщетения законна лихва, считано от 11.02.2016 г. до окончателното им изплащане.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени решението и да се присъдят разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Длъжен ли е въззивният съд да укаже на ищеца в производството, че не сочи доказателства в подкрепа на свои твърдения, въведени в исковата или в допълнителната искова молба, ако прецени, че първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си да направи това в доклада по делото, или е допустимо, без да изпълни процедурата по чл. 146, ал. 2 ГПК и без да даде указания на страната, във въззивното си решение да приеме, че е налице непълнота в доказателствата? – противоречие с решение № 171 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2813/2017 г. на ВКС; решение № 304 от 01.10.2015 г. по гр. д. № 2460/2015 г., на ВКС, IV гр.о.; решение № 417 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 788/2009 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 253 от 18.05.2011 г. по гр. д. № 1919/2010 г. на ВКС; решение № 16 от 7.02.2014 г. по т. д. № 1187/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 255 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 587/10 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 108 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 814/2012 г. на ВКС, I гр.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд в изпълнение на задълженията си по чл. 235, ал. 2 от ГПК да вземе предвид при произнасяне на съдебния си акт обстоятелството, че приет като доказателство констативен протокол за ПТП с пострадали лица, който е съставен от длъжностно лице след посещение и оглед на ПТП-то, за който липсва оспорване на автентичността му и обстоятелствата, определящи го като официален документ и не е проведено пълно обратно доказване, безспорно има обвързваща материална доказателствена сила? – противоречие с решение № 15 от 25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г. на ВКС, I т.о.

3. Допустимо ли е съдът да отрече или игнорира обвързващата материална доказателствена сила на официален документ констативен протокол за ПТП, при липса на оспорване автентичността на документа и липса на оспорване на обстоятелствата, определящи го като официален? - в противоречие с решение № 15 от 25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г. на ВКС, I т.о.

4. Достатъчно ли е при налични: констативен протокол за ПТП с пострадали лица, докладна записка, съставени от длъжностно лице след посещение и оглед на ПТП, медицинска документация и Постановление за спиране на досъдебно производство да може пострадалото лице да предяви претенция за получаване на обезщетение от Гаранционен фонд на основание на разпоредбата на чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ?

5. Допустимо ли е съдът, отричайки или незачитайки прието и неоспорено писмено доказателство относно обуславящо изхода на спора обстоятелство - осъществяването на ПТП с пострадало лице, причинено от неизвестен водач на МПС, да лиши от приложение правна норма, в случая тази на чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ?

Ответникът Гаранционен фонд, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на 05.01.2021 г. Касационната жалба е от 08.02.2021 г. /п.к.: 05.02.2021 г./. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 557. ал. 1, т. 1 от КЗ, Гаранционният фонд изплаща обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност" за имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания, когато пътнотранспортното произшествие е настъпило на територията на Република България и е причинено от неидентифицирано моторно превозно средство. Според въззивния състав, разпоредбата предоставя право на увредения, спрямо когото водачът на МПС, причинил ПТП, е отговорен на основание чл. 45 от ЗЗД, да претендира заплащане на дължимото обезщетение от Гаранционния фонд. Въззивният съд е приел, че е необходимо установяване на деликт спрямо пострадалия, за да може да се ангажира отговорността на Фонда.

С оглед представените писмени доказателства, а именно протокол за оглед на местопроизшествие, въззивният съд е приел, че същият не е съставен на мястото на произшествието, а е по данни на пострадалия и като такъв, макар и да е официален свидетелстващ документ, не може да се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, тъй като не се основава на непосредствено възприети от длъжностното лице факти. Прието е, че в този случай само неизгодните факти, за страната, могат да се установят, а такива нямало.

Прието е, че водачът на автомобила е неизвестен, а неговата вина не е установена с влязла в сила присъда. Тази вина, според съда, следва да се установи във въззивното производство. С определение от 27.03.2019 г. първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като е възложил на ищцата да установи, че на твърдяната дата е настъпило ПТП с посочен в исковата молба механизъм, както и че получените увреждания са причинени от неидентифицирано МПС - да докаже всички елементи от фактическия състав на деликта.

Въззивният състав е приел, че доказателствената тежест е на ищцата, с оглед извършеното оспорване от ответника на настъпването на ПТП, в причинна връзка с което да е увреждането на ищцата; наличието на съприкосновение между неидентифицираното МПС и ищцата.

С оглед представените писмени и събраните гласни доказателства, включително и изслушаните по делото автотехнически експертизи, въззивният съд е приел, че липсва доказване на пътно-транспортно произшествие с участие на автомобил и пострадалата ищца. С оглед заключенията на допуснатите по делото експертизи, въззивният съд е приел, че има увреждане на ищцата - вътреставно счупване шийката на дясната тазобедрена кост. Но същото може да се получи по два механизма: директно падане на дясната страна на седалището или рязко извъртане на крайника настрани. Прието е, че счупването не изисква голяма кинетична енергия и може да се получи и при падане без влияние на външна сила, без чуждо ускорение. Възможно било да е осъществено ПТП с незначителна кинетична енергия, достатъчна да извади ищцата от равновесие и да доведе до нейното падане на терена. При ищцата не са констатирани следи, които да сочат на наличие на инициален удар с автомобил - липсват мекотъканни телесни увреждания, но това не изключвало наличието на контакт с неизвестния автомобил. Прието е и, че в практиката съществуват случаи, при които липсват охлузвания или кръвонасядания от контакта с автомобила, но са налице зацапвания по дрехите или подбитости по автомобила. В процесния случай, при ищцата не са костатирани и такива следи от контакт с автомобил. Предвид възможните хипотези на получаване на счупването било възможно същото да се реализира и при липса на засягане от автомобил, а при отскачане при избягване на удар и падане. Така е прието, че при описания механизъм на ПТП от ищцата, паркираният на левия тротоар на [улица], [населено място] (спрямо посоката на движение на пешеходката) автомобил, предприел остър ляв завой при движение на заден ход с цел да навлезе назад по [улица], в момент, в който ищцата, движейки се по [улица]пресичала [улица]. С оглед приетото движение и треактория е направен извод, че в момента на удара автомобилът се движил със скорост 3-5 км/ч. и избутал ищцата в посока надясно и назад, от което тя изгубила равновесие и паднала надясно и назад. Въззивният съд е приел, че по делото са представени само косвени доказателства, от които не може да се направи категоричен извод за настъпване на описаното в исковата молба пътно-транспортно произшествие. Целият механизъм на ПТП бил изследван на твърденията на ищцата. Наличието на оспорване от ответника изисквало доказване на факта на непозволено увреждане от автомобила. С оглед на така събраните доказателства, съдът е направил извод, че освен твърденията на ищцата, е възможно да има и друга фактическа обстановка, при която автомобил не е докоснал ищцата, не е пресякъл пътя й. Поради това е прието, че няма установяване по несъмнен начин на пътно-транспортно произшествие с участие на автомобил, който е неизвестен, обстоятелство, което нормата на чл. 557, ал.1, т. 1 от КЗ, свързва с правото на обезщетение на пострадало при пътно-транспортно произшествие с неизвестен автомобил, лице.

Така, поради липсата на установяване на пряко причиняване на вредите от автомобил, въззивният съд е направил извод, че не е налице доказване в процеса на правопораждащия факт, а именно увреждане. С оглед представените косвени доказателства, съдът е направил извод, че при техния анализ не може да се установи наличие на пътно-транспортно произшествие с участие на автомобил. Така е обоснован извод, че не може да се ангажира отговорността на Гаранционния фонд.

Допускането на касационно обжалване се извършва служебно при наличие на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. В настоящия случай, при извършената служебна проверка не се установява наличие на сочените основания, а именно вероятност съдебното решение да е нищожно или вероятност съдебното решение да е недопустимо.

Извън посочените основания касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на първия поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че разрешението от въззивния съд не е в отклонение на практиката на ВКС. Въззивният съд е преценил, че с оглед изложените оплаквания във въззивната жалба, следва да даде възможност на въззивния жалбоподател да ангажира доказателства, като бъде анализирано представеното в процеса пред първоинстанционния съд, писмено доказателство – констативен протокол за пътно-транспортно произшествие. С оглед изслушаното пред въззивния съд заключение на вещо лице е прието, че няма преки доказателства, а от косвените такива не може да се направи извод, че е налице засягане на пострадалата от автомобил. Направен е извод, че е възможно да е изгубила равновесие и да е паднала, с което да е получила описаните увреждания на тазобедрената става. Така направеният извод от въззивния съд не е извършен в нарушение на правилото, че следва съдът да даде възможност на страните да ангажират доказателства за твърдените от тях факти. Въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, изразена в т. 2 от Тълкувателно решение /09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно разясненията по приложение на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася само относно сочените във въззивната жалба оплаквания, като осигурява на страните възможност да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които не са могли да ангажират и съберат поради това, че докладът по делото, изготвен от първоинстанционния съд, на основание чл. 146 от ГПК, бил непълен или неточен. В конкретния случай е направено оплакване относно неправилен анализ на доказателствата, включително необсъждане на протокол за ПТП, издаден от ОДМВР Варна и неизясняване на делото от фактическа страна. Поискано е допускане на автотехническа експертиза, каквато е допусната. Действително въззивният жалбоподател като ищца в процеса дължи да установи наличието на противоправно действие, както и установяване на вредите. За тези обстоятелства съдът е посочил, че следва да ангажира доказателства. С оглед оплакванията във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че следва да допусне СТЕ, която да установи механизма на ПТП като съобрази и константивния протокол, изготвен от длъжностно лице от ОДМВР-МВР, и описания механизъм на ПТП от ищцата. Това означава, че въззивният съд не се е отклонил от задължението си да основе решението си на факти, за които на страните е дадена възможност да ангажират доказателства, съобразно разясненията в посоченото тълкувателно решение. Поради това не следва да се допуска касационно обжалване на въпрос 1 на посоченото от касатора основание.

По отношение на поставените въпроси 2 и 3, касаторът обосновава, че не е взел предвид разрешението в практиката на ВКС на нормата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, с оглед представения протокол за ПТП. Въззивният съд е приел, че видно от представения протокол за ПТП, същият е съставен от длъжностно лице с оглед на неговите функции. При съставянето му не била установена схема на пътно-транспортно произшествие. Посочен бил неизвестен участник и ищцата, както и какви са вредите, които са настъпили за нея. Не била посочена схема на местопроизшествие. Посочена е констатация, че неизвестно лице при маневра назад блъска Р. К.. Така като е прието, че протоколът не съдържа всички релевантни обстоятелства, съдът е направил извод, че не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила. При преценка на изложените мотиви от въззивния съд спрямо сочения от касатора правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че във въззивното решение липсва отклонение от практиката на ВКС по поставения въпрос, възприета при приложението на чл. 125а, ал.1 и чл. 125 от ЗДвП и в релевантната към предходен момент Наредба № I – 167 от 24.10.2002 г. за условията и реда на взаимодействие между контролните органи на МВР, които разяснения на съдебната практика са приложими и при действието на Наредба № I -41 от 12 януари 2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към гаранционния фонд, редакция до изм. ДВ. бр.94 от 30 ноември 2010 г. Съгласно трайната практика, изразена в множество решения, както и в посоченото от касатора съдебно решение на ВКС, констативният протокол, съставен от органите на МВР в кръга на тяхната служба и функции, съставлява официален свидетелстващ документ относно пряко възприетите при огледа на местопроизшествието от длъжностното лице факти, като местополжение на МПС спрямо пътя и едно спрямо друго, участници, характер, вид на щети, следи по пътя, пътна маркировка. Тогава протоколът като официален свидетелстващ документ има обвързващ съда материална доказателствена сила. Когато протоколът не удостоверява всички релевантни факти, тогава следва пострадалият да установи механизма на ПТП чрез други доказателства, като по този начин установи наличието на противоправно деяние, вреда и причинна връзка между тях. Така, анализирайки всички доказателства, включително протокола и фактите, които са отразени в него и изслушвайки автотехническа експертиза, изготвена въз основа на този констативния протокол, въззивният съд е изградил своите изводи. Въззивното решение не е в отклонение от разрешението, поддържано в константната практика на ВКС относно материалната доказателствена сила на протокол за ПТП като представения по делото.

Посочените въпроси 4 и 5 не представляват правни въпроси, обосноваващи общо основание за допускане касационно обжалване. В производството по чл. 288 от ГПК, съдът не може да направи преценка на доказателствата по делото. Поставените въпроси изискват анализ на конкретните доказателства по делото. Правото на обезщетение, дължимо от Гаранционния фонд при предвидените в чл. 557, ал.1, т. 1 от КЗ предпоставки, се установява след анализ на всички доказателства във връзка с релевантите факти, описани в посочената норма. Така както са формулирани въпросите изискват отговор дали правилно са преценени доказателствата, представени от жалбоподателя като установяващи настъпване на пътно-траспортното произшествие и причинените от него вреди, както и размера на следващото се обезщетение. Дали представените, изброени във въпроса, доказателства, установяват наличието на право на обезщетение, дължимо от Гаранционния фонд, не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, включен в предмета на делото и обусловил изхода на спора, трябва да е от значение за формиране на извода на въззивния съд, но не и да е свързан с правилността на съдебното решение. Анализът на доказателствата и следващата от тях преценка на установените с тях факти, подвеждането им под релевантната правна норма, са въпроси, които са свързани с правилността на съдебното решение и не могат да представляват общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение соченото основание очевидна неправилност на съдебното решение, съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че не се установява в случая. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице, когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Примерното посочване би могло да бъде приложение на несъществуваща правна норма, приложение в обратния смисъл на цитирана правна норма, противоречие в мотивите, от които не може да се установи соченото от съда основание, грубо нарушение на правилата на формалната логика и опитните правила, водещи до явна необоснованост на обжалваното въззивно решение. В случая такива нарушения не могат да се установят от проверка на съдебния акт.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на спора на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски, изразяващи се в дължимо юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 2 Наредба за заплащането на правната помощ, в размер на 450 лв..

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България