Определение № 473 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„Глисада - 2010“ ООД гр. Несебър чрез процесуалния представител адв. М.Д. е обжалвал с касационна жалба вх.№ 106663 от 23.02.2019г. въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 98 от 14.11.2019 г. по гражданско дело № 299 /2019 г., с което е уважен предявеният срещу дружеството ревандикационен иск.

В жалбата се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, а по същество е и неправилно поради допуснати от съда съществени нарушения на съдопрозводствените правила, в нарушение на материалния закон и е необосновано.

Ответникът по жалбата – ищец по делото Национална спортна академия „Васил Левски“ /НСА/ като процесуален субституент на държавата, моли да не се допуска касационно обжалване. По всеки от поставените въпроси в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК са изложени доводи, обосноваващи отсъствието на предпоставките на чл. 280 ал.1 ГПК като е посочена и съответна съдебна практика на ВКС в подкрепа на изводите на въззивния съд.

Държавата, конституирана в производството на основание чл. 26 ал.4 ГПК, представлявана от областния управител Б. по пълномощие от министъра на регионалното развитие и благоустройството, също изразява становище, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационното обжалване.

Посоченото въззивно решение е обжалвано и от третите лица помагачи О. А. А. и А. Х. А. чрез процесуалния представител адв. Кр.Д. с касационна жалба вх. № 306 от 16.01.2020г.

В тази жалба също се поддържа, че решението е недопустимо, както и неправилно като се сочат всички отменителни основания на чл. 281 т.3 ГПК.

Писмени отговори по тази жалба са подадени от Национална спортна академия „В. Л.“ и държавата, които считат, че и по нея не са налице поддържаните в нея основания за допускане на касационното обжалване.

Касационните жалби са подадени в срок, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.3 ГПК с оглед предмета на делото – иск за собственост, поради което са процесуално допустими.

С обжалваното решение №98 от 14.11.2019 г. по гражданско дело № 299 /2019 г. на Бургаския апелативен съд е потвърдено решението на Бургаския окръжен съд № 543 от 21.06.2019 г по гр.д. № 1523/2018 г., с което е уважен предявеният от Националната спортна академия „В. Л.“, [населено място] против „Г. 2020 Е. [населено място] иск с правно основание чл. 108 ЗС като е прието за установено по отношение на дружеството, при участието на праводателите му О. А. А. и А. Х. А. като негови трети лица – помагачи и държавата, конституирана на основание чл.26, ал.4 ГПК, че държавата е собственик на процесния имот – апартамент с идентификатор ..... по КККР на [населено място], с площ от 77,31 кв.м., ведно с 8,12 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата, ведно с 22,760/2400 ид.ч. от терена, в който е построена сграда – поземлен имот с идентификатор ..... по КККР на [населено място], като ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху имота.

Въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, че процесният имот /земята/ е собствен на държавата, а жилището също е придобито от нея по силата на приращение на основание чл.92 ЗС, като построено върху държавен терен. Този терен, предоставен от държавата на Н. „В. Л.“, представлява публична държавна собственост на основание чл.89 ал.2 от Закона за висшето образование. Ответникът не е придобил собствеността въз основа на договора за продажба от 2010г., защото продавачите по договора не са били собственици, не е могъл да го придобие и по давност.

В отговор на доводите във въззивната жалба апелативният съд е посочил, че: 1. Според практиката на ВКС - опр. №68 от 21.02.2017г. на ВКС по гр.д. №3490/2016г., II г.о. ако лицето, заявило иска, има качеството на юридическо лице и искът е заявен от лице с представителна власт, то активната процесуална легитимация на страната-ищец не може да бъде поставена под съмнение. Спорът дали тази страна е процесуален субституент на друг правен субект не се проверява във фазата на допустимостта на производството, а е по същество. 2. Според съдебната практика на ВКС по чл.290 ГПК по приложението на чл.15, ал.2 ЗДС във вр. с чл.14, ал.1 ЗДС и чл.18 ЗДС предвид специфичния характер на висшите училища, след като по силата на закон държавата им предоставя за нуждите им недвижими имоти, които са със статут на публична държавна собственост, то е несъмнено правото на тези училища да защитават тези имоти, включително по съдебен ред; 3. Въпросът за собствеността на терена, върху който е изградена сградата с процесния апартамент, е решен в полза на Н. в съдебно производство с праводател на ответника „Спектър“ О., [населено място] с влязло в сила на 31.07.2009г. решение по гр.д. №332/2004г. на Районен съд – Несебър като по това дело Н. е заявила право на собственост в полза на държавата върху поземления имот, отреден за нуждите на академията УПИ I-..... в кв. ..... по ПУП на м. „А.“ землището на [населено място], която държи без правно основание, а решението по гр.д. №753/2005г. на РС Несебър, с което е отхвърлен искът на Н., като процесуален субституент на държавата, за собственост по чл.108 ЗС върху терена на Спортната база на Н. в [населено място], не касае процесния имот. Неотносимо към настоящия спор е и гр.д. №126/2003г. на Н., на което също се е позовал въззивникът-ответник. Спорът по посоченото дело касае друг поземлен имот, различен от процесния. 5.По силата на приращението - чл.92 ЗС като собственик на терена, държавата се явява собственик и на построената в него сграда, включително и на находящия се в нея процесен апартамент, с оглед липсата на установено по делото отстъпено от държавата право на строеж за извършеното строителство, както и придобиване по давност. Позоваването на ответника на придобивна давност е несъстоятелно, тъй като публична държавна собственост не може да се придобива по давност, а за имоти, частна държавна собственост е въведен мораториум, като давността спира да тече до 31.12.2022г.

По основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното:

I.По касационната жалба на „Глисада - 2010“ ООД

1.Правният въпрос дали при твърдение за упражняване на процесуална субституция въпросът дали е предоставен за ползване държавен имот или не, е такъв по основателността, а не по допустимостта на иска, е обуславящ за делото, но не обуславя приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, защото е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Определението, на което се позовава касаторът - № 206 от 19.12.2018г. по ч.гр.д.№ 4516/2018г. на ВКС, I г.о. не се отнася до поставения от касатора по настоящото дело правен въпрос. В посоченото определение е приет за недопустим иск, предявен от търговско дружество, което не твърди да е от кръга на субектите, на които държавата е предоставила право на оперативно управление и стопанисване върху вещ държавна собственост и поради това е отречено правото му да е процесуално легитимирано да разполага с право на иск по силата на чл. 14 ал.3 от Закона за държавната собственост /ЗДС/. Разглежданият случай е друг, в исковата молба Н. твърди, че притежава правото да управлява държавната собственост, предоставена на основание чл. 89 ал.2 от Закона за висшето образование. Решение № 205 по гр.д.№ 619/2015г. на ВКС, I г.о. също не се отнася до допустимостта на иск, предявен от процесуален субституент по чл. 14 ал.3 ЗДС. В него е даден отговор на въпроса как следва да процедира въззивният съд, когато е оставил без движение исковата молба поради нередовност и тя е отстранена като е посочен надлежен според твърденията в обстоятелствената част ответник.

Релевантна за разрешавания въпрос е практиката на ВКС, посочена от въззивния съд, която е непротиворечива. Въпросът за допустимостта на един иск се извежда от твърденията в исковата молба, не би могло в производството по проверка на допустимостта да се изследва дали са доказани твърденията на субституента, с които той обосновава правомощието си да предявява чужди права пред съда. В случая обаче съдът и по същество е приел, че е доказана собствеността на държавата и предоставянето на земята на Н. за осъществяване на образователните й функции като учебно заведение по реда на чл. 89 ал.2 ЗВО, така че на плоскостта на допустимостта на предявения иск няма съмнение, че Н. е легитимирана да предяви иска.

2.Правният въпрос има ли право процесуалният субституент да извършва от името на титуляра правни действия, от които да възникват права върху нови вещи, които не са съществували към датата на твърдяното предоставяне на поземления имот /в случая приращение/, за които не е изразена изобщо воля както да бъдат придобити от държавата, така и да бъдат предоставени за ползване и то именно на ищеца, не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК, защото самият въпрос се основава на неправилната теза, че за да се придобие една вещ по приращение се изисква изрично волеизявление от собственика на терена. Както съдебната практика /срв. напр. р № 681 от 15.12.2009 г по гр. д. № 2478/2008 г.. на ВКС II г. о./, така и правната теория приемат, че собствеността върху постройките се придобива от собственика на терена по силата на закона, без да е необходимо изрично волеизявление. Затова позоваването на придобивния способ по чл. 92 ЗС може да стане от процесуален субституент за пръв път в исковата молба при предявяване на собственически иск респ. с възражение по предявен такъв иск.

3. Правният въпрос: Ако държавата е предоставила права на стопанисване и управление на незастроен имот, включва ли това и бъдещи приращения в имота, в резултат на които възниква нов самостоятелен обект, които не са извършени от ползувателя и за които няма изрично изявление на държавата да бъдат предоставени за ползване?, е обуславящ за делото, но не е налице поддържаното основание на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, защото е разрешен в положителен смисъл в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Така в решение № 149 от 08.07.2016 г. по гр. д. № 549 / 2015 г. на ВКС, I г.о. е прието, че съгласно чл.14, ал.3 от Закона за държавната собственост, ведомствата и юридическите лица на бюджетна издръжка, на които е предоставено управлението на държавни имоти, имат право да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност. С предоставянето на държавния имот за управление, публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на държавата. В това си процесуално качество, ведомствата и юридическите лица на бюджетна издръжка, на които е предоставено управлението на държавни имоти, могат да бранят правото на собственост на държавата както чрез предявяване на иск за собственост, така и чрез всякакви възражения по предявен срещу тях иск за тези имоти, включително и възражение за придобиване на спорния имот по давност. Това разрешение е приложимо и по отношение на възможността на висшите учебни заведения, като автономни и самоуправляващи се учреждения, да защитават правото на държавна собственост върху предоставените им територии, включително по отношение на обекти, които се намират в тях и са изградени и придобити от държавата по силата приращението след като е предоставен теренът за управление на висшето учебно заведение и на основание чл.89 ал.2 ЗВО е придобил статут на публична държавна собственост, изключваща възможността за придобиването й от друг правен субект. След като според практиката на ВКС държавното учреждение може да защитава държавната собственост като процесуален субституент като предявява възражение за придобивна давност като процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок /ТР 4/2012г. на ВКС, ОСГК и ТК/, това разрешение следва да намери приложение, както е приел и апелативиният съд в обжалваното решение, в случаите, при които процесуалният субституент защитава чрез иск държавна собственост по реда на чл. 14 ал.3 ЗДС, включително и върху нововъзникнали обекти, придобити от държавата по приращение при отчитане и на факта, че процеса участва и държавата, която защитава собствеността си със същото възражение.

4.Правните въпроси: а/ Ако приращенията, в резултат на които възниква нов, самостоятелен обект на собственост, се включват в предоставените права за стопанисване и управление, необходимо ли е да се извърши преценка за това отговаря ли новият обект на предназначението на поземления имот и на нуждите, за които е предоставен и кой може да извърши тази преценка б/ Трябва ли предоставянето на държавен имот да бъде само изрично и за определени цели, както и може ли да се приеме, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление ако липсва нарочен акт, в който това да е указано, са разновидност на предходните въпроси и предполагат същия отговор. Безспорно е в съдебната практика, че процесуалният субституент по чл.14 ал.3 ЗДС може да защитава както своето право на ползване, така и собствеността на държавата в по-широк обем върху териториите, които са предоставени за стопанисване по реда на чл. 14 ал.1 ЗДС, а не само върху конкретно предоставените обекти.

5. Правният въпрос: Как следва да се преценява силата на пресъдено нещо между две противоречащи си съдебни решения, не е обуславящ за делото защото съдът е приел, че относима към процесния обект е само формираната сила на пресъдено нещо по гр.д.№ 735/2005г. на РС Несебър, с което са отречени правата на „Спектър“ О./ предходен праводател на ответника „Г. -2010“ Е./ по иск, предявен от Н.,. Другите две дела, на които се е позовал ответникът, не се отнасят за процесния имот.

6. С оглед на изложените дотук съображения, посочените като необсъдени доводи не са относими нито към основателността, нито към допустимостта на иска,поради което няма основание за допускане на касационното обжалване по въпроса за правомощията на въззивния съд и задължението му да обсъди всички доводи на страните, след като са обсъдени решаващите факти и са направени изводи по тях, съобразени с практиката на ВКС.

7.Правният въпрос за задължението на съда да обсъди доводите във въззивната жалба: за измененията на регулационния статут на процесния имот, за погрешното интерпретиране на съдържанието на протокол на комисията по чл. 67 ППИНМ и идентичността на процесния имот с възстановения на С. Р. както и противоречието с отговори № 5 и 6 от заключението на вещото лице, също не обуславя приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК, защото съдът изрично е посочил, че спорът за собствеността на терена, върху който е изградена сградата с процесния апартамент, е решен в полза на Н. в съдебно производство с праводател на ответник – влязло в сила на 31.07.2009г. решение по гр.д. №332/2004г. на Районен съд – Несебър. С това решение „Спектър“ О., [населено място] е осъден да предаде на Н. „В. Л.“ недвижим имот, който е част от отредената за нуждите му площ, която без правно основание е придобила устройствен статут на УПИ I -794 в кв. 1 по ПУП на м. „А.“, землището [населено място], която държи без правно основание, както и да почисти описания терен от всички строителни и други материали. С протокол за въвод във владение на недвижим имот от 14.08.2013г. на ЧСИ рег. № 801, Н. е въведена във фактическо владение на описания имот, с посочен идентификатор ...... В протокола е отразено, че в имота има построена четириетажна жилищна сграда, която се експлоатира, като длъжникът е прехвърлил ид.част от парцела на трети лица, отделни собственици в сградата. Стъпвайки на така формираната сила на пресъдено нещо, въззивният съд не е имал основание да преразглежда въпросът за собствеността въз основа на събраните по настоящото дело доказателства, съответно необсъждането на посочените в правния въпрос доводи не представлява нарушение на съдебната практика на ВКС за правомощията на въззивния съд регламентирани в чл. 269 ГПК.

По доводите по чл. 280 ал.2 ГПК.

Както вече се посочи в отговор на конкретния въпрос по т.1 от изложението, няма съмнение за недопустимост на обжалваното решение поради липса на процесуална легитимация на ищеца – Н.. Както е посочено в обжалваното решение, според практиката на ВКС въпросът за собствеността по ревандикационния иск не е относим към неговата допустимост, включително когато искът е предявен от процесуален субституент, а към основателността и се разглежда по съществото на спора. В случая обаче съдът и по същество е приел, че твърдяната собственост и предоставянето й за нуждите на учебното заведение - ищец по реда на чл. 89 ал.2 ЗВО е доказана.

Не е налице хипотезата на чл. 280 ал.2 предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Според практиката на ВКС това е квалифицирана неправилност, която не е равнозначна на допуснати нарушения на закона и процесуалните правила по смисъла на чл. 281 т.3 ГПК. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационното обжалване следва да бъде установима от мотивите на решението, без да се налага съобразяване на доказателствата по делото и без навлизане в съществото на спора. Хипотезата на чл. 280 ал.2 предл. трето ГПК е налице при съществено нарушение на основни принципи на материалното право, както и на процесуалните правила, които водят до правна нетърпимост на постановения съдебен акт, предмет на касационното обжалване, каквито пороци на решението по настоящото дело не се установяват, видно от изложените вече мотиви по поставените правни въпроси.

С оглед на изложеното не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на „Г.“ Е. [населено място].

II. По касационната жалба на третите лица помагачи О. А. А. и А. Х. А..

В изложението за допускане на касационното обжалване, касаторите поставят следните правни въпроси:

1.По допустимостта на иска се поставят сходни с въпросите по касационната жалба на „Г. – 2010“ Е. – налице ли е процесуална легитимация по реда на чл. 14 ал.3 ЗДС да се води иск за имот, който не е предоставен за ползване. По този въпрос вече беше отговорено, че след като този имот се намира в рамките на предоставен терен за нуждите на учебното заведение и се иска установяване на правото на държавна собственост, искът е допустим.

2. Поставени са и следните правни въпроси: 2.1 При твърдение че ищецът действа като процесуален субституент на държавата, въпросът дали му е предоставен за ползване държавен имот или не, е такъв по допустимостта или по основателността на иска?

2.2 Има ли право процесуалният субституент на държавата да извършва от името на държавата правни действия, от които да възникват права върху нови вещи, които не са съществували към датата на твърдяното предоставяне на поземления имот /в случая приращение/, за които не е изразена изобщо воля както да бъдат придобити от държавата, така и да бъдат предоставени за ползване и то именно на ищеца ?

2.3 Ако държавата е предоставила права на стопанисване и управление на незастроен имот, включват ли тези права на процесуалния субституент и бъдещи приращения в имота, които не са извършени от ползувателя и за които няма изрично изявление на държавата да бъдат предоставени за ползване. Приращението попада ли в предметния обхват на правото на управление на Н.?

2.4 Ако приращенията се включват в предоставените права за стопанисване и управление на процесуалния субституент, то необходимо ли е да се извършва преценка отговарят ли на предназначението на поземления имот и на нуждите, за които е предоставен и кой може да извършва тази преценка?

2.5 Трябва ли предоставянето на държавен имот да бъде само изрично и за определени цели, както и може ли да се приеме, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление ако липсва нарочен акт, в който това да е указано?

2.6 Как следва да се преценява силата на пресъдено нещо между противоречащи си съдебни решения?

2.7 Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и дали при наличие на оплаквания на страните за фактологични грешки допуснати от първоинстанционния съд, следва въззивният съд да изложи мотиви по тях?

Тези правни въпроси не се различават съществено от правните въпроси в касационната жалба на „Г.-2010“ Е. и по същите изложени вече съображения, не покриват изискванията на чл. 280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Ето защо и касационната жалба на О. А. А. и А. Х. А. не следва да се допуска за разглеждане по същество.

При този краен резултат, на ответниците следва да се присъдят разноските за касационното производство както следва:

На основание чл.78, ал.8, изр.второ от ГПК и чл. 37 от Закона за правната помощ „Г. -2010“Е. следва да заплати на държавата, представлявана от областния управител и на Н.“В. Л.“ по 200 лв. юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

На същото основание О. А. А. и Абдулахим Х. А. следва да заплатят по 200 лв. юрисконсултско на държавата, представлявана от областния управител и на Н.“В. Л.“ по 200 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение