Определение № 868 от 26.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1215/2023 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба от Ю. А. В., чрез адв. В. С., срещу определение №12103/25.11.2022г. по в.ч.г.д.№6500/2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение №9196/11.04.2022г. по г.д.№2228/2022г. на Районен съд – София, ХХІV състав. Жалбоподателят твърди, че определението е явно неправилно и противоречи на установената практика и актовете на ВКС. Излага, че увреждащото деяние е актът на вписване на обезпечителната заповед, тъй като без него заповедта не би могла да предизвика никакво увреждане. Неправилно е да се приема, че актът на вписване има само декларативно действие. По същество претендира отмяна на въззивното определение и връщане на делото на Районен съд – София за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по жалбата А. К. К., редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт /предвид депозираната от ищеца молба вх.№38476/28.02.2022г. за увеличение на иска до 24 000лв./. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на твърденията за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, тъй като увреждащото деяние е настъпило след вписване на обезпечителната заповед в имотния регистър към Агенция по вписванията – София, а не след нейното издаване. Твърди се, че самата заповед не е увреждащият акт, тъй като без вписване тя не би породила никакъв увреждащ ефект. Изводът на съда, че деликта е осъществен с обезпечителната заповед е очевидно неправилен. Още повече, че същата е издадена от местно некомпетентен съд. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил изцяло определение №9196/11.04.2022г. по г.д.№2228/2022г. на Районен съд – София, ХХІV състав, с което производството по делото е прекратено и същото изпратено по компетентност на Районен съд – Бургас, на основание чл.105 от ГПК. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенният съд било образувано по искова молба от Ю. А. В. срещу А. К. К. за заплащане на сумата от 2 000лв., част от вземане в общ размер на 24 000лв., представляващи претърпени от ищеца имуществени вреди, вследствие на развален предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 19.08.2021г., поради незаконосъобразно наложена по искане на ответницата обезпечителна мярка „възбрана“ на подробно описаните недвижими имоти. Съдът приел, че направеното с писмения отговор възражение за местна подсъдност от страна на ответницата за разглеждане на делото от Районен съд – Бургас, по нейния постоянен адрес, е депозирано в срок и е основателно. Посочил, че исковете за заплащане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане могат да бъдат предявени пред съда по постоянния адрес или седалището на ответника /чл.105 от ГПК/ или по мястото на извършване на непозволеното увреждане /чл.115 от ГПК/. Правото на избор принадлежи на ищеца и обвързва съда. Изложил, че съгласно трайно установената съдебна практика местоизвършването на деянието е мястото, където е осъществено противоправното поведение, а не мястото, където настъпват вредите. С оглед на горното и въведените в исковата молба твърдения, съдът приел, че соченото като противоправно поведение на ответницата е осъществено на територията на [населено място], където се сочи, че е подадена молбата за допускане на обезпечението и е издадена обезпечителната заповед. Посочил, че последващото ѝ вписване има отношение към мястото на настъпване на вредите, а не към мястото на извършване на твърдения деликт. С оглед на изложеното, въззивният съд направил извод, че съдът по местоизвършване на деянието е Районен съд – Бургас, на когото е и подсъден спора по предявения иск за вреди. При тези съображения потвърдил първоинстанционното определение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването, поради очевидна неправилност на въззивното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Същото е мотивирано, обосновано и съобразено с формираната практика по приложение на чл.115 от ГПК. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението, нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. Твърденията в изложението представляват оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, които не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,