Определение № 606 от 12.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2834/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. Н. чрез пълномощника й адвокат Л. Д. против решение № 47 от 16.02.2018 г. по гр.д. № 616 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Перник, с което е потвърдено решение № 70 от 28.07.2017 г. по гр.д. № 155/2017 г. на Районен съд-Брезник за признаване за установено по отношение на Н. И. З. и П. М. Х., че Е. И. Н. е собственик 1/2 ид.ч. от поземлени имоти в [населено място]: с площ от 3885 кв.м. с идентификатор 06286.9.38, с площ 19999 кв.м. с идентификатор 06286.35.16, с площ 17262 кв.м. с идентификатор 06286.39.4, с площ 38399 кв.м. с идентификатор 06286.53.17, с площ 71990 кв.м. с идентификатор 06286.67.4; с площ 37397 кв.м. с идентификатор 06286.76.11, с площ 1389 кв.м. с идентификатор 06286.9.35 и с площ 5063 кв.м. с идентификатор 06286.9.36 и е отхвърлен искът за останалата 1/2 и.ч. от имотите, както и искането за предаване владението им. Отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК е подал Н. И. З. чрез пълномощника си адвокат Р. А., с който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното: Въззивният съд е приел, че след извършено уточнение Е. И. Н. е основала претендираното право на собственост на давностно владение, продължило повече от 10 години, като имотите са възстановени на наследниците на И. С. Г., една от които е ищцата и ответникът П. М. Х.. Счел е за неоснователни доводите във въззивната жалба на ищцата за недопустимост на първоинстанционното решение, поради неучастие на задължителен необходим другар, като е изложил съображения, че предвид предмета на делото и правното основание на предявения иск, не е налице необходимо другарство. Вещният установителен иск се предявява срещу лице, което оспорва правото на собственост, а ревандикационният – срещу лице, което държи имота без правно основание и отказва да го върне. Ищецът е този, който посочва кой оспорва правото му и кой държи имота без правно основание. Поради липса на правен интерес недопустим е вещен установителен иск срещу ответник, който не оспорва правото на собственост на ищеца и ревандикационен иск срещу ответник, който не държи имота. В случая, след като ищецът не е посочил други лица, оспорващи правото му на собственост и съответно държащи имота му без правно основание, както и при липсата на задължително необходимо другарство, не следва да се конституират други ответници, поради което решението на районния съд е валидно и допустимо. Въззивният съд е формирал извод, че първоинстанционното решение е законосъобразно. Приел е за установено, че И. С. Г., починал през 1960 г., е бил наследен от ищцата, негова дъщеря и от преживялата съпруга М. Х. Г., починала през 1981 г., един от наследниците на която е ответникът П. М. Х.. Счел е, че не е установено ищцата да е демонстрирала пред останалите наследници завладяването на правата им, тъй като въпреки проведените с тях срещи /за които свидетелства К. С. Н./, не е ясно да е било постигнато съгласие имотите и конкретно процесните имоти да се предоставят на Е. Н., която да ги владее единствено за себе си, а сключването на облигационни договори, не отрича правата на съсобственика, от чието име е установено материалното държане, поради което ищцата се легитимира като собственик само на 1/2 ид.ч. от имотите. По отношение на ответникът Н. И. З. е прието, че ползва процесните имоти на валидно и противопоставимо на ищцата правно основание, а именно договор за аренда на земеделска земя от 30.07.2015 г. с нотариална заверка на подписите, вписан в Служба по вписванията – [населено място] под № 240, том 2, дело № 1186, вх. рег. № 1765/31.07.2015 г., дв. вх. рег. № 1760,, сключен с ответника П. М. Х. надлежно вписан в Служба по вписвания при Районен съд [населено място]. П. М. Х. като съсобственик на имотите е сключил договора в качеството му на арендатор, като договорът е валиден и поражда своите правни последици съобразно чл.3, ал. 4 3A3 /стара редакция преди изменението/, според която разпоредба, когато договорът е сключен само от някой от съсобствениците на земеделска земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Е. И. Н. поставя въпросите: 1) налице ли е задължително необходимо другарство между ответниците-сънаследници по предявен срещу тях ревандикационен иск по чл.108 ЗС в хипотезата, в която ищецът основава претенцията си на приложението на чл.9а ЗН; 2) следва ли да се изключат от доказателствения материал по делото представени в срок доказателства, по допустимостта на които съдът е заявил, че ще се поизнесе в закрито заседание, но не го е направил и как следва да процедира въззивния съд, съответно длъжен ли е да ги допусне и да обоснове решението си и на тези доказателства. По първия въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в касационната жалба липсват доводи относно извода на съда, че М. Х. Г. не е последващ съпруг по смисъла на чл.9а ЗН, а съответно и въпрос, основан на приложението на тази норма е неотносим в касационното производство на основание чл.290, ал.2 ГПК. Същевременно константна е практиката на ВКС, че ревандикационният иск е иск на управление на съсобственото имущество и по него съсобствениците не са необходими другари, независимо дали са на страната на ищеца или на ответника по иска. Налице е основание за допускане на касационно обжалване по втория от поставените въпроси. Същият е относим към данните по делото, като касае представените в съдебно заседание на 23.06.2016 г. писмени доказателства по чиято допустимост и относимост към спора, съдът е отложил произнасянето за закрито заседание, но не се е произнесъл нито първоинстанционният съд, нито въззивният съд, въпреки доводите във въззивната жалба, основани на тези доказателства. Въпросът касае приложение на нормата на чл.157 ГПК и правомощията на въззивния съд при нарушаването й и по него липсва практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение