Определение № 2186 от 05.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1973/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, [населено място] против решение № 3965 от 18.07.2023 г. по гр. д. № 3081/2022г. на Софийски градски съд, II-д въззивен състав, потвърждаващо решение № 20144745 от 23.06.2021 г. по гр. д. № 53442/2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 125 състав, поправено с решение № 20011800 от 09.02.2022 г. по същото дело, в частта, с която предявените от „Юробанк България” АД срещу О. Й. Д. от [населено място] осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД са отхвърлени за разликата над сумата 8864.95 лв. до пълния претендиран размер 11 000.00 швейцарски франка, с левова равностойност 19 958.24 лв. (частичен иск от 16 879.33 швейцарски франка) и за сумата 425.47 швейцарски франка, с левова равностойност 773.01 лв. (частичен иск от 2892.43 швейцарски франка) – възнаградителна лихва за периода 18.05.2017 г. – 17.08.2020г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода, че задълженията по процесния договор за кредит са такива в евро, а не в швейцарски франкове и че при определянето им следва да бъде съобразен посоченият в договора първоначален лихвен процент 5.65%, който е уговорен, с оглед предоставянето на кредита в швейцарски франкове. Счита, че този извод не съответства на клаузите на договора и на действителната воля на страните и че е в противоречие с практиката на ВКС и СЕС. Релевира оплакване и за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в липса на съображения, защо е кредитирана именно избраната от въззивния съд хипотеза на допуснатата по негов почин експертиза. Като обосноваващи допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. В каква валута следва да бъде извършено изчислението при определяне на размера на непогасения претендиран от кредитора остатък по договор за банков кредит, в който страните са постигнали съгласие, че задълженията следва да се погасяват във валута (швейцарски франкове), но съдът е преценил, че по този начин се възлага изцяло валутният риск върху кредитополучателя, поради което и съответните клаузи от договора са счетени за неравноправни, респ. нищожни; 2. Какъв следва да е приложимият лихвен процент по договор за банков кредит, задълженията по който са договорени между страните във валута (швейцарски франкове), в случаите, когато съдът е установил, че кредитът е предоставен и се погасява в евро, а уговореният лихвен процент, респ. възможността същият да бъде изменен, е обусловен именно от валутата по кредита – швейцарски франкове; 3. Следва ли въззивната инстанция да обсъди изложените от страните доводи и направените възражения в случаите, когато те касаят кредитираната от съда алтернативна хипотеза на изготвено и прието по делото пред въззивната инстанция експертно заключение“. По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и на СЕС (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), съответно: решение № 168 от 29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на II т. о. и решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/20018 г. на I т. о. и решение по дело С-119/17 на СЕС (за първия въпрос); решение № 92 от 09.00.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на II т. о. и решение по дело С-119/17 на СЕС (за втория въпрос), както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). За третия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с решение № 13 от 12.02.2021 г. по т. д. № 2896/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 34 от 26.02.2015 г по гр. д. № 6256/2014 г. на II г. о. Ответникът по касация – О. Й. Д. от [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване и по основателността на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Софийски градски съд е приел за установено, че: Между „Юробанк България“ АД, от една страна, и О. Й. Д., от друга страна, е сключен договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL 40508 от 27.12.2007г., с който банката е предоставила на ответника кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на 19 950 евро, която сума се дължи по курс купува за швейцарския франк към еврото в деня на усвояване на кредита – 18.01.2008 г.; В Приложение № 1 към договора е посочен курсът на швейцарския франк към еврото към датата на усвояване на кредита, съобразно който усвоената сума възлиза на 32 956 швейцарски франка; По кредита са заплатени суми в общ размер на 36 326.64 швейцарски франка, с които, според приетото във въззивното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза и допълнението към него, са погасени: главница с падежи от 18.02.2008г. до 18.04.2017г. в размер на 16 076.67 швейцарски франка; договорна лихва с падежи от 18.02.2008 г. до 18.04.2017 г. в размер на 16 470.31 швейцарски франка; лихва за просрочие до 17.05.2017 г. – 178.68 швейцарски франка; такса управление до м. 04.2018 г. – 687.80 швейцарски франка; договорни такси за просрочие – 550.84 швейцарски франка и имуществени застраховки – 2 362.34 швейцарски франка. Въззивният съд е приел, че поради допуснато просрочие от страна на кредитополучателя, в съответствие с уговорката по чл. 18 от договора, банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с депозиране на исковата молба, по която е образувано производството пред Софийски районен съд. С оглед обстоятелството, че ответникът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, решаващият състав е извършил преценка за неравноправен характер на конкретни клаузи от процесния договор за кредит. След задълбочен анализ на вътрешната и общностната нормативна уредба, на практиката на ВКС и практиката на Съда на Европейския Съюз във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. досежно преценката за неравноправни клаузи в потребителски договори, когато предоставеният кредит реално е отпуснат в резервната валута (евро) и задължението за погасяване е уговорено в чуждестранна валута, решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд, че клаузите на процесния договор, касаещи превалутирането, в т. ч. разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2, както и клаузите, касаещи едностранната промяна на лихвения процент – чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3. и чл. 12, ал. 1, са неравноправни и съответно нищожни. Изводът за неравноправен характер на относимите към превалутирането клаузи е аргументиран с това, че: Договорът за кредит е изготвен от банката и презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, защото по делото не са ангажирани доказателства, установяващи, че ответникът е имал възможност да изрази становище по съдържанието на договора; Тези клаузи не отговарят на изискването за яснота и разбираемост, защото банката не е предоставила на потребителя към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения; Те представляват пряка уговорка във вреда на потребителя и с тях се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор, тъй като възлагат върху по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея икономически последици – тези от повишаване на валутния курс на швейцарски франк/евро и прехвърлят върху потребителя риска от колебанията на валутния пазар; За потребителя не е предвиден механизъм за противодействие срещу постоянното повишаване на валутния курс, което води до непрекъснато нарастване размера на анюитетни вноски в евро или в лева, без да се променя абсолютната им стойност в швейцарски франкове, докато за банката такъв механизъм е предвиден – чрез едностранно изменение на лихвата при настъпило изменение във пазарните условия, включително при финансови рискове. По отношение клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, съдържаща условията и основанията за изменение на БЛП, като компонент от възнаградителната лихва, е прието, че е уговорена във вреда на потребителя и е нищожна, тъй като: В договора липсва посочване на обективните фактори и условия, при които банката може да извърши промяната на лихвения процент, респ. не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за промяната; Това създава възможност банката да определи абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли лихвения процент и така едностранно да определи съдържанието на договора. Въззивният съд е приел, че нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за промяна на БЛП обуславя нищожност и на клаузите на чл. 6, ал. 3 и на чл. 12, ал. 1 от договора за промяна на тарифата, лихвите, таксите и комисионните. По отношение размера на лихвата е счел, че страните по договора са обвързани с първоначално уговорените условия – годишен лихвен процент в размер общо на 5,65 % (БЛП 4.5 % + надбавка 1.15 пункта), в която част клаузата не е неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и не подлежи на промяна. С оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързаните с този риск, решаващият състав е стигнал до извода, че кредитополучателят не дължи сумите по курс на швейцарския франк към евро, надвишаващ курса, определен в договора при усвояването на сумата, като изчисляването на задълженията за главница, възнаградителна лихва и др. следва да стане при първоначално уговорените условия по договора – ГЛП в размер на 5.65 %, и при курс на швейцарския франк към евро, определен в договора при усвояването на сумата, т.е. към 18.01.2008 г. Доколкото обаче от заключенията на счетоводната експертиза е установено, че ответникът е заплатил сума в общ размер от 29 528.31 евро, която погасява главница с падежи от 18.02.2008 г. до 18.10.2022 г. в общ размер на 19 368.98 евро, т.е. процесните вноски за главница са изцяло погасени, и договорна лихва с падежи от 18.02.2008 г. до 18.10.2022 г. в общ размер на 9673.52 евро, т.е. процесните вноски за договорна лихва са изцяло погасени, то и предявените искове се явяват изцяло неоснователни Настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Касационният контрол следва да бъде допуснат по въпроса „В каква валута следва да бъде извършено изчислението при определяне на размера на непогасения претендиран от кредитора остатък по договор за банков кредит, в който страните са постигнали съгласие, че задълженията следва да се погасяват във валута (швейцарски франкове), но съдът е преценил, че по този начин се възлага изцяло валутният риск върху кредитополучателя, поради което и съответните клаузи от договора са счетени за неравноправни, респ. нищожни“. Този въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на делото, доколкото предопределя извода относно вида на валутата, в която следва да бъдат уважени претенциите. По отношение на него е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, част от която е посочена от касатора (решение № 168 от 29.01.2021 г. по т. д. № 2184/2019 г. на II т. о. и решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/20018 г. на I т. о.). По останалите два въпроса касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Отговорът на въпрос № 2 е в зависимост от отговора на въпроса, посочен по-горе, а процесуалният въпрос № 3 е относим към правилността на решението. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК