Определение № 1101 от 06.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1178/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 285636 от 30.12.2024 г., подадена от Столична Община чрез гл.юрисконсулт В. П. срещу въззивно Решение № 260603 от 25.11.2024 г. по в.гр.д.№ 10256/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ „в“ състав. Подаден е отговор на касационната жалба от насрещната страна В. С. Д. чрез адвокат И. М. от САК, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е отменено Решение № 60910 от 11.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 45228/2017 г. на СРС, III г.о., 151 състав, и вместо това е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Столична Община, че В. С. Д. е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с проектен идентификатор № ***, трайно предназначение на територията: урбанизирана, находящ се в [населено място], район „О. к.“, с площ от 886 кв.м., при съседи на имота поземлени имоти с идентификатори №№ ***, ***, ***, ***, *** и ***, който имот е обозначен в лилав цвят на комбинираната скица на вещото лице инж. И. Ш. към съдебно-техническа експертиза по гр.д.№ 45228/2017 г., находяща се на л. 101 от делото на Софийски районен съд, която представлява неразделна част от въззивното решение. Въззивният съд е посочил, че пред въззивната инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Ето защо мотивите на въззивния акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, „които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства“. Фактическата обстановка е приета за установена така, както е изложена от първоинстанционния съд, а именно: Според ищеца процесният имот с проектен идентификатор № *** е придобит по давност през осемдесетте години на ХХ век, вкл. чрез присъединяване на владение, упражнявано от родителите му. Общината е възразявала, че процесният имот с пр.ид.№ *** е част от общински имот с идентификатор № *** с площ 5 549 кв.м., който е актуван с акт № 3582/2015 г. като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС. Видно от нот.акт за продажба от 22.12.1947 г. И. Г. е продал на В. В. Н. ливада в землището на Г. б., м. „П. п.” с площ 650 кв.м. В разписен лист кад.лист № 400 на м. „Г. б.”, м. „Б.” от 1956 г. за имот № * по плана от 1943 г. като собственик е записан С. Д. - баща на ищеца, както и Д. и Н. Б.. Срещу имот № * е записан като собственик В. В. Н.. Срещу съседния имот № * е записано „стопанство Витоша”. С нот.акт № 43, том осми, н.д.№ 2913/1972 г. С. М. - баща на ищеца, е признат за собственик по давностно владение на дворно място с площ 800 кв.м., съставляващо част от имот пл.№ * по плана от 1943 г. С нот.акт № 4, дело № 32422/1997 г. родителите на ищеца - С. и Е. М., са прехвърлили на него и на брат му Н. Д. на 28.10.1997 г. собствеността върху дворно място с площ 1 200 кв.м., съставляващо имот пл.№ *, кв. 37 по плана на [населено място], м. „Ф.” заедно с постройките в него. Братът на ищеца е починал през 2010 г. и е оставил за наследници преживяла съпруга и син С. Д.. Имот пл.№ *, кв. 37 по плана на [населено място], м. „Ф.“ е с идентификатор № *** по КККР. Видно от н.а.№ 4, дело № 32422/1997 г., при изповядването на сделката е представен под № 2 нот.акт № 43, том осми, н.д.№ 2913/1972 г., както и друг нот.акт от 1992 г. Нотариалният акт от 1972 г. е представен като доказателство по делото (л. 25) и съответно приет като такова. С този нот.акт № 43/1972 г. бащата на ищеца, е признат за собственик по давностно владение на дворно място с площ 800 кв.м., съставляващо част от имот пл.№ * по плана от 1943 г. При тези факти ищецът твърди, че е придобил по давност процесния имот с проектен идентификатор № ***, присъединявайки го към собствения си имот с № ***, като двата имота са съседни. Относно статута на процесния имот с пр.ид.№ *** е изслушана и приета СТЕ и са приобщени писмени доказателства. Вещото лице е проследило регулационния статут на имота считано от 1943 г. Установява се, че процесният имот с пр.ид.№ *** по различните планове от 1943 г., 1987 г. и КККР, одобрени със заповед РД № 18-51 от 15.07.2010 г., последно изменен през 2014 г., попада върху различни имоти с различен статут. Експертизата е допусната по два въпроса на ищеца, както и още три въпроса, служебно формулирани от съда съобразно твърденията на страните. СТЕ не е оспорена от страните и е приета без възражения. Дадено е заключение, че процесният имот попада понастоящем и е част от общински имот с ид.№ *** с площ 5 549 кв.м., със стар ид.№ ***. Имот с ид.№ *** с площ 5 549 кв.м. попада с източната си част в местност „О. к.”, а със западната си част - в м. „ж.к. Ф.”, както е записано и в акт № 3582/2015 г., с който имотът е актуван като частна общинска собственост на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОбС - имоти, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон. Относно твърдяното от ищеца осъществено владение от него и от родителите му Е. Б. М. и С. Д. М. върху пронесния имот считано от 1972 г. са разпитани четирима свидетели и са събрани писмени доказателства относно построяването на ограда. Не подлежи на пряко изследване в хода на настоящото производство дали оградата е законно построена и е в режим на търпимост, понеже тези обстоятелства не са включени във фактически състав на иска. Относимо към предмета на спора е обаче кога е построена оградата и от кого, понеже се твърди тя да опасва процесния имот и да е поставена от ищеца като израз на упражняваната от него и от праводателите му фактическа власт. Видно от писмо изх.№ РОК-16-гр94-864 от 01.06.2016 г., при проверка през 2016 г. се установило, че в общинския имот с идентификатор № *** съществува ограда от бетонов цокъл, метални колове и пана. На ищеца е дадено предписание да я премахне. С писмо от 09.06.2016 г. ищецът е уведомил Общината, че оградата е построена не от него, а от баща му през 1960 г. и е в режим на търпимост. На 26.07.2016 г. комисия към Общината е посетила мястото и е съставила констативен протокол № 45. Според протокола в терена от към [улица]има изградена ограда, с която процесният имот е приобщен към имота на ищеца в съседство. Оградата е масивна и е установена за пръв път на 16.05.2016 г. В акта е записано, че т.к. оградата не е нанесена на кад.карта с посл.изменение от 2014 г., то най-вероятно строежът на оградата е започнал през 2014 г. С писмо от 10.08.2016 г. ищецът е поканен да се запознае с протокола. Протоколът е разлепен на имота на 13.09.2016 г., видно от съобщение по ЗУТ. Становището на Общината е, че оградата не е в режим на търпимост и подлежи на премахване. При тези доказателства районният съд е приел, че оградата е установена от Общината за пръв път на 16.05.2016 г. Заявеното от ищеца в отговора от 09.06.2016 г., че същата е съществувала към 1960 г. и е построена от баща му е определено като твърдение в негова полза, напълно изолирано от останалия доказателствен материал и непотвърдено. Свидетелят Б. е дал показания, че процесният имот с пр.ид.№ *** представлява правоъгълно място при съседи: на север - [улица], на изток - собствения на ищеца имот с ид.№ ***, на юг - [улица], на запад - имот № ***. Мястото към 1968 г. е наричано „Т.” и съставлявало тресавище, „тиня“. Тресавището било към Топлоцентралата, понастоящем имот № *** на запад от процесния имот. Според свидетеля бащата на ищеца и самият ищец, считано от 1972 г., заградили процесния имот с ограда, която в южната част на имота откъм [улица]е масивна, от надупчена ламарина, а в останалата си част е телена. Тази ограда според свидетеля обгражда цялото процесно място, предмет на спора. Ищецът обработвал мястото, посадил фиданки и орехи. След 1997 г. ищецът изградил тераса с лозници от към Топлоцентралата. Районният съд не е дал вяра на показанията на този свидетел в частта относно построяването на оградата в периода 1972 г. - 1979 г. и в частта, според която в процесния имот през седемдесетте години на двадесети век били посадени дървета. Посочено е, че показанията в тази им част не намират опора в нито едно от останалите доказателства по делото и са изолирани. Видно от констативен акт № 45 от 26.07.2016 г. оградата не е заснета в кад.карта от 2010 г., а съставлява строеж шеста степен съгласно чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ. Свидетелят Х. е дал показания, че процеснато място съставлява ивица между имота на ищеца и Топлоцентралата от запад. Същото било заградено от южната страна откъм [улица]. Свидетелят не дава категорични сведения кога е построена оградата. Сочи, че родителите му помагали на родителите на ищеца през седемдесетте години при поддържането на мястото, в което имало посадени орехи. В така обединения парцел на ищеца имало и кафене, построено през деветдесетте години. Свидетелят К. В. В. притежава съседно място на изток от процесното. Дава показания, че на юг процесният имот граничи с [улица], а на север - с [улица]. След построяването на временна ВЕЦ през 1991 г. между Топлоцентралата и мястото на ищеца с идентификатор *** естествено се обособила ивица (коридор) между Топлоцентралата и мястото на ищеца. Свидетелят сочи, че през деветдесетте години този самообособил се път свързвал [улица]с [улица]. По него могли да минават успоредно две коли, както и каруци. Пътят бил без настилка и се използвал от всички. По него преминавали всякакви коли и каруци. Свидетелят дава показания, че шест години преди разпита му, т.е. през 2012 г., ищецът поставил ограда откъм [улица]и заградил напълно процесното място. След обособяването на мястото най-рано през 2012 г. в него ищецът поставил катерушки. СРС е приел, че показанията на този свидетел намират опора в констативен акт № 45 от 26.07.2016 г., а и в изложеното от последния свидетел Ф.. Той дава показания, че притежава съседен имот от север на процесния. Пет-шест години преди разпита му, т.е. 2012 г., ищецът поставил ограда. Преди това мястото било „безстопанствено”. В имота на ищеца с ид.№ *** (но не и в процесната ивица) имало зайчарници и кафене. При тези доказателства СРС е приел за установено, че ищецът упражнява фактическа власт върху процесния имот, считано от 2012 г., когато го е заградил. Като недоказани са определени твърденията в исковата молба, че ищецът е заградил имота преди повече от 30 години, съотв. - да е установена фактическата власт върху него от наследодателите му през 1972 г. Посочено е, че твърденията на първо място са противоречиви. В исковата молба се твърди, че имотът е заграден 30 години преди депозиране на исковата молба, т.е. през осемдесетте години, а в молба от 09.06.2016 г., подадена до Общината, се твърди оградата да е построена не от него, а от баща му и то през 1960 г. Тези твърдения на ищеца останали недоказани. Според показанията на свид. Б. през 1968 г. имотът е бил тресавище, а според показанията на свид. В. и Ф. до деветдесетте години имотът е бил самообособил се черен път за общо ползване. При така описаната от районния съд фактическа обстановка и при посоченото от въззивния съд, че е възприета от него, с обжалваното решение е прието, че с първоинстанционното решение неправилно предявеният иск на В. С. Д. срещу Столична Община е отхвърлен като неоснователен. Посочено е, че изводите на СРС „не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства“, а доводите на ищеца изложени в жалбата относно неправилност на обжалваното първоинстанционно решение са „изцяло основателни“. В процесния случай представеният акт за частна общинска собственост № 3582 от 18.02.2015 г. не легитимира ответника Столична община, като собственик на процесния недвижим имот, доколкото в акта не е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот да е придобита от общината, а е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването. Ето защо не може да се направи извод, че е установено правото на собственост на Столична община на соченото от нея правно основание при липса на проведено пълно и главно доказване на фактите, на които същата се позовава по делото. Ищецът се е позовал на давността като придобивно основание, „поддържайки и доказвайки осъществената от него фактическа власт с намерение за своене след 1972 г. при владение получено (предадено) от неговите наследодатели“ до момента на подаване на исковата молба в съда на 06.07.2017 г. „Ищецът установява по делото, че осъщественото от него владение е без прекъсване и без спорове, необезпокоявано, при демонстрирано намерението, че упражнява съдържанието на вещното право на владение и ползване като собственик. … дори и да би се приело, че имотът, към момента на влизане в сила на Конституцията от 1991 и ЗМСМА, е със статут на държавна - респективно общинска собственост, при липсата на обективни данни, обуславящи публичния характер на собствеността, следва, че към влизане в сила на ЗДС и ЗОбС към 31.05.1996 година е със статут на общинска частна собственост, то следва, че за времето до влизане в сила на § 1 от ДР на ЗДЗС - т.е. до 01.06.2006 година, като такъв имот е могъл /принципно / да се придобие на основание давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. При данните по делото, на ищецът следва да се признае правото на собственост по отношение на процесния имот, на твърдяното и поддържано от него основание - придобивка давност за времето до 01.06.2006 година. Като се зачете факта на присъединено владение от наследодателите на ищеца, упражненото без прекъсване, спокойно, необезпокоявано владение за период по-дълъг от 10 години и явно демонстрираното намерение, че имотът се владее като собствен, следва да бъде направен извод, че към 01.06.2006 година собствеността на този имот е била придобита на оригинерното придобивно основание.“. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по конкретно поставени въпроси. Същевременно, съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК, касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивния акт. Съпоставката между фактическата обстановка, приета за установена с решението на СРС и възприета с въззивния акт – от една страна, а от друга – съображенията на СГС, налагат извод за очевидна необоснованост, доколкото: