Определение № 909 от 24.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2309/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Т. срещу решение № 66 от 22.04.2025 г. по в. гр. д. № 428/2024 г. на Видински окръжен съд, с което е потвърдено решение № 597 от 08.10.2024 г. по гр. д № 2459/2022 г. на Видински районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, [населено място], че С. С. Т. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумата от 12 890 лв. главница, договорна лихва в размер на 323, 22 лв. за периода от 31.05.2013 г. до 30.08.2013 г., наказателна лихва в размер на 14, 52 лева за периода от 20.01.2013 г. до 17.05.2013 г. и законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда - 31.04.2013 г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 264, 56 лв. държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 617,47 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист от 05.06.2013 г. по ч. гр. д. № 1034/2013 г. на Видински районен съд и е образувано изп. д. № 20197240400262 на ЧСИ В. Т., рег. № 724, с район на действие - Видински окръжен съд. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е незаконосъобразно. Касаторът излага доводи, че по изп. д. № 535/2013 г. на ЧСИ В. Т., което е образувано за принудително удовлетворяване на процесното вземане, е била наложена възбрана върху недвижимия имот на длъжника – на 11.10.2013 г. Твърди, че последното изпълнително действие, предприето по делото, е насрочването на опис на възбранения имот на 11.05.2017 г., към който момент изпълнителното дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради перемпция, като поддържа, че прекратяването е настъпило на 12.10.2015 г. Счита, че прекратяването на изпълнителното дело е огласено с разпореждане на ЧСИ от 08.08.2019 г., но на друго основание – чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, по молба на взискателя. Излага съображения, че извършеното на 11.05.2017 г. насрочване на опис на недвижимия имот на длъжника, по отношение на който е насочено изпълнението, не следва да се приема за валидно изпълнително действие, прекъсващо давността. В тази връзка поддържа становище, че т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, прието в хода на настоящото исково производство, няма обратно действие. Мотивира становището с приетото с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, че обявяването на ППВС № 3/1980 г. за загубило сила с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС няма ретроактивно действие. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя като значим за изхода на спора въпроса: „Следва ли в съдебната практика едно тълкувателно решение да се прилага с обратно действие, след като е мотивирано с друго тълкувателно решение, което се прилага само занапред?“. Твърди, че отговорът на формулирания въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, Видински окръжен съд е приел за установено, че в полза на кредитора „Юробанк И Еф Д. България“ АД е издаден изпълнителен лист от 05.06.2013 г. за вземане към С. С. Т. по ч. гр. д. № 1034/2013 г. на Видински районен съд; въз основа на изпълнителния лист по молба на банката е образувано изп. д. № 535/2013 г. на ЧСИ В. Т. с рег. № 724, с район на действие Видински окръжен съд. Съдът е констатирал, че на 18.01.2016 г. е сключен договор за цесия, по силата на който вземането на банката е прехвърлено на ответното дружество „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Приел е, че последното изпълнително действие по посоченото изпълнително дело спрямо длъжника С. С. Т. е уведомление с вх. № 4291/11.05.2017 г. за насрочване на опис и оценка на 31.05.2017 г. на недвижим имот, собственост на длъжниците по делото - С. С. Т. и Л. А. Т.. Решаващият състав е посочил, че изп. д. № 535/2013 г. на ЧСИ В. Т. е прекратено на 08.08.2019 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК. Установил е, че на 14.08.2019 г. е било образувано ново изпълнително дело по искане на „ЕОС Матрикс“ ЕООД въз основа на описания изпълнителен лист, а именно изп. д. № 262/2019 г. на ЧСИ В. Т., което към датата на подаване на исковата молба не е прекратено. Съдът е изтъкнал, че в молбата за образуване взискателят е посочил начини за събиране на дълга - запор на банкови сметки и опис на движими вещи в дома на длъжника, като последният е насрочен с призовка за доброволно изпълнение до длъжника Т. на 26.09.2019 г. В атакуваното решение е констатирано, че по изпълнителното дело длъжникът С. Т. е направил плащания по дълга в размер на 335 лв. и със запорно съобщение изх. № 711/28.01.2022 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху сметките на длъжника. Въззивният съд е констатирал, че с решение № 164 от 07.05.2021 г. по гр. д. № 2461/2020 г. на Видински районен съд, което е потвърдено с решение № 60 от 13.10.2021 г. по в. гр. д. № 264/2021 г. на Видински окръжен съд, е отхвърлен предявеният от С. С. Т. срещу „Юробанк България“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че вземането към ищеца в общ размер от 13 227, 74 лв., включващо 12 890 лв. главница, 323, 22 лв. договорна лихва за периода 31.05.2013 г. - 30.08.2013 г., 14, 52 лв. наказателна лихва за периода 20.01.2013 г.- 17.05.2013 г., както и разноски за държавна такса от 264, 56 лв. и адвокатско възнаграждение от 617, 47 лв., за което е образуваното изпълнително дело № 262/2019 г. на ЧСИ В. Т., е погасено по давност. Съдът е счел, че с оглед обсъденото влязло в сила решение с обвързваща страните по настоящото дело сила е установено, че процесното вземане на ответника към ищеца не е погасено по давност за периода от издаване на заповедта за незабавно изпълнение до 31.10.2021 г. Изразил е разбиране, че доколкото по предходното дело предявеният от ищеца иск по чл. 439 ГПК е отхвърлен, въпросът дали за процесното вземане е изтекла погасителна давност до образуването на изп. д. № 262/2019 г. на ЧСИ В. Т. не може да бъде пререшаван. Независимо от горното, съдът е изложил съображения, че изп. д. № 535/2013 г. на ЧСИ Т. е образувано при действието на ППВС 3/1980 г., поради което давността е спряла да тече от 29.07.2013 г. и спирането на давността е преустановено от 26.05.2015 г. - датата на обявяване на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Изтъкнал е, че от последната дата е започнал да тече петгодишният давностен срок за процесното вземане, който е бил прекъснат с уведомление с вх. № 4291 от 11.05.2017 г. за насрочване на опис и оценка на 31.05.2017 г. на недвижим имот, собственост на длъжниците по делото - С. Т. и Л. Т.. Счел е, че доколкото по новото образувано изп. д. № 262/2019 г. на ЧСИ Т. в молбата за образуване от 14.08.2019 г. взискателят е посочил изпълнителни способи, то това действие е прекъснало давността и от посочената дата е започнал да тече нов петгодишен давностен срок, който е прекъснат със запорно съобщение от 28.01.2022 г., с което съдебният изпълнител е наложил запор по сметките на длъжника, като до 01.12.2022 г. - датата на подаване на исковата молба, основание за образуване на настоящото дело, не е изтекла петгодишната погасителна давност по отношение на процесното вземане. В атакуваното решение не е споделено становището на ищеца, че вземанията към ищеца за главница, лихви и разноски се погасяват с тригодишна давност. Съдът е изтъкнал, че доколкото се касае до задължения по заповед за изпълнение, която е влязла в сила, на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД вземанията към ищеца се погасяват с петгодишна давност. По изложените съображения въззивният съд е заключил, че предявеният иск като неоснователен правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изхода на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Единственият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е поставен в контекста на доводите на касатора, че по изп. д. № 535/2013 г. на ЧСИ Т., образувано за принудително удовлетворяване на процесното вземане, е настъпила перемпция и тя се е отразила на годността на предприетото на 11.05.2017 г. по това дело изпълнително действие /насрочване на опис/ да прекъсне погасителната давност за вземането. Той е въведен във връзка с тезата на касатора, че т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция, не може да се прилага по отношение на изпълнителни дела, по които са предприети изпълнителни действия преди датата на постановяване на тълкувателното решение. Питането на касатора не отразява коректно решаващите аргументи на въззивния съд за отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК. Основните съображения на въззивния съд са, че с обвързваща страните по настоящия спор сила на пресъдено нещо с оглед влязлото в сила решение по предходен иск на касатора по чл. 439 ГПК е разрешен въпросът, че процесното вземане заедно с лихви и разноски, което на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД се погасява с петгодишна давност поради установяването му с влязла в сила заповед за изпълнение, не е било погасено по давност до датата на образуване на изпълнително дело № 262/2019 г. на ЧСИ Т. по молба на ответника - 14.08.2019 г., като този въпрос не може да бъде пререшаван с оглед забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК. Само като допълнителни аргументи съставът на окръжния съд е посочил, че погасителната давност за процесното вземане е била спряна до 26.05.2016 г. на основание ППВС № 3/1980 г., от която дата е започнал да тече нов петгодишен давностен срок за процесното вземане, който е бил прекъснат през 2017 г. с оглед извършени на 31.05.2017 г. опис и оценка на недвижим имот, собственост на длъжниците С. Т. и Л. Т.. Поради изложеното отговорът на поставения от касатора въпрос не би могъл да доведе до друг изход на спора, което изключва значимостта на въпроса за конкретното дело. Несъответствието на въведения въпрос с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за това. С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро /с левова равностойност 293, 37 лв./. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение