Определение № 3511 от 04.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 42/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 995 от 03.10.2024 год., постановено по в. гр. дело № 1414/2024 год. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 3526 от 30.06.2023 год., постановено по гр. дело № 1884/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 15-ти с-в, е уважен предявения от И. А. Х. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до размера от 18 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от от повдигнато незаконно обвинение, за което е оправдан с присъда по НОХД № 1709/2016 год. по описа на СпНС, потвърдена с решение по ВНОХД № 439/2018 год. по описа на АСпНС, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 23.02.2022 год. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обвинението и твърдените вреди, както и че присъденото обезщетение не съответства на действително търпените от ищцата вреди. Въззивният съд не бил отчел в достатъчна степен следните обстоятелства: че срещу ищеца били водени и други наказателни производства – той бил осъждан през 1983 год. и през 2019 год.; било му повдигнато обвинение само за едно престъпление; към момента на образуване на досъдебното производство ищецът бил на 47 години, която възраст предполагала зрялост и по-устойчиво приемане на последиците от воденото производство; продължителността на наказателното производство била 5 години, 2 месеца и 11 дни, която не била прекомерна, доколкото наказателното производство било с фактическа и правна сложност; не било установено ищецът да е загубил подкрепата на близките си; ответникът не отговарял за медийната разгласа на обвинението. Изводът на въззивния съд, че по време на процеса здравното състояние на ищеца се е влошило, се основавал на показанията на заинтересован свидетел – дъщерята на ищцата. Претърпените от ищеца вреди не се отличавали с по-висок интензитет от обичайните такива в сходни случаи. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния въпрос: Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 50073 от 22.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3257/2022 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 112 от 14.06.2011 год. на ВКС по гр. дело № 372/2010 год., ІV г. о., ГК, решение № 50077 от 16.05.2023 год. на ВКС по гр. дело № 937/2022 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 28 от 06.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 1639/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 50053 от 02.05.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2163/2022 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 60289 от 15.12.2021 год. на ВКС по гр. дело № 837/2021 год., ІV г. о., ГК и решение № 60226 от 07.12.2021 год. на ВКС по гр. дело № 1536/2021 год., ІІІ г. о., ГК. Ответникът по касационната жалба И. А. Х. не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, а и установено въз основа на събраните писмени доказателства, че на 23.04.2015 год. бил извършен полицейски обиск на ищеца, като му било повдигнато обвинение за извършено престъпление – изнудване. Считано от 24.04.2015 год. до 11.12.2015 год ищецът бил с мярка за неотклонение “задържане под стража”, заменена с подписка. Срещу ищеца бил внесен обвинителен акт, като с присъда по НОХД № 1709/2016 год. по описа на СпНС същият бил признат за невинен по повдигнатото обвинение. Срещу първоинстанционната присъда бил подаден протест и било образуваното ВНОХД № 439/18 г. по описа на АСпНС. С решение № 54 от 03.04.2020 год. първоинстанционната присъда била е потвърдена. Решението влязло в сила като необжалвано и непротестирано на 04.07.2020 год. Въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелката И. Х. /дъщеря на ищеца/, които е ценил като житейски логични и подкрепени от останалите доказателства по делото, въззивният съд е счел за установено, че преди задържането ищецът имал частен бизнес, с който издържал семейството – баничарница, заложна къща, занимавал се и със земеделие. Ищецът бил здрав и не е приемал медикаменти. Свидетелката посещавала ищеца в ареста, където той бил окаян, целия нахапан, в малки рани, като след излизането си от ареста ищецът получил сънна апнея. Около 2018 год. започнал да спи с апарат. Ищецът започнал да заспива докато шофира. След прибирането си в дома ищецът се променил, отношенията с дъщеря му се променили, започнал да получава кризи, стряскал се при силно отваряне или затваряне на вратата, предпочитал да седи сам и да не се вижда с никого. Изолирал се сам, без да прави нищо, трудно комуникирал с хората, преустановил контакти с близки и с приятели. Тъй като живеели в малък град, всички знаели, че ищецът е обвиняем, впоследствие подсъдим, като след оправдаването на ищеца отношението на хората в града не се променило. Имало и публикации в пресата за задържането, нямало такива за оправдаването. Въз основа на заключението на вещите по комплексната съдебно-медицинска и психиатрична експертиза, която е кредитирал, въззивният съд е приел за доказано, че ищецът възприема събитията по повод наказателното дело като стресиращи за него и семейството му. Като особено значим проблем, с характер на психотравма, е лишаването на ищеца от възможността да се погрижи за дъщеря си, останала във високо рискова ситуация след задържането му в ареста. Състоянието на ищеца се характеризира с настъпил субективен дистрес и емоционално разстройство, с известна депресивност и промяна в ежедневието и социалното функциониране. Той е страдал от адаптационно затруднение, като към момента неговото психическофункциониране е напълно възстановено. При ищеца са налични данни за обструктивна сънна апнея с дата на верификация 02.08.2019 год чрез извършена в амбулаторни условия на кардио-респираторно полиграфско изследване на целонощен съд. Установени са два важни рискови фактора – затлъстяване и голяма вратна обиколка. Проявата на обструктивната сънна апнея и установената пресбиопия /старческо далекогледство/ не се свързва с психични фактори, а с други като тегло, възраст и т.н.; проявата на сънна апнея при ищеца няма връзка с воденото против него наказателно производство и повдигнатото му обвинение. Въззивният съд е приел от правна страна, че по делото е доказано правопораждащото основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение на ищеца за вредите, които е претърпял от повдигнатото му незаконно обвинение, по което е бил оправдан. След като е констатирал, че между страните е спорен въпроса за размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд, позовавайки се практиката на ВКС /цитирана в решението/, е изложил съображения, че при претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо /засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, свобода / и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, причинено или свързано с установеното правонарушение. В този случай практиката приема, че искът за ангажиране на отговорността на държавата е доказан в своето основание и съдът, с оглед разпоредбата на чл. 162 ГПК, следва да определи размера на дължимото се справедливо обезщетение за претърпените вреди. В тежест на ищеца е да установи, ако твърди настъпването на такива, претърпените вреди над обичайните размери за ситуацията. В тази връзка и с оглед разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ въззивният съд формирал извода, че ответникът дължи обезщетение за психическите, физически и емоционални увреждания на ищеца, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение. Към момента на образуване на досъдебното производство ищецът е бил на 47години. Наказателното производство водено против ищеца е продължило 5 години. Повдигнатото на ищеца обвинение е било за деяние по чл. чл. 214, ал. 2, т. 2 вр. с чл. 213а, ал. 3, т. 2 вр. с ал. 2, т. 1, предл. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 НК – изнудване чрез заплаха, наказуемо с лишаване от свобода от 5 до 15години или по смисъла на чл. 93, т. 7 НК обвинението е било за тежко умишлено престъпление. В периода на висящност на наказателното производство ищецат е бил задържан под стража за период от почти осем месеца. В тази връзка е приел, че през този период от 5 години, през който ищецът е бил обвиняем и подсъдим по горепосоченото обвинение ищецът е претърпял обичайните за едно лице, подложено на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди – притеснения за изхода на производството, за общественото мнение и най-вече за своите деца, страх от осъждане, засягане на достойнството, стрес, изолация. Сам по себе си периода на висящност на наказателното производство не е бил неразумно дълъг и обосноваващ по- висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, поради неразумно дългия срок на носене на неблагоприятните последици от повдигнатото обвинение. Същевременно въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял завишени по обем неимуществени вреди от обстоятелството, че в продължение на осем месеца е търпял мярка за неотклонение „задържане по стража”, тъй като посоченият период е продължителен и наложената мярка е подействало на ищеца съсипващо физически и психически. Посочил е, че задържането в арестите и местата за лишаване от свобода на един обикновен човек, средностатистически, без опит от предишни задържания и то за такъв продължителен период от време е обстоятелство, което е довело до засилени, продължителни неблагоприятни за ищеца последици – страх, стрес, подсилило е чувството му за отритнатост от обществото и безпомощност както по отношение на собствения му живот, така и по отношение на възможността да полага грижи за своите деца и близки. На следващо място въз основа на установеното обстоятелство, че ищецът е страдал от завишена тревожност и депресивност до стадии на проява на адаптационни затруднения, въззивният съд е обосновал по-голям интензитет на търпените неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, тъй като е било затруднено неговото ежедневно и социално функциониране. Търпените психически, емоционални страдания или изживявания при ищеца, са го засегнали по-силно от обичайното за ситуацията, в която се е намирал. На следващо място въззивният съд е отрекъл здравословните проблеми за ищеца – проявление на сънна апнея, да са настъпили вселдствие на незаконното наказателно преследване, поради което е формирал извода, че за това заболяване ответникът не носи отговорност по реда на ЗОДОВ. Счел е също така, че не е установено ищецът да е загубил действително подкрепата на близките си, че воденото срещо него наказателно производство е било предмет на публикации в средства за масово осведомяване, че ищецът действително е бил осъждан като непълнолетен през 1983 год. и евентуално през 2019 год. Посочил е, че съобразно задължителните указания, дадени с ППВС № 4/68 год. и трайната съдебна практика по сходни казуси, при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат съобразени вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът следва да се вземат предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр., както и обществените критерии като икономическите условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Поради това е формирал извода, че дължимото на ищеца справедливо обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата от 18 000 лв., при съобразяване както на гореизложените обичийни вреди, които ищецът е претърпял, така и на тези с по-интензивен, продължителен характер, породени от изтърпяното задържане под стража за период от осем месеца и причинили временно разстройство в адаптацията на ищеца. С този мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която искът за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до размера от 18 000 лв., която претенция е уважена, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 23.02.2022 год. до окончателното изплащане. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване. При изложените от въззивния съд мотиви поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода от спора, но същият не е разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК - решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 6 от 08.02.2917 год. на ВКС по гр.дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване. Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т.е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т.ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди – които е счел, че имат превес, както и тези, които обосновават по-нисък размер. Изрично е съобразил данните за личността на ищеца, като с оглед липсата на доказателства за негови предишни осъждания, е приел, че негативните му изживявания, свързани с повдигнатото обвинение /усещането за накърненото лично достойнство и чувство за справедливост/ не са с по-малка степен и интензитет. Обичайните, типичните неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психология едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценка на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите извън обичайните, т.е. „специфичните“ такива като: конкретно болестно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения /например разрив в семейните отношения/ или в обичайната му битова, обществена и професионална среда /например загуба на поминъка или на възможностите за професионална реализация и др/ и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. В частост въззивният съд е изяснил и между кои от твърдените обичайни вреди, както и „специфичните“ такива /чието настъпването е приел за доказано – завишена тревожност и депресивност до стадии на проява на адаптационни затруднения от страна на ищеца/, и незаконното обвинение е налице причинно-следствена връзка. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с така определения конкретен размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд