Определение № 127 от 05.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1193/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Сити София груп“ ЕООД срещу определение № 10305 от 02. 07. 2020г. по ч. гр. дело № 5942/2020г. на СГС, ГО, с което е потвърдено определение № 102784 от 28. 05. 2020г. по гр. дело № 67306/2019г. на СРС, І ГО, 41 състав, с което е прекратено производството пред сезирания съд, на основание чл. 118, ал. 1 ГПК вр. с чл. 104, т. 4 ГПК вр. с чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. с т. 2 ГПК, поради родова неподсъдност, а делото е изпратено по подсъдност на СГС. В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към нея частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е неправилно, тъй като цената на предявения иск е равна на данъчната оценка на имота – предмет на предварителния договор, чието окончателно сключване е поискано по съдебен ред, както е по вещни искове, а тя е под 50 000 лв. и обуславя родова подсъдност на иска на районния съд. Моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, като делото бъде изпратено на сезирания районен съд за разглеждане и решаване на спора. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключен между страните предварителен договор от 05. 01. 2016г. за продажба на недвижим имот в [населено място], чиято данъчна оценка възлиза според представеното удостоверение на СО, район „Илинден“ на 44 900. 20 лв.. За да приеме за родово компетентен да разгледа предявения конститутивен иск СГС, въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. с чл. т. 2 ГПК, цената на исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато имат за предмет вещни права върху недвижими имоти, се определя от данъчната оценка на недвижимия имот. Исковете, визирани в чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, обаче не са за защита на вещни права, а са за защита на облигационни такива. Правото да се иска по съдебен ред обявяване на предварителен договор за окончателен също е облигационно, макар решението поради конститутивния характер на иска да поражда вещноправни последици. Поради това, според СГС, спрямо иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, който не е за защита на вещни права, не е приложима нормата на чл. 104, т. 3 ГПК, според която подсъдни на окръжния съд като първа инстанция са исковете за защита на вещни права с цена над 50 000 лв.. Решаващият съд е посочил, че в случая приложимата норма е чл. 104, т. 4 ГПК, според която исковете по граждански и търговски дела, с изключение на изрично посочените в ГПК, чиято цена надхвърля 25 000 лв. са подсъдни на окръжния съд. Тъй като цената на предявения облигационен иск е над 25 000 лв., той е родово подсъден на окръжния съд, който в случая е СГС. Предпоставка за допускане на касационен контрол на въззивно определение е извеждането на правен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Касаторът не е поставил правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Такъв не може да бъде изведен и от касационния съд съобразно правомощията му в горепосоченото тълкувателно решение. Ето защо не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване. Изложени са съображения единствено досежно правилността на атакуваното определение, които е недопустимо да бъдат обсъждани в настоящата фаза на касационното производство. В нея касационният съд дължи произнасяне по поставен правен въпрос, обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, но не и по въпроса дали последните са законосъобразни. Единственият довод, който се съдържа в касационната жалба и изложението към нея, е за неправилност на извода на въззивния съд за приложимост спрямо цената на предявения иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ГПК на общата норма на чл. 104, т. 4 ГПК, определяща родовата подсъдност, поради това, че този иск той счита за вещен иск. Непосочването на общо основание за допускане на касационно обжалване е достатъчно, за да не бъде то допускано. Наведените бланкетно от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК касационният съд няма задължение да обсъжда, а освен това не е конкретизирана значимост за точното приложение на закона и за развитието на правото, доколкото нормите на чл. 69 ГПК и чл. 104 ГПК са достатъчно точни и ясни и по тях е формирана многобройна безпротиворечива практика на ВКС, както не е посочено и конкретно решение на СЕС, на което атакуваното определение да противоречи. Само за пълнота следва да бъде посочено, че възприетото разрешение в атакувания въззивен съдебен акт е в съответствие с константната практика на ВКС по приложението на чл. 104, т. 4 ГПК по отношение на конститутивните искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, които не са вещни искове, а облигационни такива и по отношение на тях е от значение цената на иска, визирана в правилото на чл. 104, т. 4 ГПК като разграничителен критерий, определящ родовата подсъдност на спора. Не е налице и релевираната от касатора, отново бланкетно, очевидна неправилност, която се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива не са осъществени по конкретното дело. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното определение, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,