Определение № 5107 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 212/2026 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл.295 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 13244 от 04.07.2025 г., подадена от „Венера – КН“ ООД чрез адв. В. Р., против решение № 414 от 30.05.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1992/2023 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което след отмяната на решение № 260453 от 15.03.2021 г. по гр.д. № 3715/2020 г. на РС- Бургас „Венера – КН“ ООД е осъдено на основание чл.109 ЗС да преустанови неправомерните си действия по осигуряване на достъп за паркиране на моторни превозни средства пред самостоятелен обект с идентификатор [№], собственост на „Кожите“ ЕООД, с които действия „Венера-КН“ ООД пречи на „Кожите“ ЕООД да упражнява правото си на собственост върху магазина в пълен обем, като ползва прилежащата площ пред процесния магазин, с площ от 44 кв.м., очертана със син цвят на скица- Приложение № 2 към СТЕ, изготвена от в.л. арх. А., както и да предприеме всички необходими действия за заличаване на маркираните паркоместа и отстраняване на монтираните съоръжения /скоби и стационарно колче/ върху описаната по- горе прилежаща площ. В жалбата се релевират оплаквания за наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, тъй като не е установено именно ответникът да е извършвал паркиране пред магазина на ищеца, нито са установени вредите които последният търпи; неправилно била определена прилежащата площ; процесуални нарушения, изразяващи се в отказ да се допусне повторно заключение на СТЕ; липса на пълен и всестранен анализ на доказателствените средства и доводите на страните, както и отсъствие на собствени мотиви по отношение на всички правнорелеватни факти и твърдения, имащи отношение към предмета на делото. Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът се позовава на очевидна неправилност и обосновава наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, обобщени от настоящата инстанция в следния смисъл: 1/ Относно материално-правните предпоставки за уважаване на иск по чл.109 ЗС – дали следва да бъдат налице кумулативно или е достатъчно установяването на една от тях; достатъчно ли е да се установи нарушение на владението или е необходимо да се установи кой точно го смущава; следва ли да се установят понесените от ищеца вреди; 2/ При обективно съединени искове по чл.64 ЗС и чл.109 ЗС следва ли да се определи първо прилежащата площ, за да се формира извод по негаторния иск? и 3/ За правомощията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора. Ответникът по касация „Кожите“ ЕООД възразява, че жалбата е неоснователна. Счита, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационна проверка. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срок, от лице, имащо правен интерес от обжалване и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Предмет на производството по делото е предявен от „Кожите“ ЕООД негаторен иск с правно основание чл.109 ЗС срещу „Венера - КН“ ООД за осъждането му да преустанови неправомерните си действия по паркиране на моторни превозни средства пред самостоятелен обект с идентификатор [№], собственост на ищцовото дружество, представляващ магазин, с които действия ответното дружество пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху посочения обект в пълен обем, както и да предприеме всички необходими действия за отстраняване на маркировката и на съоръженията, монтирани с цел запазване на място за паркиране върху поземлен имот с идентификатор [№] и поземлен имот с идентификатор [№]. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът е собственик на магазин № 4 в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 67800.502.535 по КК на [населено място], а ответникът е собственик на поземления имот. При повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция е установена прилежащата площ на магазин № 4 - 44 кв.м., очертани и оцветени в син цвят на Приложение №2 към експертизата. Прието е за установено от заключението по СТЕ и свидетелските показания, че върху прилежащата площ от 44 кв.м. пред магазина са начертани паркоместа и са разположени подвижни скоби, както и стационарно колче пред вратата на магазина, за ограничаване на паркирането. Въпреки тези скоби паркирането пред имота на ищеца продължавало, като се осъществявало в непосредствена близост до стъклената витрина на помещението. Прието е, че това състояние - разчертаните паркоместа, разположени в прилежащата към магазина на ищеца част от терена, както и поставените скоби, и стационарно колче, се поддържа от ответното дружество, с което то препятства правото на ищеца да ползва собствеността си по предназначение, като ползва прилежащата площ към магазина за свободен достъп на клиенти и извършване на необходими ремонти. За ирелевантно е намерено обстоятелството, че ответното дружество не паркира свои автомобили върху прилежащата площ, след като държи ключовете за скобите, монтирани върху нея. Въз основа на така установените фактически констатации е направен извод за основателност на предявения иск, поради което ответникът е осъден да предприеме необходимите действия за заличаване на маркираните паркоместа и отстраняване на монтираните съоръжения /скоби и стационарно колче/ върху прилежащата площ към магазина на ищеца. При тези данни не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въпросите, свързани с материално-правните предпоставки за уважаване на негаторния иск, са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, включително задължителната такава. Съгласно тълкуването на закона, направено с ТР № 4 от 06.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. ОСГК на ВКС, за уважаването на негаторния иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Разрешението, дадено от въззивния съд по поставените въпроси е в съответствие със задължителната практика на ВКС, цитирана и от касатора. Въззивният съд е приел, че неоснователните въздействия върху прилежащата площ към имота на ищеца, които препятстват използването му по предназначение, се поддържат от ответника, затова го е осъдил да ги преустанови. Прието е, че са налице кумулативно и двете предпоставки за уважаване на негаторния иск. Становището на въззивния съд, че не е от значение дали автомобили на ответника са паркирали върху посочената площ, е в съответствие с обстоятелствата, на които е основан искът, и с неговия петитум. Неоснователните действия, от които ищецът се брани, са поставяне от ответника на маркировка за паркиране, а не паркиране на автомобили на ответното дружество. Третият подвъпрос относно установяване на вреди, понесени от ищеца, не е разрешаван от въззивния съд, защото вредите не са елемент от фактическия състав на чл.109 ЗС. Въпросът, касаещ обективно съединяване на искове по чл.64 ЗС и чл.109 ЗС, не е разрешен от въззивния съд, който не е приема, че са предявени такива искове – както в обжалваното въззивно решение, така и в постановеното по чл.290 ГПК решение на ВКС е прието, че предявеният иск е само негаторен. Въпросите за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по отношение на тях е решаващ за изхода по всяко гражданско дело. В случая въззивният съд не му е отговорил в противоречие с практиката на ВКС, според която стриктното приложение на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК е гаранция за постановяване на законосъбразно решение от въззивния съд. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил всички обстоятелства и доводи, имащи връзка с предмета на делото и фактическия състав на спорното материално право. Въпросите не са обосновани с конкретни твърдения за доказателства или доводи на страната, които са останали необсъдени от въззивния съд. Обсъдил е също така релевираните във въззивната жалба възражения, подробно е разгледал относимите свидетелски показания и е изложил мотиви по отношение липсата на необходимост от назначаване на СТЕ. Касационно обжалване не може да бъде допуснато. Водим от гореизложеното, настоящият състав на ВКС