Определение № 2245 от 14.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 282/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. С. от [населено място] срещу решение № 1078 от 29.10.2024 г. по в. гр. д. № 382/2024 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 261320 от 28.11.2023 г. по гр. д. № 14271/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, I-29 състав, с което са отхвърлени предявените срещу „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Р. С. С. не дължи на банката сумите: 55 926.48 лв. – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.06.2013 г. до окончателното й изплащане; 249.42 лв. – такси; 8065.85 лв. – договорна лихва за периода от 25.01.2012 г. до 20.06.2013 г.; 7117.32 лв. – наказателна лихва за периода от 25.01.2012г. до 20.06.2013 г.; 2590.77 лв. – разноски в заповедното производство, за които суми, по гр. д. № 27503/2013 г. на Софийски районен съд, ГО, 34-ти състав, са издадени заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 15.07.2013 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода, че процесните вземания не са погасени по давност с твърдението, че същият е резултат от неправилна преценка на фактите по делото и на събраните доказателства. Според касатора, в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. и задължителна такава, въззивният съд не е съобразил, че изп. д. № 510/2013 г. на ЧСИ Т. В.-Н. е прекратено ex lege на 07.01.2016 г. поради бездействието на взискателя в предходния двугодишен период от 07.01.2014 г., когато е извършено последното изпълнително действие по това дело и че именно от този момент е започнала да тече новата погасителна давност, като същата е изтекла на 07.01.2019 г., т. е. преди завеждане на делото. Релевира подробни съображения и в подкрепа на становището си, че присъединяването на други взискатели към изпълнителното дело и оттеглянето на молбата на взискателя за насрочване на поисканата от него публична продан са действия, които не прекъсват давността. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, са поставени въпросите: „ 1. С кои действия на ЧСИ изпълнението се насочва върху имущество на длъжника и същите прекъсват давността и кои действия на ЧСИ не съставляват изпълнителни действия и не прекъсват давността; Подаването на молба за образуване на изпълнително дело представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в" ЗЗД и прекъсва ли давността; 2. Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал.1, б. "д" ГПК отм.); 3. Оттеглянето на молбата за предприемане на изпълнително действие от взискателя води ли до отпадане на действието по чл. 116 б. "в" ЗЗД за прекъсване на давността със същото оттеглено изпълнително действие; 4. Обезсилването на изпълнителния лист на присъединен взискател води ли до отпадане с обратна сила на всички предприети от него изпълнителни действия; При обезсилване на изпълнителния лист на присъединения взискател губят ли действието си по чл. 116 б. "в" ЗЗД предприетите от този присъединен взискател с обезсилен изпълнителен лист изпълнителни действия както спрямо него, така и спрямо първоначалния взискател; 5. Присъединяване на втори взискател по изпълнително дело води ли до прекъсване на давността за вземането на първоначалния взискател по същото изпълнително дело; Дали формалният акт по присъединяване на взискател /респ. по подаване на молба за присъединяване/ прекъсва давността спрямо всички присъединени взискатели и техните вземания - както на първоначалния взискател, така и на присъединените такива - по висящо изпълнително дело, или има значението на действие по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД, което прекъсва давността единствено спрямо вземането на присъединения взискател, на основание чл. 257, ал. 2 ГПК“. „ 1. Подаването на молба за присъединяване на взискател към вече образувано изпълнително дело представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в" ЗЗД и ако отговорът на този въпрос е положителен, при какви предпоставки и за кого прекъсва давността тази молба за присъединяване - само за присъединения взискател или спрямо всички взискатели по конкретното изпълнително дело, в това число спрямо първоначалния взискател; 2. Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал.1, б. "д" ГПК отм.); В този случай /при перемирало изпълнително дело/ прилага ли се постановката на ТР № 3/2020г. по т. д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по т. д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС изпълнителни дела давност за тези вземания не е текла, или при перемирало изпълнително дело, прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, се прилага тълкуванието, дадено в Тълкувателно решение № 2/ 26.06.2015 г. по тълк. д.№ 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което нова погасителна давност започва да тече от последното валидно предприето изпълнително действие; 3. При обезсилване на изпълнителния лист на присъединения взискател губят ли действието си по чл. 116, б. "в" ЗЗД предприетите от този присъединен взискател с обезсилен изпълнителен лист изпълнителни действия както спрямо него, така и спрямо първоначалния взискател; 4. При прекратяване на изпълнително дело на основание настъпила перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК съставляват ли валидни изпълнителни действия по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД и прекъсват ли давността както спрямо вземането на първоначалния взискател, така и спрямо вземането на присъединения взискател, подадените молби за присъединяване на други взискатели, ако същите са подадени след като самото изпълнително дело вече е било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; 6. Оттеглянето на молбата за предприемане на изпълнително действие от взискателя води ли до отпадане на действието по чл. 116, б. "в" ЗЗД за прекъсване на давността със същото оттеглено изпълнително действие; 7. Коя е приложимата норма при преценка дали са погасени по давност установените съгласно влязла в законна сила заповед за изпълнение вноски по главница и възнаградителна лихва с настъпил падеж, предсрочно изискуемата главница с ненастъпил падеж до датата на обявената предсрочна изискуемост и присъдената законна лихва върху същите вземания съгласно влязла в сила заповед за изпълнение - дали се прилага общият давностен срок по чл. 110 ЗЗД или краткият давностен срок по чл. 111 ЗЗД във връзка с чл. 114, ал. 1 ЗЗД, съответно кой е началният момент на давността; Прилага ли се в този случай постановката, определена съгласно Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. на ОСГТК на ВКС, че при погасяване на главно задължение по кредит на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или възнаградителната лихва започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска; При обявяването на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските по главницата с ненастъпил падеж до този момент започва да тече от датата на обявяване на предсрочната изискуемост; Погасителната давност за вноските по главницата е 5 години, а погасителната давност за вноските по възнаградителната лихва и законната лихва /обезщетителната лихва/ е 3 години“. За въпросите по т. 1, т. 2, т. 3 и т. 5 от първата група се поддържа, че са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, а за въпроса по т. 2 – че е в противоречие също и с решение № 371 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. и решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015г. на ВКС, IV г. о. Противоречие с казуалната практика на ВКС се твърди и за въпроса по т. 4 с позоваване на решение № 193 от 02.11.2018 г. по гр. д. № 4751/2017 г. и решение № 285 от 06.10.2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г. на ВКС, IV г. о. За всички въпроси от втората група се поддържа, че са от значение за развитие на правото, тъй като по същите „е постановена противоречива практика на съдилищата и/или празноти, които се нуждаят от осъвременяване с оглед множеството постановени тълкувателни решения на ВКС в областта на изпълнителния процес, с цел тяхното нестълкновително кумулативно прилагане“. Ответникът по касация – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 10.02.2025 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. По делото е безспорно, че: На 15.07.2013 г. в полза на „Банка ДСК“ ЕАД е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 27503/2013 г. на Софийски районен съд въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжника Р. С. С. за суми, дължими по договор за кредит; За принудителното удовлетворяване на това вземане, по молба на банката от 01.08.2013 г., е образувано изп. д. № 510/2013 г. на ЧСИ Т. В.-Н.; В молбата взискателят е посочил конкретни изпълнителни способи, като е възложил на ЧСИ извършване на действия по реда на чл. 18 ЗЧСИ; На 05.08.2013 г. ЧСИ е разпоредил налагане на запори върху банкови сметки на длъжника; На 08.10.2013г. е наложен запор върху притежавания от длъжника лек автомобил „Тойота Корола“; На 19.11.2013 г. съдебният изпълнител е извършил опис на ипотекирания в полза на банката-взискател недвижим имот, като с протокол от 07.01.2014 г. е обявил насрочената публична продан на същия за нестанала поради неявяване на купувачи; С молба от 07.01.2014 г. банката е поискала насрочване на нова публична продан на този недвижим имот; С молба от 02.12.2015 г. кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД е поискал да бъде присъединен като взискател по образувано изп. д. № 510/2013г. въз основа на изпълнителен лист срещу длъжника от 02.07.2013 г., издаден по гр. д. № 27502/2013 г. на Софийски районен съд; Впоследствие, с определение от 14.03.2017 г. по ч. гр. д. № 2405/2017г. на Софийски градски съд, този изпълнителен лист е обезсилен; На 16.10.2016 г. е насрочена публична продан на ипотекирания в полза на банката-взискател недвижим имот, като по нейна молба, с постановление от 05.12.2016 г. на ЧСИ, проданта е спряна; С молба от 01.12.2016 г. Г. Р. С. е поискал да бъде присъединен като взискател по изп. д. № 510/2013 г. въз основа на изпълнителен лист срещу същия длъжник; С молба от 07.12.2016 г. „Банка ДСК“ ЕАД също е поискала да бъде присъединена като взискател по изпълнителното дело въз основа на удостоверение, издадено от ЧСИ Я. на основание чл. 456, ал. 2 и ал. 3 ГПК; С постановление от 30.01.2019 г. изпълнителното дело е прекратено на основание по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; По молба на „Банка ДСК“ ЕАД от 26.02.2020 г., по изпълнителния лист от 15.07.2013 г., срещу длъжника Р. С. С. е образувано ново изпълнително дело – изп. д. № 67/2020 г. на ЧСИ Т. В.-Н.; В молбата са посочени конкретни изпълнителни способи - пристъпване към принудително изпълнение чрез налагане на запор върху трудовото възнаграждение и банкови сметки на длъжника и изпълнение върху недвижими имоти на длъжника, като на съдебния изпълнител е възложено и извършване на действия по чл. 18 ЗЧСИ; На 24.07.2020 г. ЧСИ е постановил вписване на възбрана върху недвижим имот на ипотекарния длъжник; Със запорни съобщения от същата дата - 24.07.2020 г, е постановено и налагане на запор върху дружествени дялове на длъжника, на негови банкови сметки и на трудовото му възнаграждение; Наложен е запор и върху притежавано от длъжника моторно превозно средство – лек автомобил „Тойота Корола“; С протокол от 08.10.2020 г. е извършен опис на недвижими имущества на длъжника; С молба от 20.10.2020 г. „Банка ДСК“ АД е поискала да бъде присъединена като взискател по образуваното изпълнително дело въз основа на удостоверение, издадено от ЧСИ Я. по реда на чл. 456, ал. 2 ГПК; На 10.11.2020 г. е изготвено обявление за публична продан на недвижим имот, като публичната продан е насрочена за 17.11.2020г. – 17.12.2020 г.; С разпореждане от 03.12.2020 г. производство по изп. д. № 67/2020 г. е спряно въз основа на обезпечителна заповед от 02.12.2020 г., издадена от Софийски апелативен съд; Исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е депозирана в регистратурата на СГС на 23.12.2020 г. При тези безспорни факти, въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция, че вземанията на банката по процесния изпълнителен лист не са погасени по давност, като за приложима в случая, на основание на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, е счел петгодишната давност по чл. 110 ГПК поради това, че вземанията се основават на влязла в сила заповед за изпълнение, чиито последици се приравняват на тези на влязло в сила съдебно решение. Съобразявайки задължителните указания в ППВС № 3/1980 г., т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК, решаващият състав е приел, че: Доколкото първото изпълнително дело – изп. д. № 510/2013г. е образувано при действието на ППВС № 3/1980г., с образуването му на 01.08.2013г. давността не е прекъсната, но съгласно посоченото постановление същата е спряна до отмяната му с т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г., като за този период не е текла, ако делото е било висящо; По делото не се установява настъпване на перемпция в рамките на образуваното изпълнително производство, тъй като кредиторът е поддържал активност и е изисквал от ЧСИ извършване на изпълнителни действия – налагани са запори, описвано е имущество, насрочвана е публична продан. С оглед на това, въззивният съд е приел, че давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., като, преди да изтече на 26.06.2020г., същата е прекъсната с подадената от взискателя молба от 26.02.2020 г. за образуване на ново изпълнително дело, в която молба е заявено надлежно искане за прилагане на определен изпълнителен способ и наличие на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Направил е извод и за многократното й прекъсване след образуване на изп. д. № 67/2020 г., предвид предприетите множество действия по принудително изпълнение – налагани са запори на вземания от сметки, на вземания от трето лице, запори върху вещи, както и извод, че след спиране на изпълнителното производство на 02.12.2020г. въз основа на обезпечителната заповед е настъпило спиране и на погасителната давност, доколкото взискателят е бил лишен от възможността да предприема действия за принудително изпълнение на процесните вземания. Оттук и преценката, че към датата на предявяване на иска – 23.12.2020 г. – давността не е изтекла. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. От всички поставени от касатора въпроси (голяма част от които са идентични), от значение за изхода на конкретното дело, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, са единствено въпросите по т. 1 и т. 2 от първата група и въпросът по т. 2 от втората група (идентичен с въпроса по т. 2 от първата група). По отношение на тях обаче не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите са решени изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика. Видно от изложените от касатора аргументи, въпросите по т. 1 от първата група са основани на неправилно възприемане на мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд не е приел, че погасителната давност е прекъсната на датата 24.10.2016 г. с факта на постановеното връчване на нова покана за доброволно изпълнение на длъжника, нито че е прекъсната на датата 26.02.2020 г. с факта на самото образуване на изпълнително дело № 67/2020г., както твърди касаторът. Постановеното връчване на покана за доброволно изпълнение е отчетено от решаващия състав само като извършено от съдебния изпълнител действие, без обаче да е преценено като прекъсващо давността за вземанията. Липсва формиран извод и за това, че самото образуване на изп. д. № 67/2020 г. прекъсва погасителната давност. С тази последица е свързано единствено подаването на молба от взискателя за образуване на изпълнително дело, съдържаща изрично искане за предприемане на конкретни изпълнителни действия, респ. възлагане по реда на чл. 18 ЗЧСИ. Приетото от въззивния съд в този смисъл е изцяло в съответствие указанията в задължителната съдебна практика, според която: При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ; Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността (т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС); Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора; Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен вид - поради препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК; Води до прекъсване на давността молба, в която е посочен начинът на изпълнение; Молбата за проучване на имуществото на длъжника, съединена с искане за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, прекъсва давността (т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС). Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС и за въпроса по т. 2 (от двете групи), касаещ началото на давността при перемирано изпълнително дело. В обосноваването на този въпрос е залегнало становището на касатора, че с прекратяването на изпълнителното дело поради перемпция всички предприети изпълнителни действия по него са обезсилени по право и дори да е имало такива, и да са били от вида на посочените в чл. 116 б. ”в” ГПК, те не са довели до прекъсване на давността, като новата давност е започнала да тече не от 26.06.2015 г., а от последното валидно изпълнително действие – 07.01.2014 г. Това становище, обаче, е в противоречие със задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 2/2023 г. от 04.07.2024 г. на ОСГТК, съгласно които: След като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната; От прекъсването на давността започва да тече нова давност; Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело; С приемането на т. 10 на ТР № 2/26.03.2015 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че прекратяването на изпълнителното производство при настъпване на условието в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК става по право и също така по право се обезсилват и вече предприетите по делото изпълнителни действия. Изтъкнатото в мотивите на тълкувателния акт обезсилване на предприетите изпълнителни действия, като законна последица от прекратяването на делото, не се отнася до действията, с които законът свързва един вече настъпил материалноправен ефект, какъвто е прекъсването на погасителната давност по чл. 116, б. „в” ЗЗД. Следователно, решаването на въпроса за началото на погасителната давност при настъпила перемпция е изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика. Всички останали въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело. Въпросът по т. 3 (от първата група), идентичен с въпроса по т. 5 (от втората група), касаещ оттеглянето на молба за извършване на поисканото от взискателя изпълнително действие (в действителност се има предвид молбата на взискателя от 05.12.2016 г. за спиране на поисканата от него публична продан на недвижим имот), както и въпросите по т. 4 (от първата група), идентични с въпроса по т. 3 (от втората група), касаещи правните последици за давността от обезсилването на изпълнителния лист на присъединен взискател, изобщо не са били предмет на обсъждане от въззивния съд. В мотивите на обжалвания акт фактът на спиране на насрочената публична продан по искане на самия взискател и фактът на обезсилване на изпълнителния лист на банката от 02.07.2013 г., послужил като основание за присъединяването й към изп. д. № 510//2013 г. само са посочени като осъществили се в рамките на изпълнителното производство по това дело, но от тях решаващият състав не е направил никакви правни изводи във връзка с давността за процесните вземания. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на въпросите – дали присъединяването на взискатели към висящото изпълнително производство е изпълнително действие, прекъсващо давността за вземанията на всички или само на присъединения взискател (въпросите по т. 5 от първата група, идентични с въпроса по т. 4 от втората група), произтича от обстоятелството, че тези въпроси не са единствено обуславящи за изхода на спора. Въззивният съд е преценил, че е без правно значение дали присъединяването на взискатели е изпълнително действие, което прекъсва давностния срок, като „само за пълнота“ е изразил становището си, че прекъсва давността присъединяването на взискател, предприел действия по изпълнение, които ползват и първоначалния взискател или присъединяването с нови вземания на първоначалния взискател, който с молбата за присъединяване изисква от съдебния изпълнител действия по изпълнение и удовлетворяване на неговите вземания. Доколкото това становище не е обусловило крайния извод за давността, то поставените във връзка с него въпроси се явяват ирелевантни за допускане на касационния контрол. На последно място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите по т. 7 от втората група въпроси, свързани с приложимата в случая погасителна давност и по-конкретно – дали следва да се отчете вида на вземанията (за главница и лихви), които се погасяват с различна давност. Поради липсата на релевирано в тази насока оплакване в касационната жалба, правилността на въззивното решение по въпроса за приложимата давност не може да бъде предмет на проверка от касационната инстанция (чл. 290, ал. 2 ГПК). Поради това и поставените в тази връзка въпроси нямат значение за преценката по чл. 288 ГПК. При констатацията за отсъствие на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за посочените въпроси, не подлежи на обсъждане наличието на поддържаните за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Следва да се отбележи също, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено и ненадлежно, доколкото се твърди наличие само на една от формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за развитието на правото. С оглед изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника „Банка ДСК“ ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК