Определение № 6013 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4748/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 1, т.1 във вр. с ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. П. Г., И. П. П., С. Г. П., Султанка Щ. М., С. И. Т., Д. И. Д., Т. И. Д. и Г. Й. И., чрез адв. Ст. С. срещу определение №3651/29.08.2024г., постановено по възз. частно гр. дело №1581/2024г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявения от тях в качеството им на ответници насрещен положителен установителен иск. Жалбоподателите считат определението за неправилно и незаконосъобразно поради което молят за неговата отмяна. Излагат, че с определение №260519/06.08.2022г., постановено при условията на чл. 140, ал.3 ГПК предявеният от тях насрещен положителен иска за собственост е бил приет за съвместно разглеждане. Твърдят, че това определение не е отменено или изменено, поради което представлява постановен стабилен акт, с който предявеният им насрещен иск е бил приет за допустим. Излагат, че Варненският окръжен съд има установена трайна практика по допустимостта на установителните искове, като се позовават на решение на ВОС, което не е било допуснато до касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК се посочват основанията по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК. Въпросът 1. “Допустим ли е насрещният положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, когато същият не се припокрива с претенцията и фактите на отрицателния установителния иск?“ се поставя във връзка с твърденията на касаторите, че в условията на евентуалност, те са навели твърдения за придобиване на процесния имот на основание изтекла петгодишна давност. Вторият въпрос 2. „Относно възможността за защита на правото на собственост чрез различни искове в зависимост от характера на породения правен спор и задължението на съда да квалифицира този правен спор, изхождайки от обстоятелствата в исковата молба и с трайната практика, че при постановяване на решението си, съдилищата следва да обсъдят в съвкупност събраните по делото доказателства и доводи на страните?“ се поставя във връзка с твърдението, че при вещните искове, независимо дали се касае за установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК или за вещни искове по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, винаги е налице съдебно признаване на правото на собственост на ищеца, което съдебно признаване на собствеността следва да бъде отразено в диспозитива на съдебния акт, и което право на собственост се превръща в предмет на делото. По въпроса: 3. „Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и освобождава ли се въззивната инстанция от задължението и да отговори на всички доводи в частната жалба?“ се твърди, че въззивният съд е действал в противоречие с решение №244 от 04.01.2016г. по гр.д. №4363/15г. Касаторите считат, че по така формулираните процесуални въпроси е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като определението е постановено в противоречие с разясненията на Тълкувателно решение №6 от 15.01.2019г. на ВКС по тълк. дело №6/2017г. на ОСГТК, относно обхвата на дейността на въззивният съд предвидени в чл.260, изр. второ от ГПК, както и при неправилно прилагане на Тълкувателно решение №8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Последните два въпроса, които считат, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, се отнасят до приложението на чл. 130, ал.2 ЗСВ и относно задължението за излагане на мотиви, като твърдят, че липсата на мотиви води до очевидна неправилност на така постановеният съдебен акт. Чрез депозирания писмен отговор, ответникът „Варна Вип Пропърти“ ООД оспорва частната касационна жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение – да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, срещу преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК въззивно определение, подлежащо на триинстанционно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, следователно е допустима. Относно наличието на предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Производството пред първоинстационния съд е образувано по обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от „Варна Вип Пропърти“ ООД за приемане за установено, че ответниците не са собственици на ид. части от недвижим имот с ид. №... по КК на [населено място], както следва: 1) Г. Й. И. не е собственик на 275,33 кв.м. ид. части от ПИ с ид.№ ...; 2) М. И. П. не е собственик на 91,78 кв.м. ид. части от същия имот; 3) С. П. Г. не е собственик на 91,78 кв.м. ид. части от същия имот; 4) И. П. П. не е собственик на 91,78 кв.м. ид. части; 5) С. Г. П. не е собственик на 275,33 кв.м. ид. части; 6) Султанка Щ. М. не е собственик на 183,56 кв.м. ид. части; 7) С. И. Т. не е собственик на 91,78 кв.м. ид.части; 8) Д. И. Д. не е собственик на 275,33 кв.м. ид.части и 9) Т. И. Д. не е собственик на 275,33 кв.м. ид. части от същия имот. В срока за отговор на исковата молба, ответниците са предявили насрещни обективно кумулативно и субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124 ГПК за приемане за установено, че всеки от тях притежава съответните идеални части от процесния имот, отричани с първоначалния отрицателен установителен иск, предявен от „Варна Вип Пропърти“ ООД на основание земеделска реституция, а в условията на евентуалност – осъществявано петгодишно давностно владение. С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което производството по предявените насрещни положителни установителни искове за собственост е прекратено поради тяхната недопустимост доколкото имат един и същ предмет с първоначално предявения отрицателен установителен иск. Въззивният съд е съобразил, че предмет на предявения от „Варна Вип Пропърти“ ООД отрицателен установителен иск е отричане правото на собственост на ответниците върху съответните идеални части от ПИ с ид. №.... Посочил е, че съгласно разясненията на ТР №8/2012 от 27.11.2013г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на отрицателния установителен иск е отричаното от ищеца право на собственост на ответника. Приел е, че за ответниците /ищци по насрещния иск/ не е налице правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост, доколкото последният има за предмет тяхното право на собственост, което именно се отрича от ищеца по първоначалния отрицателен установителен иск и вече е въведено като предмет на делото. Въззивният съд се е позовал на разясненията в цитираното тълкувателно решение, според които при предявен отрицателен установителен иск ответникът е този, който следва да изчерпи всички възможни основания, на които правото му е могло да се породи, като в случай, че докаже което и да е основание, пораждащо правото му на собственост, отрицателният установителен иск на ищеца ще се отхвърли като със сила на пресъдено нещо между страните ще се установи, че ответниците са собственици на процесния имот. Поради което е приел, че за ответниците липсва правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост за същия обект, доколкото целеният от тях резултат би могъл да бъде постигнат в производството по вече предявения срещу тях отрицателен установителен иск. Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на ответниците, че след като първоинстанционният съдът вече е приел насрещните положителни установителни искове за допустими, то е налице стабилизиран акт, поради което последващ извод за тяхната недопустимост е неправилен, като е изложил, че преценката за допустимост на предявените искове се дължи от съда във всяко положение на делото, и при констатирана липса на положителна предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, производството следва да бъде прекратено. При така изложените мотиви на въззивния съд, не се обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допустимост на касационно обжалване на постановеното определение във връзка с поставените от касатора въпроси. На първо място следва да се има предвид, че евентуалното противоречие с въззивно решение не съставлява основание за допустимост на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като според посоченото в самата разпоредба, задължителна предпоставка е разрешението на въззивния съд да противоречи на задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По първия поставен въпрос не се установява произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с практиката на ВКС. В решение №530 от 5.07.2010г. по гр. д. №1560/2009г. и решение № 32/10.03.2016г. по гр. д. №4741/2015г. на ВКС, се приема, че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответниците по отрицателния установителен иск. В решение №68 от 18.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3931/2018 г., се посочва, че това разрешение се прилага и за случаите, когато с отрицателния установителен иск се оспорват не всички претендирани от ответника права, а само част от тях. И в този случай отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочени права формира сила на пресъдено нещо между страните по делото, че именно ответникът по този иск е носител на тези права. Не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с така цитираната практика, приложима при преценка допустимостта на предявения иск, за която допустимост съдът следи служебно във всяко положение на делото. Обстоятелството, че с насрещния иск ответниците в качеството си на ищци претендират, че са собственици на две основания- реституция и добросъвестно владение, не разколебава изводът за недопустимост на предявения от тях положителен установителен иск. В производството по предявения срещу тях отрицателен установтелен иск, те следва да наведат и да изчерпят всичките основания, с оглед на които твърдят, че са придобили собствеността на процесните ид. части, а сезираният съд ще извърши преценка на доводите и възраженията на страните с оглед ангажираните по делото доказателства. Ако ответниците не установят правата си на нито едно на двете наведени придобивни основания, предявеният срещу тях отрицателен иск за собственост ще бъде уважен, като на осн. чл. 537 ГПК и констативният нотариален акт ще бъде отменен в тази част. Съгласно чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК нотариалният акт се отменя когато бъде уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т. е. когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото на собственост. В случай, че съдът приеме възраженията на ответниците за наличието на основание/независимо кое от двете, наведени в условията на евентуалност/, установяващо правото им собственост, то предявеният срещу тях отрицателен установителен иск ще бъде отхвърлен, и легитимиращото действие на констативния нотариален акт №40 по нот. дело №25/2015г. няма да бъде оборено. Според разясненията в Тълкувателно решение №11 от 21.03.2013г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012г., ОСГК, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост, като правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Предвид изложеното, не се установява изводът на въззивния съд да е в противоречие с посочените от касаторите тълкувателно решение, нито със съдебната практика на ВКС. По втория въпрос следва да се има предвид изложеното по-горе, че отхвърлянето на отрицателен установителен иск за собственост формира сила на пресъдено нещо между страните по спора, че ответникът по иска е носител на отричаното от ищеца вещно право, поради което липсва правен интерес и е недопустимо ответник по предявен отрицателен установителен иск за собственост да предяви насрещен установителен иск за собственост на същото право. Т.е. да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответниците по отрицателния установителен иск. Според разясненията в Тълкувателно решение №8 от 27.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012г. на ОСГТК, при отрицателния установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска / чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК / не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда. След като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания. Предвид изложеното ответниците имат възможността в хода на висящото производство да докажат правата си, като съдът дължи произнасяне по всички наведени от тях придобивни способи, поради което не се установява разрешението на въззивния съд да противоречи на цитираната от касатора съдебна практика. Във връзка с третия поставен въпрос не се констатира въззивният съд да е действал в противоречие с решение №244 от 04.01.2016г. по гр.д. №4363/15г. доколкото в определението си е обсъдил всички релевантни за допустимостта на насрещните искове доводи и възражения на страните, включително е изложил съображения, че за допустимостта на исковете съдът след служебно, и във всяко положение на делото. По последните два въпроси като основание за допускане на касационно обжалване, касаторите са посочили разпоредбата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но не са аргументирали успешно тяхното значение за точното прилагане на закона, нито значението им за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР №1/2010г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторите не са посочили съдебната практика, която считат, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая обосновка в тази насока липсва в изложението. Поради това, че не е обосновано соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, неоснователно се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Освен това не се установява определението да е постановено при неправилно прилагане на сочените от касаторите Тълкувателно решение №6 от 15.01.2019г. на ВКС по т.дело №6/2017г. и на Тълкувателно решение №8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, за които ВКС следи служебно. Не е налице вероятност определението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Определението не е и очевидно неправилно /квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт/: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.