Определение № 2160 от 09.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1607/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ХИДРОСТРОЙ СОФИЯ“ ЕООД, представлявано от адв. Б. С., срещу решение № 184 от 19.03.2024г. по в.т.д. № 231/2022г. на САС, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1559 от 02.09.2019г., допълнено с определение № 5909 от 05.11.2019г., постановени по т.д. № 233/2018г. на СГС, ТО, VI-12 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „Строително предприемачески холдинг“ ЕООД иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за разликата над 100 000 лева до 550 765,93 лева по допълнително споразумение от 04.02.2013г., ведно със законната лихва от 02.02.2018г.

Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и е необосновано. Излага доводи за необоснованост на извода на съда относно момента на настъпване на изискуемостта на процесните вземания, като сочи, че не е съобразено изричното изискване както на сключеното между страните споразумение от 04.02.2013г., така и на изрично договорените с основния договор правила за приемане на извършените работи и документирането им. Поддържа, че този извод на въззивния съд не се подкрепя и събраните по делото доказателства, като сочи, че съгласно тях изискуемостта на задължението по §1, ал.1, т.2 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г. е настъпила най-рано на 07.02.2014г., който факт е признат от ответника в отговора на исковата молба, в представеното от него писмо изх. № 54/11.03.2014г. и в мотивите на решението от 03.07.2023г. по в.а.д. № 21/2018г. на АС при БТПП. Излага довод за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства, в това число на събраното на основание чл.266, ал.2 ГПК от въззивния съд решение на АС при БТПП по в.а.д. № 21/2018г.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Когато е налице връзка между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение в обуславящия процес, съдът по обусловеното производство следва ли да приеме за установени правопораждащите факти, релевантни за субективното право по спряното производство, на които е основано решението по преюдициалния спор? Касаторът твърди, че по въпроса е налице противоречие с ТР № 7 от 31.07.2017г. по т.д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 2 от 19.11.2014г. по т.д. № 2/2014г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 8 от 07.05.2014г. по т.д. № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС, определение № 480 от 01.03.2024г. по ч.т.д.№ 2112/2023г. на ВКС, определение № 53 от 28.01.2020г. по ч.т.д. № 2791/2019г. на ВКС, II т.о.

2. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения? Касаторът твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 65 от 30.07.2014г. по т.. № 1656/2013г. на ВКС, II т.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни? Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства? Касаторът намира, че по въпроса е налице противоречие с решение № 208 от 12.03.2021г. по гр.д. № 983/2010г. на ВС, IV г.о., решение № 88 от 03.06.2021г. по гр.д. № 2747/2010г. на ВКС, II г.о., решение № 13 от 12.02.2021г. по т.д. № 2896/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 80 от 02.06.2020г. по гр.д.№ 4031/2019г. на ВКС, IV г.о.

4. Налице ли е сила на пресъдено нещо по въпрос, който е част от фактическия състав, на който се основава предявеното субективно право, независимо че не се явява предмет на предявения иск, по който е постановено влязло в сила решение, а само една от неговите характеристики – правопораждащ факт? Следва ли съдът, който разглежда последващ спор, в който правопораждащият факт /като една от характеристиките на предявеното субективно право/ е идентичен с този, по който е постановено влязлото в сила решение, да съобрази крайния си акт с обладаващия сила на пресъдено нещо, при условие че този правен въпрос не е част от диспозитива на влязлото в сила решение?

5. Допустимо ли е формирането на противоположни правни изводи в отделни производства по искове, по които една от характеристиките на предявените субективни права в тези производства, а именно правопораждащият факт, е един и същ и страните установяват този правопораждащ факт с напълно идентични доказателства? Следва ли съдът, който разглежда по-късно образуваното /обусловеното/ производство, в което правопораждащият факт /като една от характеристиките на предявеното субективно право/ е идентичен с този, по който е постановено влязлото в сила решение, да съобрази крайния си акт, при условие че установената с едни и същи доказателства истина по смисъла на разпоредбата на чл.121, ал.2 от Конституцията във връзка с чл.10 ГПК не може да бъде различна в двете производства? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото с оглед формираната по него противоречива практика – т.5 на ТР № 7/2017г. по т.д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС, решение № 242 от 22.10.2012г. по гр.д. № 149/2012г. на ВКС, II г.о., решение № 150 от 06.02.2020г. по т.д. № 2494/2019г. на ВКС, I т.о., решение № 37 от 24.03.2014г. по т.д. № 4385/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 60 от 14.07.2020г. по гр.д. № 2565/2018г. на ВКС, I г.о., решение № 242 от 22.10.2012г. по гр.д. № 149/2012г. на ВКС, II г.о.

Ответникът „Строителен предприемачески холдинг“ ЕООД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 22.05.2007г. страните сключили договор за консорциум, който от своя страна е сключил на 30.12.2008г. с Министерството на околната среда и водите (МОСВ) договор за външни дейности на Европейски съюз, финансирани от общия бюджет на ЕС, за реализация на проект „Закриване и рекултивация на осем стари сметища, Кърджали, България Мярка по програма ISPA 2003/BG/16/P/PE/019; че със споразумение от 09.12.2008г. към договора за създаване на консорциум ответникът е възложил на ищеца изпълнението на СМР на стойност 2 784 809,35 евро без ДДС, като част от изпълнението на поръчката; че според двустранно подписани от страните протокол № 3.2./27.09.2012г. и протокол № 4/04.10.2012г., подписан от ответника на 06.11.2012г., за изпълнени и приети работи по договора за консорциум ищецът е изпълнил задължението си по договора на стойност 797 582,89 евро с ДДС и е издал фактура № 00003130/04.10.2012г. за 1 193 723,26 лева с ДДС и фактура № 00003160/06.11.2012г. за 366 213,29 лева с ДДС или в общ размер на 1 599 936,55 лева, която е левовата равностойност на 797 582,89 евро. Приел е, че със сключено между страните допълнително споразумение с нотариална заверка на подписите от 04.02.2013г. изпълнителят се е задължил да превози на обекта в [населено място] всички материали, фигуриращи като доставки в протоколи 3.2. и 4, които не били доставени на обекта и се намирали в неговите складове. Намерил е за установено от двустранно подписан от страните приемо-предавателен протокол за доставка на стока/извършена услуга от 11.03.2013г., че са били доставени: дрениращ материал – 184 рула х 266 кв.м.= 48 944 кв.м. и геомембрана – 81 рула х 600 кв.м. = 48 600 кв.м., като страните са посочили, че количеството и качеството на стоката отговарят на изискванията на техническите спецификации и предварителните условия за качество и срок на доставка и са уговорили в §1, чл.3 от допълнителното споразумение, че след доставянето на изолационните материали на обекта в посоченото количество и съответно пригодност за влагане при изпълнение на предвидените в проекта видове работи възложителят ще заплати тяхната стойност, след приспадане на съответната удръжка от 10% за добро и срочно изпълнение. Взел е предвид, че според §1, ал.3, т.1 и т.2 първото плащане в размер на 281 602,15 евро с ДДС, представляващо 50 % от стойността на материалите, описани в констативния протокол, ще бъде заплатено от възложителя на изпълнителя след точно изпълнение от негова страна на половината от изолационния екран, закриващ старото сметище в Кърджали, и всички останали, включени в количествено-стойностната сметка работи в съответствие с актуализирания проект, а второто плащане в размер на 281 602,15 евро с ДДС, представляващо останалата половина от стойността на материалите, следва да се извърши след цялостното завършване на изолационния екран, закриващ старото сметище в Кърджали, и всички останали, включени в количествено-стойностната сметка работи в съответствие с актуализирания проект. Съобразил е, че в §1, чл.4 от споразумението страните са уговорили изпълнението на гореописани работи да се удостовери по реда на основния договор.

Въззивният съд е приел за безспорно, че изпълнението на СМР по полагането на половината изолационен екран е приключило на 05.06.2013г., както и че ответникът е отстранил ищеца от обекта, като му е връчил нотариална покана на 25.06.2013г. и последният е напуснал обекта на 28.06.2013г., а с договор от 01.07.2013г. ответникът е наел нов изпълнител за обекта. Въз основа на акт обр.10 от 19.12.2013г. за установяване състоянието на строежа, подписан от възложителя МОСВ, възложителя по ЗУТ [община], консултанта, провеждащ строителния надзор, проектанта и ответника, е приел за установено, че са били компрометирани приети и изпълнени СМР вследствие на свличане на част от земното покритие.

Посочил е, че със сключена между страните спогодба с нотариална заверка на подписите от 21.11.2013г., в чл.1 - чл.5, се уреждат задълженията на страните по §1, ал.3, т.1 от споразумение от 04.02.2013г., а в чл. 6 е предвидено страните да встъпят в преговори за сключване на споразумение по §1, ал.3, т.2 и ал.4 от споразумение от 04.02.2013г.

Въззивният съд, след като е обсъдил приетото по делото заключение на ССЕ, е приел, че остатъкът за доплащане по допълнителното споразумение е 281 602,15 евро с равностойност 550 765,93 лева, а общата стойност на доставения изолационен материал по протоколи 3.2 и 4 е 1 620 128,30 лева с ДДС, която е с равностойност 828 358,44 евро, като стойността на материалите, доставени с приемо-предавателен протокол от 11.03.2013г., е 563 240,30 евро.

Въззивният съд е посочил, че с решение №20/10.03.22г. по т.д. №48/21 на ВКС, ТК, ІІ отд. е обезсилено постановеното при предходното разглеждане на делото от въззивната инстанция решение за потвърждаване на първоинстанционното решение и делото е върнато за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да се произнесе повторно с решение по същество, отчитайки изхода по обуславящия спор за съществуването на вземане на ответника срещу ищеца, основано на отговорността на последния спрямо първия по раздел V, чл. 8 от споразумението от 25.05.2009г. и § 4 на допълнително споразумение от 04.02.2013г. за възстановяване на понесени от възложителя загуби в резултат на претенции на трета страна за начислена неустойка на ответника от основния възложител по договора за обществена поръчка в размер на 972 035,26 евро вследствие виновната забава на ищеца. Посочил е, че според мотивите на решението на касационната инстанция изходът по този спор се явява от значение за изхода по настоящия спор предвид надлежно направеното и прието за съвместно разглеждане в исковото производство възражение за прихващане с горното насрещно вземане на ответника за сума по размер, надвишаваща размера на цялата исковата претенция, като вземането, предмет на възражението за прихващане, се основава на съдържанието на самите договорни отношения и тяхното изпълнение, предмет на спора по висящото исково производство пред АС на БТПП.

Въззивният съд е приел, че с решение от 03.07.23г. по арбитражно дело № 21/2018г. Арбитражният съд при Българската търговско - промишлена палата е осъдил Министерство на околната среда и водите да заплати на „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД сумите, подробно посочени в решението, осъдил е Министерство на околната среда и водите да заплати на „ХИДРОСТРОЙ-СОФИЯ“ ЕООД сумите, подробно посочени в решението, и е отхвърлил като неоснователно предявеното от Министерство на околната среда и водите против „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД и „ХИДРОСТРОЙ-СОФИЯ ЕООД възражение за прихващане за сумата 972 035.26 евро, представляваща договорна неустойка за забава в завършването на работите по договор № EUROPEAID 124253/D/WKS/BG от 30.12.2008г.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел обжалваното пред него първоинстанционно решение за правилно. Посочил е, че исковата претенция се основава на §1, ал.3, т.2 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г., в което страните са уговорили условия, при които ще настъпи изискуемостта на вземането на ищеца от ответника за второто плащане от остатъчните 50% от стойността на материалите в размер на 281 602,15 евро с ДДС - след цялостно завършване на изолационния екран, закриващ старото сметище в Кърджали, и всички останали СМР в съответствие с проекта.

В обжалваното решение съдът е направил разграничението,че за разлика от уговорката в § 1, чл. 3, т. 1, където изрично е било предвидено, че първото плащане ще се извърши от възложителя към изпълнителя след точно изпълнение от негова страна на 50 % от изолационния екран, при договарянето на второто плащане на остатъчните 50% от стойността на материалите размер на 281 602,15 евро с ДДС страните са уговорили,че същото ще бъде извършено след цялостното завършване на изолационния екран. Приел е за безспорно, че изпълнението на СМР по полагането на половината изолационен екран е приключило на 05.06.2013г., когато ответникът е отстранил от обекта ищеца, като му е връчил нотариална покана на 25.06.2013г., и последният е напуснал обекта на 28.06.2013г. Посочил е, че с параграф 1, ал.4 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г. страните по делото се съгласяват изпълнението на работите, описани в ал.3, т.1 и т.2 да се удостовери по реда на основния договор, сключен с МОСВ, приложимите договорни условия по ФИДИК, договора за консорциум, анексите и допълненията към него, като тези доказателствени документи, заедно с констативния протокол по ал.2, ще съставляват основанието за извършване на плащанията, посочени в ал.3, т.1 и 2. Изтъкнал е, че в исковата молба самият ищец подържа, че с акт обр.10 от 19.12.13г., който е официален документ, се установява цялостното завършване на изолационния екран, закриващ старото сметище в Кърджали, и всички останали, включени в КСС работи, в съответствие с актуализирания проект и е посочил, че с цялостното изпълнение на изолационния екран възниква задължението на възложителя да изплати остатъка от стойността на доставените от ищеца като изпълнител и приети с констативен протокол от 11.03.2013г. материали, установено по размер в §1, чл.3, т.2 от допълнителното споразумение от 04.02.2013г. Въззивният съд е приел, че с оглед това становище на ищеца и предвид представените по делото доказателства е правилен изводът на първоинстанционния съд, че падежът на задължението за заплащане на исковата претенция е настъпил на 19.12.2013г., когато се е сбъднало условието по §1, чл.3, т.2 за заплащане на претендираната сума.

При така формирания извод въззивният съд се е произнесъл по направеното от ответника възражение за прихващане, като го е намерил за неоснователно. Приел е, че основателността на възражението е обусловена от установена дължимост на уговорената неустойка от ответника по делото към възложителя по основния договор – МОСВ. Съобразил е, че с представеното арбитражно решение е отхвърлено като неоснователно предявеното от МОСВ против „СТРОИТЕЛНО-ПРЕДПРИЕМАЧЕСКИ ХОЛДИНГ“ ЕООД и „ХИДРОСТРОЙ-СОФИЯ ЕООД възражение за прихващане за сумата 972 035.26 евро, представляваща договорна неустойка за забава в завършването на работите по договор № EUROPEAID 124253/D/WKS/BG от 30.12.2008г. и е приел, че с това решение е отречено със сила на присъдено нещо правото на МОСВ на неустойка вследствие на забавата по отношение на ответника. Предвид изложеното е достигнал до извод за неоснователност на направеното в настоящето производство възражение за прихващане от ответника спрямо ищеца.

Въззивният съд е изложил и съображения по направеното възражение за погасяване по давност на вземането в отхвърления размер от 450 765,93 лева. Посочил е, че исковата молба, с която е предявен частичен иск за сумата 100 000 лева от общия размер на претенцията - 550 765,93 лева, е предявена на 02.02.2018г. Намерил е, че с оглед датата на настъпване на падежа на цялото задължение - 19.12.2013г., вземането не е погасено по давност за размера от 100 000 лева, претендиран първоначално с исковата молба, но тъй като увеличението на исковата претенция е направено с молбата на ищеца от 31.01.2019г., правилно първоинстанционният съд е приел предявеното с тази молба част от вземането в размер на 450 765,93 лв. за погасено по давност. Позовал се е на т.1 от ТР № 3/22.04.2019г. по тълкувателно дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, според което предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото го увеличение, нямат за последица спирането или прекъсването на давността за непредявената част от вземането.

Въззивният съд е намерил за неоснователен доводът на въззивника „Хидрострой-София“ ЕООД във въззивната жалба, че с предявяването пред арбитражния съд на исковата молба съвместно от двете страни по настоящето дело против МОСВ ответникът е признал наличието на всички изложени в исковата молба обстоятелства и предявяването на съвместен иск от страните в настоящото производство с изложение на всички фактически обстоятелства, съществените от които са напълно идентични с изложените от ищеца в настоящото производство, изпълва елементите от състава на признаването на задължението, възприети от съдебната практика на ВКС. Приел е, че доводът на ищеца не кореспондира с представените по делото доказателства. Посочил е, че на първо място по делото не е представена в пълен вариант подадената на 12.02.2018г. от страните по делото съвместна искова молба против МОСВ, но е намерил, че дори и да беше представена арбитражната искова молба в нейната цялост, същата не може да бъде разглеждана като признание на вземането от страна на ответната. Изложил е съображения, че за да бъде приложено признанието на дълга по чл.116, б. „а“ от ЗЗД, следва е налице признаване съществуването на задължението, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Приел е, че в настоящия случай изложението в исковата арбитражна молба не е отправено до кредитора или негов представител, не съдържа едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, и не се отнася до съществуването на самото задължение, поради което и не може да бъде разглеждано като основание за прекъсване на течащия давностен срок.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора първи, четвърти и пети въпроси, отнасящи се до задължението на съда да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, като съобрази обективните и субективните й предели, са релевантни, тъй като се явяват обуславящи изхода на спора. По въпроса е формирана постоянна практика, обективирана в ТР № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решение № 472 от 12.01.2012г. по гр.д. № 1712/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 131 от 25.07.2019г. по гр.д. № 3102/2018г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 181 от 09.07.2014г. по гр.д. № 1625/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 104 от 10.04.2025г. по т.д. № 884/2023г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., според която разпоредбите на чл.298, ал.1 и чл.299, ал.1 ГПК регламентират правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, постановено в исков процес, както и непререшаемостта на разрешения правен спор. Задължението на съда да зачете формираната сила на пресъдено нещо е приложимо при разглеждането на делото във всички инстанции, независимо от разликата в техните правомощия. Обективните предели на СПН очертават нейния предмет – правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. При исковете за правоотношение, вкл. за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото субективно материално право и правоотношението, от което то произтича – тяхното съществуване може да бъде отречено, въпреки че всички правопораждащи факти са се осъществили, както и въпреки че някои от правопораждащите факти не са се осъществили. Материалното правоотношение се индивидуализира от целия фактически състав, независимо от това кои факти са се осъществили и кои – не. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. Задължителната сила на мотивите /фактическите констатации на съда, правните му изводи, становището му по преюдициалните въпроси/ важи в полза и срещу подпомагащата и подпомаганата страна, между ответника по първоначалния иск и главно встъпилия в процеса, между другарите спрямо общите за тях факти. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение, намира, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на ВКС по въпроса за задължението на съда да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, като съобрази обективните и субективните й предели.

Формулираните в изложението втори и трети процесуалноправни въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. По приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора за необсъждане в пълнота на представеното пред въззивната инстанция решение от 03.07.2023г. по в.а.д. № 21/2018г. на АС при БТПП, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът „ХИДРОСТРОЙ СОФИЯ“ ЕООД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 9015,32 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение