Определение № 365 от 05.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1834/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. П. Б. и Г. П. Б., двамата от [населено място], представлявани от адв. Ж. З. срещу решение № 2404 от 07.12.2015г. по в.гр.д. № 3369/2013г. на Софийски апелативен съд в частта, в която след отмяна на решение от 12.06.2013г. по гр.д. № 14812/2012г. на СГС, I г.о., 12 състав са отхвърлени като неоснователни исковете им против Гаранционен фонд с правно основание чл.288, ал.1, т.2, б. „а“ КЗ за сумите над 30 000 лева до 50 000 лева за всеки ищец, както и в частта, в която е потвърдено същото решение за отхвърляне на исковете за разликата над 50 000 лева до 80 000 лева за всеки ищец.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че въпреки липсата на наведени от страните твърдения и представени доказателства, установяващи ответникът Гаранционен фонд да им е изплащал каквито и да било суми за обезщетяване на вредите от процесното ПТП, въззивният съд неоснователно е приел изплащането на обезщетение на всеки от тях в размер на 20 000 лева за безспорно и е приспаднал тези суми от размера на определеното от него обезщетение. Поддържат, че въззивният съд неправилно е възприел за доказано възражението на ответника и третото лице-помагач за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателката им в размер на 50%. Твърдят, че пред първоинстанционния съд по реда на чл.145 ГПК нито ответникът, нито третото лице-помагач са отговорили на зададените от съда въпроси в какви конкретни нарушения на ЗДвП се изразява поведението на пешеходката, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и да води до съпричиняване на вредоносния резултат. Поддържат, че неправилно въззивният съд е допуснал пред въззивната инстанция да се въвеждат нови факти и доказателства. Твърдят, че по делото няма събрани доказателства, установяващи дали на пътното платно е имало паркирани автомобили и, ако е имало такива, колко са били високи и какво влияние биха оказали върху късната реакция на водача и поведението на пешеходката. Излагат подробни съображения за липса на допуснато от наследодателката им нарушение на чл.113, ал.1 ЗДвП и липса на съпричиняване от нейна страна. Считат, че дори и пешеходката да е допуснала някакви нарушения, то те не са в степен да съпричинят резултата с 50%, защото пешеходката не е можела да предполага, че ще я блъсне падналият на земята мотор в гръб, тъй като, ако водачът е контролирал непрекъснато мотора, същият е нямало да я удари.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Кога съдът е длъжен да приеме, че безспорно е извършено плащане между страните по делото? Следва ли да има представени по делото доказателства, с които се доказва плащане от страна на застрахователно дружество и Гаранционен фонд на обезщетение на пострадалото или правоимащо лице? Допустимо ли е съдът да приеме за безспорно доказано, че е извършено плащане, на база единствено отправеното от застрахователя или от Гаранционен фонд предложение за извънсъдебно уреждане на спора, което не е прието от правоимащото лице, без реално правоимащото лице да е получило предложената сума и следва ли извънсъдебно предложената сума да се приспадне от общо определеното от съда обезщетение за репариране на претърпените от ищеца вреди? Счита ли се обвързан предложителят със сила на пресъдено нещо по решението на съда, в което съдът е възприел предложението за обезщетение и е обвързал неприелата го страна, без да е извършено реално плащане на предложената сума от застрахователя или Гаранционен фонд, за пълния размер на претенцията, заявена с исковата молба и пострадалото лице по какъв начин ще получи изпълнителен лист за приспадната от съда неполучена сума, предмет на извънсъдебно предложение, която сума застрахователят или Гаранционен фонд не желае да изплати доброволно? Нарушен ли е принципът на чл.10 ГПК, ако съдът приеме, че безспорно е извършено плащане между страните по делото, а по делото липсват доказателства за това и никоя от страните не е направила подобни твърдения по делото? В случай, че следва да се приеме, че офертата /предложението/ на застрахователя или Гаранционен фонд обвързва пострадалото лице, то в какъв срок застрахователят следва да плати на това лице предложената сума и по такъв начин?

Поддържат, че с решаването на тези важни за делото въпроси съдът ще даде отговор на важни за развитие на правото въпроси, тъй като идентичен или подобен казус в практиката на ВКС касаторите не са открили.

2. Правилно ли е приложен законът и съдът допуснал ли е процесуални нарушения в противоречие с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, като е приел възражението за съпричиняване и е допуснал нови доказателства при положение, че ответникът и третото лице-помагач са конкретизирани допуснати от пострадалата пешеходка нарушения на ЗДвП едва във въззивната жалба? Твърдят, че по този въпрос е налице противоречие на въззивното решение с решение № 163 от 17.01.2012г. по т.д. № 965/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 314 от 13.07.2012г. по гр.д. № 899/2011г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 371 от 05.03.2014г. по гр.д. № 1906/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 415 от 25.01.2012г. по гр.д. № 1332/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 549 от 29.10.2010г. по гр.д. № 56/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 556 от 10.01.2011г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, II г.о., т.4 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. Правилно ли е приложен законът и съдът допуснал ли е процесуални нарушения в разрез с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК, като не е съобразил обжалваното решение с посочените решения за прилагане на разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД относно наличието на съпричиняване от пешеходката, процента на съпричиняване на вредосносния резултат и размера на справедливото в случая обезщетение, което следва ответникът Гаранционен фонд да заплати на всеки от касаторите? Твърдят, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 52 от 08.05.2008г. по т.д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 179 от 29.10.2013г. по т.д. № 108/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 185 от 15.07.2013г. по гр.д. № 889/2012г. на ВКС, ТК, IV г.о., решение № 527 от 20.10.2008г. по т.д. № 261/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 577 от 29.11.2010г. по гр.д. № 1741/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 185 от 15.07.2013г. по гр.д. № 889/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Ответникът Гаранционен фонд не изразява становище по касационната жалба.

Третото лице – помагач Т. Н. К. не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено настъпването на описаното в исковата молба ПТП, при което е била блъсната пешеходката С. Б. и което е причинено виновно от третото лице-помагач Т. К. при управление на мотоциклет, както и че ищците като синове на починалата С. Б. имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта й. Приел е за безспорно, че Гаранционният фонд е заплатил на всеки от ищците по 20 000 лева обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на майка им.

Въззивният съд, за да се произнесе по направеното възражение за съпричиняване, се е позовал на чл.113, ал.1 ЗДвП, съобразил е писмо на [община] и е приел, че наследодателката на ищците е предприела пресичане на пътното платно на необозначено за целта място и то при поставени метални заграждения. Достигнал е до извода, че липсата на обективна възможност за пострадалата да предприеме пресичане на съответно обозначено за това място, не може да доведе до релевантен извод за спазени от последната законово определени правила за движение на пешеходци. Въззивният съд е обсъдил приетите в производството неоспорени заключения на автотехническите експертизи и е приел, че пешеходката е имала възможност да забележи приближаващият от ляво мотоциклет и да предотврати настъпването на удара, като не навлиза в пътната лента, по която се е движел той, а да му даде възможност да премине, и по този начин не е спазила императивното изискване на чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП. Изложил е съображения за неотносимост към спора на експертизите в останалата им част – относно скоростта на движение на пешеходката и на мотоциклета и в тази връзка предотвратимостта на удара, наличието или не на паркирани на пътното платно автомобили и видимостта в този смисъл на мотоциклетиста към пешеходката, като е посочил, че те имат отношение към вината на водача на мотоциклета, установена по наказателното дело. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извод за наличие на съпричиняване от страна на наследодателката на ищците в размер на 50%.

След като е обсъдил събраните гласни доказателства за установяване на претърпените от ищците неимуществени вреди, въззивният съд е определил обезщетение в размер на 80 000 лева, от което е приспаднал изплатеното от ответника обезщетение от по 20 000 лева и с оглед на това е приел, че на всеки от ищците следва да се присъди обезщетение в размер на 60 000 лева. Така определеното обезщетение е намалил с възприетото съпричиняване в размер на 50% и е приел, че исковете следва да се уважат за по 30 000 лева.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касаторите въпроси по т.1, отнасящи се до доказване на частично плащане на обезщетение, са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. По тези въпроси е налице задължителната практика на ВКС – решение № 108/04.10.2012г. по т.д. № 441/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, според която, за да бъде приспадната от съда изплатената извънсъдебно сума от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, следва да бъде доказано осъществяването на факта на извършеното плащане. При направено оспорване, тежестта за доказване на този факт е на застрахователя, респ. на Гаранционния фонд, който следва да докаже, че сметката на кредитора е заверена с осъщественото плащане. Въззивният съд се отклонил от тази практика, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване по следния правен въпрос, уточнен от касационния съд: „Следва ли да се докаже и от кого фактът на извършено плащане по одобрена от Гаранционния фонд претенция за обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл.288, ал.1, т.2 КЗ /отм./ при оспорването му от страна на пострадалия?“ Останалата част от въпросите, формулирани в т.1, не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили изхода на спора, поради което не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК.

Вторият въпрос, поставен от касаторите, е поставен във връзка с твърдение, че ответникът и третото лице-помагач са конкретизирали допуснатите от пострадалата пешеходка нарушения на ЗДвП едва във въззивната жалба. Тези твърдения не отговарят на данните по делото, тъй като в отговора на исковата ответникът е направил възражение за съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата пешеходка поради неспазване на правилата на чл.113 ЗДвП при условията на намалена видимост. В отговора си третото лице-помагач Т. К. е възразил, че основна причина за възникването на инцидента е поведението на самата пострадала, която е съпричинила настъпването му, като е пресичала пътното платно на нерегламентирано за целта място, забелязала го и се е върнала обратно на тротоара, оставайки да стои между паркиралите коли, а след това неочаквано е излязла отново на платното и е започнала да пресича. Следователно по делото са направени своевременно от ответника и третото лице-помагач възражения за съпричиняване и са изложени твърдения, на които се основават тези възражения, поради което поставеният от касатора въпрос не е релевантен.

Третият материалноправен въпрос се отнася до приложението на разпоредбите на чл.51, ал.2 ЗЗД и на чл.113 ЗДвП, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и деликвента. Настоящият състав намира, че материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД и определянето на обезщетение па справедливост не е поставен, тъй като изложените от касаторите доводи са не за неправилно определяне на размера на дължимото обезщетение, а за липса на основание за намаляването му поради извършено доброволно частично плащане и съпричиняване от страна на пострадалата. По поставения въпрос е постановена задължителна съдебна практика – решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 52 от 08.05.2008г. по т.д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, съгласно която при определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение доказването на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на увреждането, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. При произнасяне по формулирания материалноправен въпрос въззивният съд се е отклонил от формираната задължителна практика, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК касаторите са освободени от заплащане на държавна такса.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,