Определение № 1681 от 02.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1006/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Д. Ч. А., чрез адв. Д. К. обжалва решение № 133/09.02.2024 г. по в.гр.д. 1587/22 г., поправено с решение № 182 от 22.02.2024 г. по гр.д. 1587/22 г., по описа на Апелативен съд – София, с което е отменено решение № 464 от 09.03.2022 г. по гр. д. 6397/21 г. по описа на СГС, ГО, 15 състав, в частта, с която след отмяна на решението на Апелативния съд – София е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за осъждане на ответника да заплати обезщетение за неимуществени вреди, за разликата над 84 000 лв до 117 000 лв, както и в частта за разноските. Излага съображения за наличие на основания за отмяна на обжалваното решение, на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. Счита, че съдът не е обсъдил и взел предвид всички събрани по делото доказателства, при постановяване на решението. Съдът не бил възприел констатациите, направени в присъдата. Освен това не бил възприел оспорването на заключението на САТЕ. Не били обсъдени всички доказателства, релевантни за определяне на механизма на пътно-транспортно произшествие. Приетият процент съпричиняване бил произволно определен. Оспорва изводите на въззивния съд с оглед направените изводи на основание заключение на САТЕ. Твърди нарушение на материалния закон, конкретно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и чл. 52 от ЗЗД.

Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се присъдят направените по делото разноски.

В изложението, на основание чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, поставя следните правни въпроси:

1. Има ли задължение въззивният съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи? Твърди наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се позовава на задължителна и трайна практика на ВКС – тълкувателно решение 1/04.01.2001 г. по т.д. 1/200 г. на ОСГК на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010 г. гр.д. 4744/08 г, ГК, IV ГО, решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д. 921/10 г., IV ГО, решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д. 7175/13 г, IV ГО на ВКС, решение № 190 от 07.02.2020 по гр.д. 24/19 г., ВКС, I ГО, решение № 5 от 11.5.2020 г. по р.д. 1241/19 г., I ГО на ВКС.

2. Има ли задължение въззивният съд да посочи въз основа на кои доказателства по делото приема, че пострадалият е реализирал съпричинителната деятелност? Трябва ли възражението за съпричиняване да бъде доказано по категоричен и безспорен начин? Твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради разрешаването на посочените правни въпроси в противоречие с трайната практика на ВКС, израз на която са: решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. 44/12 г., ВКС, II ТО, решение № 98 от 24.06.2013 г. по т.д. 596/12 г., ВКС, II ТО, решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. 316/11 г., ВКС,II ТО решение № 33 от 04.04.2012 г. по т.д. 172/11 г., ВКС, II ТО, решение № 45 от 15.04.2009 г. по т.д. 525/08 г, II ТО, решение № 206 от 12.03.2010 по т.д. 35/09 г., ВКС, II ТО, решение № 58 от 29.04.2011 г. по т.д. 623/10 г., ВКС, II ТО.

3. С какви доказателства могат да се установят обстоятелства, имащи значение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице и съставляват ли такива доказателства актовете на наказателния съд? Твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради това, че въззивният съд по поставените правни въпроси се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС, израз, на която са: решение № 25 от 17.03.2010 г. по т.д. 211/09 г., ВКС, II ТО, решение № 22 от 05.05.2011 г. по т.д. 368/10 г, ВКС, I ТО, решение № 55 от 30.05.2009 г. по т.д. 728/08 г., I ТО, решение № 36 от 28.02.2012 г. по т.д. 319/11 г., ВКС, II ТО.

4. Какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди при смърт на родител? Твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради произнасяне по посочените правни въпроси в отклонение от трайната практика на ВКС, израз на която са решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. 299/11 г., II ТО, решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. 916/11 г., I ТО на ВКС.

Освен това счита, че въззивното съдебно решение е очевидно неправилно и следва да бъде допуснато до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касаторът излага подробни съображения по отношение допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в игнориране на приобщения по делото доказателствен материал, както и нарушаване на материалния закон, така както е тълкуван в практиката на ВКС. Излага подробни съображения относно наличието на търговски и жилищни обекти в близост до мястото, на което се е състояло пътно-транспортното произшествие, което обуславяло, че липсвало съпричиняване в посочения от въззивния съд процент. Обстоятелствата, че загиналият и синът, му не били живели в едно домакинство били основният мотив на въззивния съд, за да определи занижен размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди.

Ответникът по касационната жалба ЗД „Евроинс“ АД чрез юрисконсулт С. К. е подал в срока, предвиден в чл. 287, ал. 1 от ГПК, отговор на касационната жалба. Излага съображения относно липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него да отхвърли иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за разликата над 84 000 лв до 117 000 лв, въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от застрахователя срещу решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е уважен искът на Д. А. Ч. за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на баща му, настъпила в пътно-транспортно произшествие на 11.10.2019 г., за разликата над сумата от 70 000 лв до 117 000 лв. Посочено е, че пред въззивния съд се обжалва решението на първоинстанционния съд, който се е произнесъл по иск с правно основание чл. 432 от КЗ за заплащане на обезщетение в размер на 120 000 лв, заявен като частичен от 150 000 лв. С оглед частичното обжалване на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд е приел за установени фактите за наличие на сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на лек автомобил, за периода, в който застрахованият водач е осъществил пътно-транспортно произшествие на 11.10.2019 г., както и че деянието е извършено виновно. Освен това, е приел, че ищецът е сред легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди, като син на пострадалото лице съгласно ППВС 4/61 г.

С оглед влязлата в сила присъда, на основание чл. 300 от ГПК, е прието, че пострадалият (баща на претендиращия обезщетение за неимуществени вреди) на 11.09.2019 г. е бил пешеходец. На път III-6204, в участъка между [населено място] и [населено място], към км 2+525, водачът на лек автомобил, застрахован от ЗД „Евроинс“ АД, е нарушил правилата за движението по пътищата съгласно ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Ч. А.. Този механизъм на ПТП e приет за установен с оглед влязлата в сила присъда, вкл. и предвид нейната оправдателна част, съгласно която водачът на лекия автомобил е признат за виновен за това, че при осъществяване на пътно-транспортното произшествие е нарушил чл. 20, ал.2, изр. 2 от ЗДвП, като водач на пътно превозно средство не е намалил скоростта и в случай на необходимост не е спрял, в момента, в който е възникнала необходимост поради опасност за движението, пресичане на пътното платно от пешеходеца Ч. А.. Водачът на лекия автомобил е оправдан затова, че е нарушил чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДВП и чл. 116 ЗДВП като водач на пътно-превозно средство не е бил невнимателен и предпазлив към уязвим участник в движението. Пешеходецът е осъществил забранено поведение, като е предприел пресичане на главен междуградски път на необозначено за движение на пешеходци място. Направен е извод, че водачът на лекия автомобил е бил в обективна възможност своевременно да възприеме пешеходеца, в момента когато е бил на разстояние по-голямо от опасната зона за спиране и да предотврати ПТП при своевременно възприемане на опасността. Пешеходецът бил навлязъл на платното за движение след микробус, като водачът на автомобила също е имал техническа възможност да предотврати ПТП, тъй като за времето на реакция на пешеходеца от около 1,6 сек, неизвестният микробус би отминал на достатъчно голямо разстояние, за да бъде възприет пешеходецът.

По отношение на обезщетението за неимуществени вреди от претърпени болки и страдания при загуба на родител, въззивният съд е изложил съображения, че следва да се вземат предвид отношенията между починалия и претендиращия обезщетение, преди произшествието, преживяната скръб и страдание от смъртта на починалия, промяната в начина на живот на претендиращия обезщетение след събитието, както и обществения критерий за справедливост към определения момент, с оглед икономическата конюнктура в страната към края на 2019 г. При преценка на конкретно установените факти в процеса, чрез обсъждането на свидетелските показания, въззивният съд е приел, че приживе отношенията между претендиращия и неговия баща са били близки и хармонични, разчитали са един на друг за материална и морална подкрепа в живота. Ищецът бил преживял трудно загубата на баща си, което му причинило множество психологични и физиологични негативни промени. Едновременно с това въззивният съд е отчел, че синът на починалия към датата на неговата смърт е бил в пълнолетна възраст, напълно еманципиран, изградил свое отделно семейство и домакинство в друг град в страната, и въпреки очакваната от страна на баща си подкрепа, е бил напълно изграден като личност. Синът на ищеца е бил в активна възраст, във възможност сам да се грижи за себе си и въпреки преживените психически мъки от голямата загуба е успял да продължи своя живот. С оглед установените факти и след техния анализ, въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди на сина, за смъртта на баща му, следва да е в размер на 120 000 лв.

С оглед въведеното възражение за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е обсъдил заключението на САТЕ, в което е посочено, че ударът между загиналия пешеходец и товарния автомобил е настъпил на пътното платно на междуградски път, след табелата за край на населеното място. Пешеходецът е предприел пресичане на междуградския път на неразрешено и необозначено за пресичане място. Лекият автомобил се е движел с разрешена скорост под 80 км./ч. Прието е в процеса, че не е установено дали в платното за насрещно движение са се движели автомобили, които да са препятствали видимостта на пешеходеца и на водача на лекия автомобил.

Предвид поведението на пешеходеца, пресичане зад автобус, извън населено място, на двулентов междуградски път, в участък, забранен за пресичане, е прието, че той съзнателно се е поставил в условие на повишен риск. Въззивният съд е приел, че доказателствената тежест при направено възражение за съпричиняване е на страната, направила това възражение, в случая за ответника. За да се приеме за доказано възражението за съпричиняване, съдът е приел, че следва да бъде доказано поведение от страна на пострадалия, допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Изложени са мотиви, че не е необходимо това поведение да е противоправно или виновно, достатъчно е то да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. В случая пешеходецът бил осъществил противоправно поведение като не е спазил правилата за движение на пешеходците по пътищата, уредени със ЗДвП и ППЗДвП, което го е поставило в завишен риск, а ако не е бил предприел неправомерното пресичане на пътното платно, е имал възможност при адекватно поведение да избегне фаталния удар. Предвид противоправните действия на водача на лекия автомобил и поведението на пешеходеца, въззивният съд е приел, че с поведението си пешеходецът е допринесъл в изключително висока степен за настъпване на процесното ПТП - до размера на 30%.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

С оглед формулирания първи правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд при разрешаване на посочения правен въпрос не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС. Съображенията на касатора, в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не могат да обусловят различен извод и са израз на тезата на касатора за неправилност на въззивното решение. Въззивният съд е установил действията на пешеходеца-пострадал, установил е противоправните действия на водача на лекия автомобил, като е съпоставил действията на двамата, за да определи процента на съпричиняване. Изложени са съображения за точното местонахождение на пешеходеца и възприетите факти относно пресичането на двулентов междуградски път на забранен за пресичане участък. Установяването на механизма на ПТП е извършено с оглед съвкупността от доказателствата. Процентът на съпричиняване отразява съотношението между действията на двамата участника в произшествието, завишената грижа на водача на автомобила и пресичането на неопределено за целта място, несъобразяване с движението на автомобилите.

В случая въззивният съд е разгледал всички доводи и възражения на претендиращия обезщетение. Въззивният съд е възприел заключението на вещото лице и влязлата в сила присъда, за да определи точния механизъм на пътно-транспортно произшествие и да определи точния размер на съпричиняване. Твърдението на касатора, че е оспорил експертизата и това не е взето предвид от въззивния съд, не може да се приеме, че обуславя извод за необсъждане на релевантните факти и обстоятелства, които са от значение за разглеждане на възражението за съпричиняване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. По същество въззивният съд е обсъдил механизма на пътно-транспортно произшествие, приел е и констатациите в присъдата, и констатациите на вещото лице, за да определи точния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Основният факт, определящ наличие на съпричиняване, който въззивният съд е възприел, е пресичане на път извън населено място, като е следвало да се спазят правилата, предвидени в чл. 113, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от ЗДвП, съгласно които пешеходците, които пресичат платна за движение извън населените места са длъжни да се съобразят с приближаващите се пътни-превозни средства. Обсъждането на релевантните факти и обстоятелства е довело до формиране на изводите. Въззивният съд не се е отклонил от задълженията си. Приетите за установени факти от въззивния съд и анализът на доказателствата, не могат да се обсъждат в производството по чл. 288 от ГПК. Посоченият правен въпрос не е разрешен в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, изразена в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС 1/2013 г., както и сочената от касатора практика на ВКС и служебно зивестната на настоящия съдебен състав.

По отношение на формулираните правни въпроси от 2 до 4, относно задълженията на въззивния съд да посочи въз основа на кои доказателства е приел, че е налице съпричиняване и каква е съпричинителната дейност, както и трябва ли възражението да е доказано по категоричен начин, настоящият съдебен състав намира, че посочените въпроси са включени в предмета на делото и са разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин. При разрешаването им въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд е възприел механизма на пътно-транспортно произшествие, конкретно е описал нарушенията на правилата за движението по пътищата, извършени и от водача на лекия автомобил, и от пешеходеца. Описаният механизъм е установен с оглед влязлата в сила присъда и изслушаната експертиза. Описана е скоростта на движение на автомобила, поведението на пешеходеца, конкретните нарушения. В мотивите са отразени всички причинно-следствени връзки, довели до увреждането. Съпоставени са противоправното действие на водача на лекия автомобил и поведението на пешеходеца. Приносът е конкретно установен. Определен е точно размерът на съпричиняване. Липсва отклонение от разрешението по приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от ГПК, че в тежест на застрахователя е да установи наличието на съпричиняване, в тежест на претендиращия обезщетение е да установи изключване на обстоятелствата, за които се сочи, че са съпричинили вредоносния резултат. Изяснен е механизмът на увреждане. Липсва отклонение от задължителната практика на ВС, ППВС 17/63 г. и т. 7 от Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк.д. 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съгласно която тежестта за доказване е върху позоваваща се на съпричиняването страна в процеса, делинквент или застраховател. Тя следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства конкретните факти. Съдът при преценка на тези факти определя тяхното проявление и преценява целия комплекс от действия и бездействия, довели до увреждането. Приносът следва да се установи при условията на пълно и главно доказване. Изводите не следва да се основават на предположение за съпричиняване. Посочени са и обсъдени доказателствата, които установяват причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилото увреждане, довело и до смъртта на пострадалото лице.

По отношение на подвъпроса във въпрос 3 относно видовете доказателства, с които може да се установи съпричиняване и съставляват ли доказателства за установяване на съпричиняване актовете на наказателния съд, следва да се отбележи, че в решение № 85 от 03.08.2016 г. по т.д. 1047/15 г., ВКС, II ТО, както и в решение № 127/29.10.2015 г. по т.д.№ 1882/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО е разяснено, че присъдата, респ. решението по чл. 78а НК, има задължителен характер относно извършването на деянието с оглед на всички негови признаци, в т.ч. и относно размера на причинените вреди, когато са елемент от престъпния състав. Присъдата е задължителна за гражданския съд относно деянието, като на основание чл. 300 от ГПК само относно това, дали то е извършено и дали е извършено виновно. Тя има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, за което му е наложено съответното наказание. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако се касае за съпричиняване, представляващо елемент от състава на престъплението. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на предявения срещу застрахователя иск. Без значение е дали за същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство. В същия смисъл е решение № 55/30.05.2009 г. по т.д.№ 728/2008 г., І ТО, както и решение № 43/16.04.2009 г. по т.д.№ 648/2008 г., ІІ ТО. Съгласно тълкуването в посочените решения на ВКС констатациите в мотивната част на присъдата, относно деянието на лице, което не е имало качество на подсъдим в наказателното производство и чието поведение не е било част от фактическия състав на престъплението, за което е повдигнато обвинение, нямат никакво доказателствено значение в производството пред гражданския съд. В случая въззивният съд е обсъдил присъдата, както и непосредствено е установил, с оглед събраните доказателства, конкретно изслушаната експертиза, действията на пешеходеца, чието поведение е установено да е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Въззивният съд е обсъдил протокола за пътно-транспортно произшествие и е възприел е заключението на вещото лице. Няма данни за обсъдени доказателства, които да са били част от наказателното производство и да не са били приобщени по предвидения в ГПК начин, така че съдът да може да основе решението си на тях. За изготвяне на експертизата е ползван протокола за пътно-транспортно произшествие, който е представен още с исковата молба от ищеца като официален документ. Въззивният съд е обсъдил, на основание чл. 300 от ГПК, влязлата в сила присъда, както вече бе посочено, която също е възприета като допустимо доказателство. Видно е от мотивите на съдебното решение, че въззивният съд е възприел противоправността на деянието, с оглед приетата експертиза и с оглед обстоятелствената част на исковата молба, определяща основанието на търсената в процеса защита. Сочените от касатора в изложението, представено на основание чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, обстоятелства не съответстват на данните по делото. Въззивният съд не е изградил изводите си за наличие на съпричиняване само от влязлата в сила присъда, обсъдил е и заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд автотехническа експертиза. Липсва и отклонение от трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, сред които и сочените от касатора съдебни решения на ВКС.

По отношение на последния поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че този въпрос е е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора. Въпросът е разрешен в съответствие с тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, така както е прието в ППВС 4/68 г, в което е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. Съгласно посочената норма при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е необходимо да установи всички конкретни факти, които трябва да се вземат предвид, за да се определи конкретния размер на обезщетението. При определяне на обезщетение за неимуществени вреди при смърт, съдът следва да прецени възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди на пострадал син на пострадалия, за да се определят преживените морални болки и страдания и съответно точен паричен еквивалент, следва да се вземат предвид социалното положение на пострадалия към момента на смъртта, отношенията между претендиращия обезщетение и починалия приживе; психическото и емоционално състояние на претендиращия преди събитието и след това, как е преодолял скръбта, как се е променил начина му на живот, има ли трайно засягане на психиката. В конкретния случай, за да определи точния размер на следващото се обезщетение, въззивният съд е съобразил степента на родствена близост между претендиращия обезщетение и пострадалия, възрастта на починалия и на син му, топлите и близки отношения между тях приживе, както и обстоятелството, че на своята възраст претендиращия има свой социален живот, не е бил зависим социално и емоционално от пострадалия, както и че е преодолял негативните чувства, без да има съществено засягане на личността му, скръбта му е била дълбока, но не е повлияла паталогично на неговите психически преживявания, няма и засягане на физиологията. Изложените мотиви разкриват разрешаването на поставения правен въпрос в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС и трайната практика на ВКС. Конкретният размер на обезщетението не може да бъде обсъждан в стадия по селекция на касационните жалби.

Соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК, съдът намира, че не е налице. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение.

При този изход на делото на ответника по касационната жалба се дължи присъждането на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Видно от подадения отговор на касационната жалба, ответникът по касационната жалба е бил представляван от юрисконсулт. С оглед нормата на чл. 78, ал. 8 вр. чл. 37 от ЗПП размерът на дължимото възнаграждение следва да се определи съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, в размер на 150 лв.

По изложените съображения ВКС