Определение № 529 от 19.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4124/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Й. Б. от [населено място] срещу въззивно решение № 858 от 28.04.15г., постановено по гр.д.№ 4689/14г. на Софийския апелативен съд, ХII с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е отменил решение от 08.08.14г. по гр.д.№ 13203/10г. на Софийския градски съд, ГО, 6 с-в, и вместо него е признал за установено по предявения от Е. Г. В. против Н. Й. Б. отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, че ответникът не е собственик на 12954/20595 ид.части от апартамент № 95, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 129,25 кв.м., ведно с 6.708% от общите части на сградата и 0.682% ид.части от правото на строеж върху УПИ І, в кв.133д по плана на [населено място], м.”К. село-Плавателен канал” с площ от 8500 кв.м. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че по силата на прехвърлителни сделки от 2009г. и 2010г. /договори за дарение и покупко-продажба/ ответникът по предявения отрицателен установителен иск Н. Б. е собственик на 12945/20595 ид.части от посочения урегулиран поземлен имот, върху който е построен бл.259 от ЖСК „Български художник” без надлежно учредено право на строеж. Прието е, че същият не е придобил на толкова идеални части от жилищната сграда, в която се намира процесният апартамент нито на основание прехвърлителните сделки, нито на основание чл.92 ЗС – по приращение, а че собственици на жилището са Столична община - собственик на 12095/20595 ид.части и ЖСК”Български художник”-собственик на останалите 8500/20595 ид.части по приращение. Изложени са съображения, че праводателят на ответника А. З. Н., който е придобил на публична продан от Столична община идеални части от дворното място, не е придобил и идеални части от апартамента, тъй като предмет на принудителното изпълнение, на извършения опис, на публичната продан и на възлагателното постановление са били само идеални части от четири парцела, а не и от построените върху тях 20 бр. жилищни сгради, независимо от обстоятелството, че с възлагателното постановление те не са изключени изрично. Същото е прието и за публичната продан от 2009г., по силата на която праводателите му Й. Б. и В. Б. са придобили от ЖСК „Български художник” 850/20595 ид.части от мястото. С оглед на това е направен извод, че ответникът не е придобил идеални части от апартамента по силата на прехвърлителните сделки, независимо че сградите не са били изрично изключени, тъй като и неговите праводатели не са притежавали права върху тях, както и че презумпцията на чл.92 ЗС е изключена в хипотезите, при които собствеността върху земята и върху сградата принадлежи на различни лица. Изложени са и съображения, че за ищеца е налице правен интерес от водене на отрицателния установитилен иск, тъй като ответникът е предявил срещу него иск по чл.32, ал.2 ЗС за разпределение ползването на имота, като настоящият иск не е приет за съвместно разглеждане в това производство, а изходът по другото дело зависи от изхода по настоящото дело. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпросите: 1. Собственикът на земята, собственик ли е и на построеното, след като в акта за разпореждане по придобиване на земята не е уговорено друго; 2. При извършена публична продан, възлагателното постановление поражда ли вещноправно действие за прехвърляне на собствеността върху възложения имот заедно с приращенията, които не са изключени изрично с възлагателното постановление, т.е. не са изключени с акта на разпореждане; 3. При прехвърляне на имот чрез публична продан, приращението върху него представлява ли придобито право по смисъла на чл.496, ал.2 ГПК; 4. Когато ищецът твърди че е носител на право на собственост, което му се оспорва, налице ли е правен интерес за водене на отрицателен установителен иск за собственост и следва ли да се прекрати делото като недопустимо, ако се установи, че спорното право на собственост не принадлежи нито на ищеца, нито на ответника; 5. При изрично оспорване по делото на факта за приемане на окончателна цена на жилищата, разпределени от ОС на ЖСК, длъжен ли е ищецът по отрицателен установителен иск да докаже наличието си на правен интерес за водене на иска, като установи наличието на проведено събрание на ОС на ЖСК и приемане на окончателна цена на разпределените имоти, за да се ползва от материалната доказателствена сила за правото на собственост по издадения по реда на чл.35 ЗЖСК нотариален акт, респ. при издаването на този акт нужно ли е ОС да е приело окончателна цена на всички разпределени имоти след изчисляване на всички разходи по изграждане на сградата и въвеждането и в експлоатация, както и може ли да се приеме от ОС окончателна цена на груб строеж и при неразпределяне на всички имоти от събранието; 6. При предявен отрицателен установителен иск, ответникът по него длъжен ли е да оборва твърдяното материално право от ищеца или доказването на това право е в негова тежест като елемент от доказване правния му интерес да води този иск. Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението обн. ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба - 02.07.15г. и § 74 ПЗР на ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Отговор на първите три свързани въпроса е даден с ТР № 5/15 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което при придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител не фигурира построената в имота сграда, върху същата не е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан, ако същата представлява самостоятелен обект на правото на собственост, не намира приложение правилото на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението за възлагане е придобита собствеността и върху сградата. В случай че същата представлява несамостоятелен обект на собственост, правилото на чл. 92 ЗС се прилага на общо основание. В случая въвззивното решение съответства на дадените с това тълкувателно решение задължителни разяснения, с които съществувалата до тогава противоречива практика е уеднаквена, поради което предпоставките за допускане на касационно обжалване по тези въпроси не са налице. Останалите въпроси са поставени от касатора във връзка с довода му, че за ищеца в първоинстанционното производство е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, но те нямат отношение към съображенията на съда да приеме, че такъв интерес съществува, посочени по-горе, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. За пълнота следва да се отбележи, че този извод е направен и в съответствие с дадените с ТР № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разрешения, а именно че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск са собственост е налице не само когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, но и когато се позовава на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.