Определение № 364 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3517/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. И. А., чрез адвокат А. З., срещу въззивно решение № 10236 от 12.03.2021 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 4382/2019 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна “Обединена Българска Банка“ АД, представлявано от изпълнителните директори Т. М. и С. Г., чрез адвокат И. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил в обжалваната част решението на първостепенния Благоевградски окръжен съд, приел за установено, че А. И. А. дължи на “Обединена Българска Банка“ АД следните суми: 73 459,58 лв., представляваща главница по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.02.2006 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното погасяване; 35 213,19 лв., представляваща договорна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 25.07.2017 г.; 6 506, 03 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 25.02.2012 г. до 15.08.2017 г. При извършената проверка относно допустимостта и валидността на първостепеннотто решение, въззивният съд намерил за неоснователно възражението на А., че дължимата държавна такса по исковата молба не е внесена от кредитора по банкова сметка на първата инстанция – посочил, че макар и в платежното нареждане да е посочено, че получател на сумата е ОС-Ботевград, то при извършената от ОС-Благоевград служебна проверка в счетоводството на съда е констатирано, че сумата е внесена именно по сметка на ОС-Благоевград и искането за връщане на исковата молба, на основание чл. 129, ал.3 ГПК, респ. за прекратяване на делото, е неоснователно. За да се произнесе по материалноправния спор, въззивният съд установил, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, породено от сключен договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 16.02.2006 г. Банката е предоставила на кредитополучателя А. кредит в размер на 85 000 лв. Общият брой на анюитетните вноски е 240. Уговорено е те да се заплащат считано от 25.03.2006г. с падеж 25-о число на месеца. Средствата са усвоени от длъжника на 22.02.2006 г. Крайният срок за погасяване на кредита е 25.02.2026 г. Съдът е установил, че към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 17.08.2017 г., има забавяния в плащанията на месечните погасителни вноски по договора за банков кредит, като към посочената дата неплатените вноски са общо 63, с месечни падежи в периода от 25.05.2012 г. до 25.07.2017г.. Общият размер на тези 63 вноски е 16 777.99лв. – главница и 35 213.19лв. – договорна лихва. Размерът на задължението (падежирали и непадежирали вноски) по процесния договор към 16.08.2017 г. е в общ размер на 116 072, 50 лв., като по отделните претенции задължението е както следва: 73 459,58 лв. (главница); 35 213,19 лв. (лихва върху редовна главница за периода от 25.05.2012 г. до 25.07.2017 г.); 7 399, 73 лв. (наказателна лихва за просрочена главница, считано за периода 25.08.2012 г. до 16.08.2017 г.). Установява се, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, както и към датата на подаване на исковата молба (23.11.2017 г.) крайният срок за издължаване на кредита не е настъпил. Съдът приел, че по делото е доказана настъпилата предсрочна изискуемост на дълга и предпоставките й са налице, а именно - неизпълнение на длъжника и упражняване на правомощието на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Установил, че вноските, посочени по-горе не са платени от длъжника, а наред с това Банката надлежно е упражнила правото си да обяви процесния кредит за изцяло и предсрочно изискуем – волеизявлението й в този смисъл е обективирано в приложено по делото уведомление. В същото банката е посочила ясно и недвусмислено всички обстоятелства, които й дават право да обяви предсрочната изискуемост на кредита. Уведомлението е връчено лично на 26.07.2017 г. на А. срещу негов подпис. На следващо място съдът приел, че обстоятелството, че в договора за кредит са нанесени ръкописни добавки, не води до неговата недействителност, тъй като една част от направените добавки не засягат същественото съдържание на договора, поради което дописванията са ирелевантни, а по отношение на другата част от дописванията относно датата на сключване на договора – 16.02.2006г., както и относно датата на осигуряване на усвоените средства – 22.02.2006г. по делото по безспорен начин се установява, че именно това са датите, на които са се осъществили описаните действия. По отношение на възражението за нередовност на водените от банката счетоводни книги съдът посочил, че извлеченията от счетоводните записвания трябва да удостоверяват задължението на кредитополучателя към банката - данни за договора за кредит - дата на сключване, размер, размерът на просроченото задължение по главницата, договорните и наказателните лихви, както и да съдържат и данни дали в случая са се сбъднали условията на чл. 16.1 от договора за кредит, които го правят предсрочно изискуем. Приел, че приложеното извлечение от счетоводните книги отговаря на тези изисквания. Извлечението е подписано от надлежно упълномощени лица. Посочил, че независимо от това, дори и този документ да не съдържа посочените по-горе изисквания, то в исковото производство основанието на претенциите е договора за кредит, а не извлечението от счетоводните книги. Обсъдени са и възраженията за неравноправност на конкретни клаузи на договора за кредит. В тази връзка са изложени съображения, че клаузата на чл. 5, т. 3 от процесния договор, предвиждаща възможността за едностранна корекция без предизвестие на лихвените проценти, попада в обхвата на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП, но от приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в нито един момент от действието на договора банката не е извършила едностранна промяна в първоначално уговорения лихвен процент, който е бил фиксиран. Неравноправност, свързана с липсата на яснота за начина на определяне на лихвата в чл.5, т.1 от договора също не е установена, тъй като лихвата в случая е фиксирана отнапред, като същото се отнася и до клаузата по чл.6, т.1 от договора, касаеща заплащането на наказателна лихва при забава в плащането на месечните анюитетни вноски от страна на кредитополучателя. Посочено е, че размерът на лихвата е изрично договорен в сключения между страните договор, налице е ясно изразена воля на кредитор и кредитополучател досежно размера на лихвената надбавка, размерът не е бил едностранно променян след сключването на договора. За неоснователни са приети и наведените доводи за нищожност на клаузите по чл.7, т.1 и т.2 и т.3 от сключения договор. Клаузата на т.1 и т. 2 на чл.7 от договора предвиждат начисляването на първоначална и годишна такса за управление и обслужване на кредита, а т.3 на чл.7 възможност за тяхната едностранна промяна от страна на банката. Прието е, че в случая е налице ясно изразена воля на кредитор и кредитополучател относно размера на тези такси, поради което не идва реч за неравноправност. Не се установява и банката едностранно да е променяла размера на тези такси, поради което въпросът дали т.3 на чл.7 е неравноправна клауза е безпредметен. Не е установено по какъвто и да е начин кредитополучателят да е погасявал предсрочно кредита, поради което и възражението за неравноправност на клаузата на чл.14, т.3 от договора, предвиждаща че кредитополучателят дължи лихва в размер на 5 % при предсрочно пълно или частично погасяване на кредита, също се явява неоснователно. За такива са приети и изложените твърдения за неравноправния характер на клаузите по чл.18 и чл.19 от сключения договор за банков кредит - чл.18 от договора предвижда, че за неуредените в този договор въпроси се прилагат разпоредбите на търговското и гражданското, както и вътрешните и банковите правила на „Обединена Българска Банка“ АД, а чл.19 от договора описва документите, които са неразделна част от договора. Съдът посочил, че тези клаузи от договора по никакъв начин не създават задължения за кредитополучателя, респ. права за банката, поради което и няма как да бъдат неравноправни по своя характер. По отношение на възраженията на длъжника за погасяване по давност на претенциите на кредитора, съдът изложил, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж. При обявена предсрочна изискуемост, давностният срок започва да тече от датата на достигане на волеизявлението до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата. По отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата давностният срок тече от съответната дата на падежа. Давността се прекъсва с предявяване на иск за вземането - чл. 116, б. „б“ ЗЗД. При съобразяване нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК, искът се смята предявен от подаването на заявление по чл. 417 ГПК. Посочил, че в случая заявлението е депозирано на 17.08.2017г. и от същата дата се смята предявен иска. Предсрочната изискуемост е обявена на 26.07.2017г. - за вноските с ненастъпил падеж, за които е обявена предсрочната изискуемост, давностният срок не е изтекъл. По отношение на вноските с настъпил падеж приел, че погасени по давност са задълженията за петгодишния период, предхождащ депозирането на исковата молба (17.08.2017г.), т. е. вноските за периода 25.05.2012 г. до 25.07.2012 г. По делото е установено, че последното плащане на длъжника по кредита е от 15.02.2016г., с което е извършено частично погасяване на главници и лихви. Посочено е, че А. не е релевирал възражение срещу извършените от експертизата обвързвания на внесените от него суми за погасяване на най-старите му задължения. Съдът е приел, че това негово поведение следва да се счете за признание на дълга и служи за прекъсване на давността, съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД, следователно не е налице погасяване по давност на посочените вноски. За необосновано и непочиващо на закона прието и възражението на ответника, че моментът на спиране на плащанията от страна на кредитополучателя, т.е. преустановяване обслужването на кредита, поставя начало на погасителна давност в негова полза, тъй като (съгласно чл. 114 ЗЗД) давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Касаторът в изложението към касационната жалба е обусловил допускане на касационно обжалване по следния начин (дословно): в решение на СЕС от 21.02.2013 г. по дело С-472/11 (по преюдициално запитване) е прието, че националният съд следи служебно за неравноправността на клаузите в потребителските договори, но принципът на състезателност изисква съдът да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните процесуални разпоредби съда не само, че не уведоми за това страните, но дори с решението си не разгледа всички сторени възражения от моя страна, които действия са ли процесуални нарушения, така че да влекат след себе си очевидната неправилност и недопустимост на съдебния акт и същевременно този въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е ясно какво е всъщност твърдението на касатора – че съдът е длъжен да следи служебно за неравноправността на клаузите в потребителските договори, но не го е направил и от там – питането е дали е бил длъжен да го стори; че съдът, който следи служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори в случая го е сторил, но не е уведомил предварително страните и от там питането е дали по този начин е нарушил правата на касатора да упражни правата си (правата на насрещната страна – банката, не са предмет на защита от А. А.); че съдът не е разгледал „всички възражения“ на касатора и питането е дали е трябвало да го стори. Първите две твърдения са взаимно изключващи се, но и не отговарят на данните по делото, поради което и няма как да обусловят което и да е основание за допускане на касационно обжалване по см. чл. 280 ГПК. Съдът се е произнесъл по направените от самия касатор възражения за нищожност на клаузи по договора; не е извършил преценка за неравноправност на клаузи в договора, извън възраженията на самата страна, т.е., тя не само е имала възможност да вземе становище, но и сама е инициирала проверката. Накрая, няма и основание да се приеме наличие на нищожност на клаузи от договора, които съдът е бил длъжен да обсъди и да вземе предвид, но не го е сторил. Несъгласието на страната с изводите на въззивната инстанция не значи, че тя не си е свършила задълженията по чл. 7, ал. 3 ГПК. Въпросът, дали следва въззивният съд да обсъди всички възражения на страната, е свързан с тълкуването на чл. 235, ал. 2 ГПК и в случая той е относим само във връзка с наведеното от А. А. възражение, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по искова молба, нередовностите на която (плащане на държавна такса) не са отстранени в срок. Страната е поддържала, че указанието на окръжния съд до ищеца да заплати държавна такса е съобщено на 18.12.2017 г. чрез адвокатския сътрудник на процесуалния представител на ищеца - адв. П., и от тогава започва да тече срокът по чл. 129, ал. 2 ГПК, но изпълнение е последвало след изтичане на преклузивния месечен срок. Има второ връчване на същото съобщение на 29.09.2018 г. на адреса на банката – ищец, но то е без значение за вече изтеклия срок за изпълнение. Първостепенният съд се е произнесъл по възражението за нарушение на чл. 129, ал. 2 ГПК, но няма и дума относно връченото съобщение на адвокатския сътрудник на адв. П. – като факт, съответно няма и изложени съображения дали съдът все пак го е отчел, но е приел, че това връчване е нередовно и защо. Направо в първоинстнционното решение е записано, че според съобщението, пришито на л. 30 от делото (това е второто по ред връчване на същите указания, вече на адреса на банката-ищец), указанията на съда са редовно връчени на ищеца на 29.01.2018 г. и по делото с молба от 30.01.2018 г., подадена с куриер на 29.01.2018 г., са изпълнени в срок. По аналогичните възражения на А. А. във връзка с допустимостта на първоинстанционното решение, въззивният съд изобщо няма произнасяне. Той е обсъдил в решението си само възражението, че таксата е платена не по сметка на първоинстанционния Благоевградски окръжен съд, а по сметката на друг съд и го е намерил за неоснователно. Няма произнасяне относно това изпълнението дали е било в срок, съответно с обсъждане на двете съобщения по делото. При така изложеното, въпросът, уточнен от състава на ВКС - дали съдът е длъжен да обсъди всички релевантни доводи и възражения на страните, е включен в предмета на делото, а и от значение за допустимостта на обжалваното решение. По приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК Софийският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд, което обуславя хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът не се е позовал на това основание, но съставът на Върховния касационен съд е в правото си да преквалифицира искането – в случая не намира приложение поддържаната от страната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК не е нова, ясна е, по тълкуването й е налице непротиворечива практика на ВС и ВКС, като няма нито твърдения, нито настоящият състав намира основания за поправяне или изменение на същата. Освен всичко изложено, в случая разглеждането на въпроса, свързан с приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, е свързан с допустимостта на въззивното решение, а за това ВКС е длъжен и служебно да следи. Следващото питане в изложението е дали плащането на дължимата държавна такса за образуване на гражданско, респ. търговско дело, след указания от съда 7-дневен срок, е процесуално нарушение, въпреки което може да се постанови валиден съдебен акт, и като действие (плащането извън указания срок) може да бъде стабилизирано със съдебното решение. По този въпрос настоящият състав няма как да извърши преценка по реда на чл. 288 ГПК, защото по фактическите твърдения на касатора – относно наличието на две съобщения по чл. 129, ал. 2 ГПК до ищеца, връчени му на различни адреси, няма произнасяне в обжалвания съдебен акт. Във въпроса се съдържа твърдение, което настоящият състав няма как да вземе като вярно или не, ако не извърши проверка на доказателствата и не изложи съображения относно редовността на връчванията, съответно от кога е започнал в случая да тече срокът за изпълнение по чл. 129, ал. 2 ГПК, което не е в правомощията му по чл. 288 ГПК. В заключение, следва да се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Мотивиран от горното, съдът