Определение № 2230 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2012/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4223/08.02.2023 г. на А. А. А. и Г. А. А., подадена чрез адвокат Т. С., и касационна жалба вх. № 7352/06.03.2023 г. на Ю. И. А., подадена чрез адвокат Т. П., срещу въззивно решение № 34/10.01.2023 г. по в. гр.д. № 2905/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив. В касационните жалби се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на А. и Г. А. се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е съсобственост върху недвижим имот, за който се иска допускане на съдебна делба; 2. Прекратена ли е съсобствеността върху имота, чието допускане до съдебна делба се иска, с одобрената от съда съдебна спогодба, сключена по гр. д. № 6695/1984 г. по описа на Районен съд – Пловдив. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Ю. А. се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е правен интерес на съсобственик, придобил правата си от страна по проведена делба, да оспорва правата на своя праводател, по съображения за нищожност на делбата, след като при прогласяване на нищожността, полученото от него имущество подлежи на връщане в патримониума на праводателя му; 2. Когато съдът тълкува представен по делото договор, следва ли да търси действителната обща воля на страните, въз основа на всички клаузи от договора, с оглед на тяхната взаимна връзка, смисъл и желан резултат. Ответниците по касация Е. М. К. и Х. Н. К., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат И. М., са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадените касационни жалби, като оспорват жалбите и по същество. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260415/18.07.2022 г. по гр. д. № 8124/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18- 48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ на целия имот от 216 кв.м, с трайно предназначение на територията -урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване до десет метра, номер по предходен план *, квартал 3/12 (три/дванадесет), парцел *, с административен адрес на поземления имот: [населено място], [улица], ведно с построените в имота: сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 90 (деветдесет) кв.м., на един етаж, с предназначение - еднофамилна жилищна сграда и сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 23 кв.м., на един етаж, с предназначение - селскостопанска сграда, при съделители: Х. Н. К., Е. М. К., С. И. А., Ю. И. А., Г. А. А. и А. А. А., при квоти: от 1/3 ид.ч. общо за Х. К. и Е. К., в режим на СИО, и по 1/6 ид. ч. за С. А., Ю. А., Г. А. и А. А.. Въззивният съд е приел за установено, че със съдебна делба-спогодба от 05.10.1984 г. по гр.д. № 6695/1984 г. на Районен съд - Пловдив е извършена делба на процесния имот. Посочил, че следва да се прави разлика между съдебно решение, с което се допуска и извършва делба, и съдебната спогодба между съделителите, сключена в първата или втората фаза на съдебната делба, доколкото, съобразно т. 8 ППВС №7/1973 г. съдебната спогодба е по правната си същност договор, поради което при наличието на основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД същата е нищожна, като възражение в този смисъл може да се направи в последващ съдебен процес. Съдът е приел, че посочената спогодба е нищожна, тъй като противоречала както на процесуалните норми за нейното одобрение от съда, така и на материалното право, свързано с териториалното и селищно устройство към момента на сключването ѝ. В случая съдът, одобрил сключената съдебна спогодба, е следвало да приложи разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗТСУ/отм./, съгласно която е налице изискване доброволна делба на съсобствена сграда и прехвърляне на реално определени части от сгради или жилища да се сключи и съответно одобри от съда, само ако обособените дялове отговарят на одобрен за това архитектурен проект. Това е следвало да се удостовери от техническите органи на съответния народен съвет. Тези проекти са подлежали на обжалване пред особена юрисдикция, създадена по чл. 142 ЗТСУ /отм./. За безспорно е прието, че подобни проекти по гр.д. № 6695/1984г. на РС-Пловдив нито са възлагани от съда, нито са изработвани и одобрявани от съответния народен съвет. Поради това е направен извод, че изцяло е нарушен процесуалният ред за разпореждането с бъдещи реално обособени части от съществуващата в поземления имот сграда. Приложената към гр.д. № 6695/1984 г. на РС-Пловдив схема на съществуващата сграда към 1984 г., не съставлява проект за обособяване на бъдещи реални обекти на собственост. Бъдещите реално обособени самостоятелни жилища са формулирани словесно, без бъдещото им преустройство да е документално отразено. В чл.35, ал.1 от действащата към момента на сключване на съдебната спогодба Наредба №5 за правила и норми по териториално и селищно устройство е определено, че жилището се състои от помещения, които териториално и функционално са обединени в самостоятелен обект, предназначен за задоволяване жилищните нужди на гражданите. То може да се устрои в един или два етажа, свързани с вътрешна стълба (мезонетен тип). В процесната спогодба вторият и третият дял представляват две стаи от първия етаж с общо стълбище откъм двора. Въззивният съд е посочил, че не е изпълнено и изискването на чл. 36, ал. 2 от Наредба №5 /отм./ към жилището да има и складови помещения. Такива в одобрената съдебна спогодба не са описани. Налице е още изискване на чл. 54, ал. 1 от Наредба №5 /отм./ към жилището да има помещения за клозет, за баня, за пране и сушене на прането, което също не е спазено. В спогодбата са описани два броя клозетни клетки, оставащи в съсобственост между съделителите, с уговорка за разпределение на ползването им от всички съсобственици, които клетки също не са териториално обединени със стаите. Установено е още, че чл. 119, ал.6 ППЗТСУ /отм./ изисква клозетът да бъде в самата жилищна или вилна сграда. При липса на водоснабдяване на населеното място или на съответната му част се разрешава временно клозетът да бъде извън жилищната сграда. Не са наведени твърдения за липса на водоснабдяване на процесния имот към момента на сключване на спогодбата. Не е изпълнено и изискването на чл. 55, ал. 1 Наредба №5 /отм./ влизането в клозета да се осъществява откъм преддверие. Липсва и помещение за баня към тези две стаи. Не се установява в тях да има и кухня с необходимото водоснабдяване и канализация. За неоснователно е прието възражението на С. А., че при стари съществуващи сгради е било допустимо отклонение от строителните правила и норми при действието на тогава действащи нормативни актове – чл. 85, ал. 1, т. 4 от Наредба № 5 /отм./ и чл. 101 ППЗТСУ /отм./. Съдът е констатирал, че нормата на чл. 85, ал. 1, т. 4 от Наредба № 5 /отм./ допуска отклонения от разпоредбите, касаещи минималните и максималните размери на застроената площ на различните видове жилища и минималните и максималните размери на светлите площи на помещенията в различните видове жилища. Съгласно чл. 101 ППЗТСУ /отм./ при преустройство на сгради се допускат отклонения от строителните правила, норми и нормативи за фасадите, издатините и вътрешното разпределение на сградите и жилищата, както и от техническите норми за дограми, елементи и съоръжения, когато е налице разрешение на главния архитект (инженер) при окръжния, съответно градския народен съвет. Като е съобразил приетите заключения на назначените технически експертизи, съдът е приел, че в случая противоречието със закона, с което се обосновава нищожността на процесната спогодба, не се отнася до маломерността на жилищните помещения или тяхната светла площ, фасадите или вътрешното разпределение на жилищата, дограмите или елементи и съоръжения, а се свързва с липсата на баня, клозет, кухня и складово помещение към обособените жилища, каквото изключение в тогава действащото законодателство не се е допускало. За неоснователно е преценено и твърдението, че съделителите Х. и Е. К. не са придобили правото на собственост, ако съдът приеме, че процесната спогодба е нищожна. Посочено е, че когато с разпоредителна сделка е прехвърлена реална част от сграда, която не може да бъде обособена в самостоятелен обект на правото на собственост, не настъпва вещнопрехвърлителен ефект по отношение на този обект, но следва да се приеме, че договорът поражда действие за съответната идеална част от имота, ако при тълкуване на волята на страните, се стигне до извод, че те са съгласни с този резултат. Съдът е извършил тълкуване на текста на договора за замяна, обективиран в нотариален акт № 74 от 10.06.2016 г., като е приел за установено, че съсобствениците на 1/3 ид. ч. от процесния имот - А. Д. и К. Д. са желаели замяна с ищците Х. и Е. К. на всички свои права върху него, независимо дали е налице реално обособен самостоятелен обект на собственост. С оглед тези изводи, съдът е приел, че квотите на съделителите са правилно определени от първоинстанционния съд. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по въпросите, поставени от А. и Г. А., доколкото те са по съществото на спора и изискват обсъждане на доказателствата и фактите по настоящия правен спор, което не може да е предмет на производството по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационната жалба. В случая въззивният съд е приел, съобразявайки приетото в т. 8 на ППВС № 7/1973 г., че постигнатата съдебна делба-спогодба от 1984 г. е нищожна, поради което е налице съсобственост между страните, чието прекратяване е предмет на настоящото производство. Следва да се посочи, че са съобразени постановките на т.8, съобразно които съдебната спогодба в производството по делба не се отличава по своята същност от извънсъдебната. Подобно на нея, тя представлява договор. Когато съдебната спогодба противоречи на закона или го заобикала, или въобще ако са налице условията на чл.26 ЗЗД, тя се явява нищожна. Определението на съда, с което се одобрява съдебната спогодба, няма самостоятелно значение и не променя договорния й характер. Съделителите могат да се позоват на нищожността на спогодбата, без да е необходима отмяна на определението на съда за одобряването й. Поставените в случая въпроси отразяват оплакванията на касаторите за неправилност на решаващите правни изводи поради необоснованост, вследствие на неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Така формулирани, те и не осъществяват изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване и по поставените от Ю. А. въпроси. Първият от тях е свързан със защитната теза на касатора относно липсата на правен интерес на Х. и Е. К. от предявяване на иск за установяване на нищожност на съдебната спогодба от 1984 г., тъй като при прогласяването ѝ, ще се стигне до връщане на придобитото от тях право на собственост в патримониума на техния праводател – А. Д.. Не е налице противоречие с цитираното от касатора решение № 224 от 31.01.2018 г. по гр. д. №1634/2018 г. на ВКС, IV г.о. Решението разглежда абсолютно различен казус и приема, че липса на правен интерес би имало в случаите, в които при прогласяване на нищожността на правната сделка, връщането на разпореденото по сделката имуществено благо ще се осъществи в правната сфера на страната по сделката, без това да се отрази в правната сфера на страната по делото. В случая въззивният съд е посочил, че при прогласяване нищожността на съдебната спогодба, идеалните части, собственост на Н. М., ще се считат за придобити по наследство от неговия син А. Д., който от своя страна е заменил с ищците Х. и Е. К. всички свои права по отношение на процесния имот. Оттук следва, че ищците Х. и Е. К., като приобретатели по сключената сделка, са станали съсобственици в процесния имот, от който факт произтича правният им интерес от провеждането на производство по съдебна делба за ликвидиране на съсобствеността. Вторият въпрос също не предпоставя допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд е приел, че действителната воля на А. Д. и К. Д. е да сключат договор за замяна на всички притежавани от тях права в процесния имот с ищците Х. и Е. К., като е преценена и невъзможността за индивидуализиране по друг начин на прехвърлените права с оглед изповядване на сделката пред нотариус, доколкото към момента на сключване на сделката, нищожността на съдебната спогодба не е била прогласена. По този начин по пътя на тълкуването волята на страните по договора, вкл. на праводателите на ищците по реда на чл. 20 ЗЗД, и съобразно установената съдебна практика, че при тълкуването се търси действителната обща воля, а отделните клаузи се тълкуват във връзка една с друга, въззивният съд е направил своите решаващи изводи за ирелевантност на знанието у А. и К. Д. дали заменят реални или идеални части от делбения имот, тъй като волята им е да прехвърлят пълния обем от права, които притежават по отношение на този имот /“всичко, което притежават на [улица]“ в П./. Решението не противоречи на соченото от касатора решение № 117/22.08.2013 г. по гр. д. № 215/2012 г., ВКС, IV г. о. Не е налице соченото и основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касаторите А. и Г. А. с доводи за необоснованост на въззивното решение при преценката на установените факти и обстоятелства по делото. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК, защото трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.