Определение № 3665 от 22.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. Р., чрез пълномощника му адв. Д. Т., срещу решение № 2044 от 26.07.2022 г. по в.гр.д. № 12294/2021 г. по описа на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение № 20145818 от 24.06.2021 г. по гр.д. № 68415/2019 г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД на касатора срещу „ТИМ ПРОЕКО“ ЕООД за приемане на установено, че ответникът дължи на ищеца връщането на сумата от 12 300 лева, представляваща паричен заем от 05.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 02.09.2019 г., до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 50568/2019 г. по описа на СРС. Касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените и необоснованост. Иска се решението да бъде обезсилено и делото да бъде върнато на друг състав, евентуално да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да се уважи изцяло предявеният иск. Претендират се разноски. За допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните правни въпроси: 1/. Произнасяйки се по правната квалификация на иска, следва ли съдът да изхожда от фактите по делото и твърденията на които ищецът основава своето право, както и за произнасяне по спора с който е сезиран с исковата молба и тази в заповедното производсво?; 2/. При констатиране на неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд има ли право въззивният съд да обезсилва решението му и да върне делото за ново произнасяне или е длъжен, като определи правилната правната квалификация, сам да се произнесе по съществото на спора?; 3/. Какъв е характерът на отношенията между страните при даден паричен заем без уговорка за връщане? Касаторът твърди, че поставените въпроси са били разрешени в противоречие с решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д.№516/2009 г. на ВКС, II т.о. и решение № 204 от 28.07.2014 г. по гр. д. №983/2014 г. на ВКС, IV г.о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Навеждат се и доводи за вероятна недопустимост на обжалваното решение, тъй като според касатора съдът се е произнесъл по непредявен иск – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Ответникът по касация не е депозирал писмен отговор по чл. 287 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: Касационната жалба на С. Р. е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, с оглед на което е процесуално допустима. За да потвърди решението, въззивният съд е приел, че за пръв път с молба от 11.02.2021 г., подадена преди първото съдебно заседание в първата инстанция, ищецът е заявил, че сумата от 12 300 лв. е дължима като дадена без основание. Последният е поискал да бъде изменен докладът по делото, като искът бъде квалфиициран по чл. 55 ЗЗД, а не чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че е налице искане за изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК чрез замяната на едно основание с друго, а не уточняване на предявения иск. Изтъкнал е, че в производството по чл. 422 ГПК е недопустимо да бъде изменяно основанието на иска чрез заменяне с основание, различно от това, за което е издадена заповедта за изпълнение. Такова друго основание може да бъде предявено само чрез осъдителен иск, съединен с установителния по чл. 422 ГПК при условията на евентуалност. В тази връзка съдът се е позовал на т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Посочено е, че пропускът на съда да се произнесе по направеното искане за изменение на иска не се е отразил на допустимостта и правилността на обжалваното решение, доколкото с него е разгледан по същество предявеният с исковата молба иск и не е налице нарушение на правото на защита на ответника, който с подадения отговор е заявил възраженията си по предявения иск. Освен това въззивният съд е изтъкнал, че първоинстанционният съд се е произнесъл по искането в крайния си съдебен акт. По същество в мотивите на обжалваното въззивно решение е прието, че по делото не се установява между страните да е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем, каквото е твърдял ищецът в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и в исковата молба срещу ответника. Според съда единственият установен факт е, че сумата от 12 300 лева е преведена по сметка на ответното дружество на 05.03.2015 г. С оглед направените от ответника оспорвания и при спазване на правилата, предвидени в чл. 154, ал. 1 от ГПК, ищецът е следвало да докаже пълно и главно, че между него и „ТИМ ПРОЕКО“ ЕООД е постигнато съгласие относно основните права и задължения, включени в съдържанието на договора за заем. Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се установява, че ответното дружество е поело задължение да върне получената сума, тъй като представеното платежно нареждане не съдържа изявление от представляващия дружеството. Освен това отразеното в същото изявление на ищеца, че превежда сумата с основание „договор за заем“, не предостава достатъчно информация относно това дали плаща сумата като заемател или като заемодател. Въззивният съд е посочил, че с молба от 11.02.2021 г. ищецът е признал, че писменият договор, който е съставен от него не е подписан от представител на ответното дружество и че такъв договор не е сключен. С тези аргументи въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. Според настоящия състав на ВКС не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Аргументите за това са следните: За да се допусне касационно обжалване, е необходимо да бъдат установени кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Общата предпоставка изисква формулиране на правен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по който въпрос въззивният съд се е произнесъл. Допълнителната предпоставка изисква установяване на противоречие между отговора на въпроса, даден от въззивния съд, и посочена от касатора практика на ВКС по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Първият поставен от касатора въпрос удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и специалната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, обективирана в решение № 71 от 23.02.2012 г. по гр.д. № 594/2011 г., ІV г.о., решение № 317 от 27.06.2012 г. по гр.д. №117/2012 г., ІV г.о. и др., включително цитираното от касатора решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д. № 516/ 2009 г., ІІ т.о., соред която определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, формиращи основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. Вторият правен въпрос не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдът не се е произнесъл по него. В решението не е установено, че първоинстанционният съд е дал грешна правна квалификация на предявения иск. Напротив, изрично е посочено, че по своя характер искането, направено от ищеца с молба от 11.02.2021 г., представлява недопустимо изменение на основанието на предявения иск, а не неговото уточняване. Въззивният съд е разгледал по същество първоначалня иск, каквото задължение има съобразно цитираната по-горе практика. При това положение не следва да се обсъжда наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че третият поставен от касатора въпрос също не е относим, тъй като съдът не се е произнесъл по него. В решението не се съдържат изводи относно това какъв е характерът на отношенията между страните при даден паричен заем без уговорка за връщане. Въззивният съд е приел, че по делото не е установено облигационно правоотношение по договор за заем, поради което искът подлежи на отхвърляне. Поради това е безпредметно да се обсъжда наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая касаторът се позовава на вероятна недопустимост на съдебното решение, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Както бе посочено по-горе, това не е така. Съдът се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран. Разяснил е, че в производството по чл. 422 ГПК може да бъде предявен иск на друго основание, но само чрез осъдителен иск, съединен с установителния при условията на евентуалност. Недопустимо е изменение на основанието, заявено с иска по чл. 422 ГПК, тъй като то следва да е идентично с основанието, заявено в заповедното производство. В този смисъл е цитираната от съда т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Поради изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. Воден от гореизложеното, ВКС, състав на ІII г.о.