Определение № 50264 от 25.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1009/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Уникредит Булбанк“ АД срещу решение №260236 от 21.12.2021 г. по в.т.д.№547/2020 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение №70 от 26.02.2020 г. по т.д.№122/2019 г. на ОС Стара Загора, са отхвърлени предявените от „Уникредит Булбанк“ АД срещу А. Д. А. и Т. Т. А. искове по чл.422 от ГПК, за признаване на установено, че дължат солидарно на банката сумата от 133 909.26 лв., главница по договор за кредит №71048647 от 17.01.2008 г., ведно със законната лихва от 29.05.2018 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение №170 от 30.05.2018 г. по ч.гр.д.№292/2018 г. на РС Гълъбово и е разпределена отговорността за разноските. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно, поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси 1. Обвързана ли е въззивната инстанция от приетото пред нея експертно заключение, когато същото противоречи на вече приетите такива от първоинстанционния съд и на други намиращи се по делото доказателства. 2. Следва ли въззивната инстанция да обсъди противоречията между приетите пред нея експертни заключения с други намиращи се по делото доказателства, които противоречат на това заключение. 3. Следва ли въззивната инстанция да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да допусне доказателствените искания на страните, от които е обусловено установяването на фактите, след като сама е преценила, че възприетото от първата инстанция разрешение, вкл. от гл.т. фактическите изводи, е неправилно. 4. Следва ли да се вземе предвид от съда обстоятелството, че част от клаузите на съществуващ между страните договор са недействителни, когато същите са постигнали съгласие, обективирано в последващ анекс, задълженията по първия договор да бъдат преуредени и занапред да се уреждат именно от съответния анекс. 5. Допустимо ли е неравноправният характер на уговорките за лихви да се основава само и единствено на констатацията, че общият размер на задълженията е нараснал значително за определен период, без да се обсъждат конкретните обстоятелства, обусловили промяната в размера на дълга, нито неговите конкретни елементи. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо пети въпрос и в противоречие с практиката на СЕС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по касация А. Д. А. и Т. Т. А. заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендират присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 17.01.2008 г. е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката ищец предоставила на А. Д. А. жилищен кредит в размер на 160 000 лв., за доплащане цената на апартамент в [населено място], като било уговорено кредитът да се погаси до 25.02.2038 г. на равни месечни вноски, а във връзка с поетите с този договор от страна А. Д. А. задължения, Т. Т. А. направила изявление за встъпване в същите като съдлъжник на основание чл.101 от ЗЗД. Посочил е, че на 23.01.2015 г. страните по договора подписали анекс, с който били предоговорени условията по отпуснатия кредит и била променена крайната дата на погасяването му на 25.10.2032 г. Изложил е съображения, че в случая съществуването на спорните вземания в размерите, за които е издадена заповед за изпълнение в полза на банката, се свързва с твърдения за неизпълнение на задълженията на ответниците за погасяване на главниците и лихвите по кредита от септември на 2017 г. и обявяването му за предсрочно изискуем, като ответниците от своя страна не оспорват спирането на плащанията, но свързват същото с това, че са плащали вноски много над дължимите, с оглед неправилното определяне на дължимата по договора лихва, поради нищожност на определени клаузи, свързани с определянето на възнаградителната лихва по договора, което е довело до това, че по същия имало надвнесени от тях задължения. Установил е, че с решението си първоинстанционният съд е отхвърлил претенциите на банката ищец за установяване съществуване на вземания за възнаградителна лихва от 3 758.84 лв. за периода 25.09.2017 г.- 29.05.2018 г. и на обезщетение за забава за просрочени плащания в размер на 5562.37 лв. за периода 25.09.2017 г.- 29.05.2018 г., тъй като е приел, че уговорката даваща възможност за увеличение на възнаградителната лихва от страна на банката е без посочване на ясен механизъм, по който става това и без пояснения как всеки от участващите при формираните й обективни фактори влияе на същото, поради което тази договорка е неравноправна и предполага отхвърляне на това основание иска за установяване на вземане за същата. Предвид необжалване на решението в тази част и частичното му влизане в сила, е направил извод, че със сила на пресъдено нещо е разрешен въпросът не само за липса на това вземане, но и този за липсата на правопораждащия същото факт, т.е. за неравноправност на уговорката даваща възможност за едностранно увеличаване на възнаградителната лихва, съобразно клаузите от анекса сключен през януари 2015 г., поради което дължимата съобразно този анекс възнаградителна лихва е равна на сбора между 3 м Софибор към подписване на анекса – 0.66 % и надбавка от 5.44%, респективно ГЛП е 6.1%. Счел е, че изводите за нищожност не се отнасят до съгласието, постигнато с първоначалния договор, в който възнаградителната лихва се е определяла като сбор от Базов лихвен процент /БЛП/, равен на 1 м. Софибор, плюс надбавка от 1,276 % /т.11.1 от договора/. Анализирайки подробно постигнатите уговорки в последния, е направил извод, че размерът на БЛП зависи изцяло от волята на едната страна по договора, като БЛП се фиксира и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт. Счел е, че така постигната договорка създава едно привилегировано положение на банката по отношение на кредитополучателите потребители, които реално нямат възможност да се възползват от промяната на БЛП в посока намаляване, а следва да търпят последиците от неговото увеличаване. Въз основа на изложеното е намерил, че в случая не може да се говори за добросъвестност в поведението на банката при подписване на договора, тъй като създава условие за едно явно и значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца от една страна и потребителя от друга, а това пък автоматично налага извод за неравноправност на тази договорка и прави същата нищожна, а по процесния договор размерът на възнаградителната лихва подлежи на определяне на база сбора между 1 м Софибор и надбавката от 1.276 %. В този смисъл е счел, че следва да кредитира това заключение от приетите пред първата и въззивната инстанция ССЕ, в което изчисленията за размера на дължимите и размера на заплатените от ответниците главница и лихви, са направени на база възнаградителната лихва по процесния кредит, равна на 1 м Софибор, определен от БНБ и константна надбавка от 1.276% - за времето до сключване на анекса и на база възнаградителна лихва, равна 3 м. Софибор + надбавка от 5.44%, която с оглед СПН на първоинстанционното решение не следва да превишава и опредения в самия анекс ГЛП от 6.1% - за времето след сключване на анекса. Ето защо и тъй като съобразно визираното заключение, към датата на устните състезания пред въззивния съд, вкл. и с оглед настъпилите падежи по анюитетни вноски, надвнесената от ответниците сума е била в размер, достатъчен да погаси вноските за периода от 25.09.2017 г. до датата на устните състезания, като дори е бил налице и остатък от в размер на 661.23 лв., е направил извод, че ответниците нямат изискуеми и падежирани задължения, поради което не са налице и предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а исковете на банката ищец по отношение на двамата ответници, че й дължат солидарно сумата от 133 909, 26 лв., главница, са неоснователни и следва да се отхвърлят. Настоящият състав на ВКС намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При постановяване на решението въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено мотивирано разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. Въззивният съд се е произнесъл както по наведените от страните доводи във връзка с възраженията на ответниците за неравноправност на определени клаузи от процесния договор, така и по направените от касатора доказателствени искания, като допуснатите от съда експертизи, несъмнено изясняват обстоятелствата, които последният се е домогвал да докаже /усвоена част от кредита, дължима главница към датата на изготвяне на заключението и общата сума, внесена за погасяване на кредита/. От друга страна, както бе посочено, в решението се съдържа подробен анализ на експертните заключения и на приетите писмени доказателства, като е видно, че между заключенията не съществува предпоставеното с първи и втори въпроси противоречие - разликата в тях се дължи на различните изчисления с оглед различния размер на възнаградителната лихва в различните им варианти, като кредитирането на конкретното заключение е направено с оглед изводите за неравноправност на клаузи от договора и анекса, респективно с оглед конкретните размери на възнаградителните лихви, които въззивният съд е приел, че са се дължали от ответниците. В този смисъл третият от поставените в изложението въпроси не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК /наличието на която изключва бланкетно поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, а първи и втори въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Не се явяват обуславящи и останалите формулирани от касатора въпроси. Четвъртият от тях не е обсъждан от въззивния съд /както бе посочено, клаузата за едностранна промяна на възнаградителната лихва в процесния анекс, е приета за неравноправна с оглед СПН на първоинстанционното решение/, а с пети въпрос отново се предпоставя становище, каквото обаче нито е възприемано, нито е изразявано от въззивния съд /че клаузата за едностранна промяна на възнаградителната лихва в процесния договор е неравноправна, поради това, че общият размер на задълженията е нараснал значително за определен период/. С оглед изложеното и при липсата на поддържаните от касатора селективни основания спрямо трети въпрос и на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК спрямо останалите въпроси, касационно обжалване не може да бъде допуснато, като следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /което не се твърди, а и установява в случая/, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. Предвид изхода на спора, касаторът дължи заплащане на ответника А. Д. А. на сумата от 7500 лв., а на ответника Т. Т. А., заплащане на сумата от 7700 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,