Определение № 748 от 16.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 239/2012 г.

Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез адвокат Х. Градинарски, с вх.№802/25.01.2012 г. на Софийския апелативен съд, срещу решение №29 от 13.01.2012 г. по гр.д.№2461/2011 г. на Софийския апелативен съд,ГК, 8 състав, с което по реда на чл.196 и сл.ГПК, отм., във вр. с §2, ал.1 ПЗР на ГПК е отменено решение от 25.01.2011 г. по гр.д.№1757/2007 г. на Софийския градски съд, І Г.О., 8 състав и е уважен предявеният от Н. И. Д. срещу касатора иск за заплащане на сумата 117 230 лв., представляваща уговорено възнаграждение по договор за консултантски услуги от 27.12.2002 г.. С този договор ищцата е поела задължение да консултира възложителя [фирма] за изготвяне на инвестиционен проект, включващ подготовката на пакет от документи и изготвяне на бизнес план, както и на технико-икономически анализ и оценка за кандидатстването му за отпускане на субсидия по програма „С.”. Софийският градски съд е квалифицирал сключения консултантски договор като договор за изработка, а предявения иск- като такъв по чл.266 ЗЗД. Приел е, че ищцата не е доказал представянето на завършена за приемане работа, както и че възложителят я е приел, поради което е отхвърлил иска. С обжалваното въззивно решение Софийският апелативен съд е приел, че между страните са се установили правоотношения по договор за поръчка, поради което предявеният иск намира своето правно основание в нормите на чл.280 ЗЗД. Съдържащото се в консултантския договор отлагателно условие за заплащане на възнаграждението след получаване на субсидията от възложителя, не е настъпило по негова вина, поради което е налице фикцията на чл.25, ал.2 ЗЗД за сбъдването му. Касаторът [фирма] твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон- чл.280 ЗЗД, защото предмет на сключения консултантски договор не е извършването на правни действия. Навежда и доводи за необоснованост, както и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила-липса на преценка за правната значимост на изброените от съда доказателства. Цененият от съда „протокол за разпит” от 21.08.2006 г. на лицето Заре Ш., разпитан в качеството на свидетел по дознание, не представлява годно доказателствено средство в гражданския процес. Подържа, че не е налице универсално правоприемство между страната по договора [фирма] и касатора [фирма]-към датата на прехвърляне на търговското предприятие на едноличния търговец по реда на чл.15, ал.1 ТЗ- 17.12.2004 г., защото задължението на едноличния търговец по договора за консултантски услуги не е било възникнало към този момент. С допълнителна касационна жалба навежда довод за недопустимост, евентуално за неправилност на решението в частта, с която са присъдени законните лихви върху целия размер на предявения иск, начиная от 08.09.2005 г.- датата на предявяване на частичния иск за сумата 7 815 лв., без съдът да се съобрази с направеното с молба от 27.02.2007 г. увеличение на иска. Подържа всичките основания за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК, като формулира следните правни въпроси:”Как следва да се квалифицира консултантския договор/предмет на спора/ като договор за поръчка или като договор за изработка, респективно при решаване на делото как следва да се квалифицира подадения иск, уважен от въззивния съд? Кои правила на материалния закон следва да се прилагат от съда, ако договорът за консултантски услуги/процесният договор/ включва задължения за извършване на фактически действия- тези за договора за изработка или договора за поръчка? Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима. Ответницата по касационната жалба Н. Д.-Д. чрез адвокати Д. и Делова оспорва основанията за достъп до касация, а по същество -основателността на касационната жалба, претендира разноски. Обжалваното въззивно решение ще следва да се допусне до касационен контрол само по първия поставен от касатора правен въпрос, а именно: „Как следва да се квалифицира консултантския договор/предмет на спора/ като договор за поръчка или като договор за изработка, респективно как следва да се квалифицира подадения иск, уважен от въззивния съд?”. Въпросът на касатора кои правила следва да се приложат, се съдържат в първия въпрос, тъй като с произнасянето си по квалификацията на спорното право, съдът ще се произнесе и по приложимата правна норма. Същото се отнася и до питането за фактическия състав на нормата на чл.258, р.п. на чл.280 ЗЗД и значението на приемането на работата при двата вида договори. По посочения правен въпрос е налице и допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие със служебно известното на съда Решение №71 от 03.06.2009 г. по т.д.№767/2008 г. на ВКС, ІІ Т.О. и приложеното решение №5 от 15.03.2010 г. по т.д№390/2009 г. на ВКС, І Т.О., постановени по реда на чл.290 ГПК и формиращи задължителна съдебна практика, в които решения договорът за консултантска услуга е квалифициран като вид договор за изработка. Обжалваното решение нe следва да се допуска до касационен контрол по формулирания процесуалноправен въпрос за естеството на косвените доказателства, тъй като така както е формулиран, без да е свързано с конкретните доказателства по делото и направените въз основа на тях правни изводи, има общотеоретично значение, но не и за направените правни изводи по конкретния спор. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд