Определение № 340 от 03.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4483/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадена от Г. Х. И. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, ГО, ІІ Е въззивен състав решение № 262926/10.05.2021г. по гр.д. № 3461/20г., в частта, с която е отменено решение № 8695/13.01.2020 г. на СРС, ІІ ГО, 70 състав по гр.д. № 14988/19г., в частта, с която Военно формирование 46380- София е осъдено да заплати на Г. Х. И. на осн. чл.194, ал.3 ЗОВСРБ вр. чл. 214, ал.1, т.3 ЗОВСРБ, сумата над 3 412,80лв. до 7 873,20лв., представляващо дължимо за периода 01.01.15г.-31.12.2017г. възнаграждение за положен извънреден труд, ведно със законната лихва, считано от 04.01.19г., за сумата над 364,79лв. до 841,56лв.- разноски за адв. възнаграждение, както и за сумата над 554,69лв. до 691,20лв.- разноски, дължими на СРС на осн. чл. 78, ал.6 ГПК, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Г. Х. И. срещу Военно формирование 46380- София на основание чл.194, ал.3 ЗОВСРБ вр. чл. 214, ал.1, т.3 ЗОВСРБ иск за сумата над 3 412,80лв. до 7 873,20лв., представляващо дължимо за периода 01.01.15г.-31.12.2017г. възнаграждение за положен извънреден труд, като неоснователен, с присъждане на разноски. В касационната жалба се прави искане за отмяната на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основание по чл.280, ал. 2, пр. 3- очевидна неправилност. С писмения си отговор ответникът по касацията Служба „Военно разузнаване“ изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови решението си СГС, ГО, ІІ е въззивен състав е приел, че страните са обвързани от договор за военна служба, по силата на който ищецът е назначен на длъжност „началник на звено“, като на 18.04.19г. е отчислен от списъчния състав на службата. За исковия периода 01.01.2015г.- 31.12.2017г. ищецът е положил труд над нормативно установената обща продължителност на служебното време, но в рамките на нормативно установената обща продължителност в размер на 432 часа, некомпенсирани с намалено работно време. Изложил е че съгласно трайно и безпротиворечиво установената практика на ВКС по приложението на ЗОВСРБ, положеният труд в рамките на общата продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивка, се заплаща като извънреден труд съобразно чл.136а, ал.5 КТ, приложима по аналогия поради липсата на норма в специалния закон, каквато не е предвидена и в действащия ЗОВСРБ. Приел е и че нормата на чл.262 КТ не намира приложение в случая с оглед предвидената в специалния ЗОВСРБ уредба за заплащане на допълнителното възнаграждение при превишаване на общата продължителност на служебното време, като на осн. чл.194, ал.3 ЗОВСРБ в случаите на превишаване общата продължителност на служебното време по ал.2, на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1 ЗОВСРБ. В този случай по силата на чл. 194, ал.3 и ал.8 ЗОВСРБ допълнителното възнаграждение се определя при условията и по реда, предвидени в Наредба № Н-18/19.12.12г., което за месеца е в размер на 25 на сто от основното възнаграждение на военнослужещият за един час, определено по реда на т.1 и умножено по броя на часовете на месеца, през който е изпълнявал възложените му задължения над общата продължителност на служебното време, а не при условията на чл.234 ЗОВСРБ. Тъй като допълнителното възнаграждение по чл.194, ал.3 във вр. чл. 214, ал.1, т.3 ЗОВСРБ за 432 часа изпълнение на възложените задължения над общата продължителност на служебното време за исковия период възлизало на 3412,80лв., е приел, че предявеният иск следва да бъде уважен за сумата от 3412,80лв., като за разликата до пълния предявен размер бъде отхвърлен. По основанията за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК касаторът е формулирал следния материалноправен въпрос „Рефлектира ли върху основанието на претендираното вземане фактът, че към момента на завеждане на делото ищецът е освободен от военна служба?“, който въпрос твърди, че е разрешен в противоречие със с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение № 128/26.05.10г. по гр.д. № 282/09г., ІV ГО, решение № 389/31.5.10 г. по гр.д. № 194/09г., ІІІ ГО, решение № 439/01.07.10г. по гр.д. № 1733/09г., ІV ГО, решение № 696/23.11.10г. по гр.д. № 887/09г., ІV ГО и решение № 195/28.12.2017г. по гр.д. № 4282/16г. ІV ГО. Касационният съд приема, че поставеният правен въпрос, конкретизиран и уточнен съгласно ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС до въпроса: Как се определя размерът на обезщетението за извънреден труд за некомпенсираните часове при прекратяване на правоотношението?, е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК, като е налице и допълнителното основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – практика на ВКС, посочена от касатора. Ето защо обжалваното решение следва да се допусне до касационно обжалване за извършване на проверка за съответствие на даденото от въззивният съд правно разрешение с разрешението, дадено в приложените съдебни решения на ВКС. На осн. чл.83, ал.1, т.1 ГПК, касаторът не дължи внасянето на държавна такса. Воден от изложеното, съдът