Определение № 393 от 30.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1319/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място] против определение № 101 от 17.01.2022 г. по ч. гр. д. № 3813/2021 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо определение № 260947 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 3013/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, 1 състав в частта, с която е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат Н. Н. – пълномощник на ответницата Е. З.. Частният касатор поддържа, че в обжалваната му част въззивният акт е очевидно неправилен поради необоснованост на направения в него извод за липса на своевременно заявено възражение срещу присъждането на възнаграждение на процесуалния представител на ответницата по реда на чл. 38 ЗА. Счита, че въззивният съд не е съобразил съдържащите се по делото молби, в които банката-ищец многократно е оспорвала наличие на предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение по посочения ред по съображения, че ответницата не е материално затруднено лице, тъй като притежава апартамент на едно от най-луксозните места в София. Освен на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на въпросите: „ 1. Процесуално допустимо ли е искане за изменение на решението в частта за разноските, ако молителят не е представил списък по член 80 ГПК; 2. Има ли самостоятелно право процесуалният представител да претендира пред съд присъждане на възнаграждение по смисъла на чл. 38, ал. 2 ЗА, или това е право само на страната в производството, както и какъв е процесуалният ред за това“. В подкрепа на твърдението си за противоречие с практиката на ВКС частният касатор се позовава на т. 9 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС и определение № 257 от 23.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2199/2016 г. на III г. о. Ответницата по частната касационна жалба – Е. В. З. от [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 26.04.2022 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените от страните становища, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да потвърди постановеното от Софийски градски съд, ГО, 1 състав определение № 260947 от 18.01.2021 г. по гр. д. № 3013/2018 г. в частта, с която на процесуалния пълномощник на ответницата е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, въззивният съд е приел, че банката-частен жалбоподател не е направила своевременно възражението си за липса на предпоставките по чл. 38 ЗА по отношение на Е. З.. Посочил е, че това възражение е следвало да бъде заявено в развилото се пред първоинстанционния съд производство по чл.248, ал. 1 ГПК и че въззивната инстанция не може да се произнесе по него за първи път. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение във формата на явна необоснованост. Както е отбелязал и самият частен касатор, явната неправилност трябва да може да бъде констатирана от мотивите на обжалвания акт, т. е. без да е необходимо да се извършва типичната за инстанционния контрол проверка за неправилност, включваща преценка на доказателствата. В случая, от мотивите на въззивното определение не може да се счете, че изводът на съда за несвоевременност на възражението във връзка с предпоставките по чл. 38, ал. 2 ЗА е явно необоснован. За да се прецени достоверността на твърдението на банката, че е направила възражението си своевременно, необходимо е да се извърши анализ на съдържанието на подадените от нея молби по делото, за които тя поддържа, че обективират оспорване на посочените предпоставки. Следователно, в случая не се касае за „очевидна“ необоснованост по смисъла на формираната последователна практика на касационната инстанция. Поставените в изложението въпроси също не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като същите не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Първият от въпросите не съответства на мотивите на обжалвания акт. Въззивният съд е посочил, че представянето на списък по чл. 80 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка за изменение на решението в частта за разноските, но не и в хипотезата, каквато е настоящата, на искане за допълване на решението в частта за разноските. Това негово становище не само, че не е в противоречие, но е в пълно съответствие с практиката на ВКС (както с цитираната от банката задължителна практика, така и с казуалната практика). Що се отнася до втория въпрос, по него изобщо липсва произнасяне на въззивната инстанция. Доколкото не е бил сезиран с възражение от страна на банката, решаващият състав не е обсъждал кой е активно легитимиран за заяви искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА – дали страната или процесуалният й пълномощник. Поради това, не подлежи на преценка и съответствието на обжалвания акт с цитираната от частния касатор практика на ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение