Определение № 616 от 02.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2692/2019 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Технически университет Варна срещу решение №629/05.07.2019г. по в.т.д.№622/2019г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение. С него след отмяна на решение №152/11.01.2019г., постановено по гр.дело №554/2018г. на Варненския районен съд, e отхвърлен предявеният от Технически университет Варна срещу „Добрин -371” ЕООД, гр.Варна, иск с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД да бъде прието за установено по отношение на ответника, че дължи сумата в размер на 24126,49 лв., представляваща мораторна неустойка, дължима на основание чл.18, ал.1 от договор за наем №84 от 30.05.2016г. и начислена върху сумата от 10 355 лв., представляваща наемната вноска за месец февруари 2017г., за периода от 15.02.2017г. до 30.09.2017г. и върху сумата от 31065 лв., представляваща неплатени наемни вноски за месец октомври, ноември, декември на 2016г., за периода 23.05.2017г. до 30.09.2017г., за която сума е издадена заповед №9410/14.11.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №17280/2017г. по описа на ВРС, 49 състав. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Касационният жалбоподател поддържа, че при формиране на своя извод, че неустойката, определена в чл.18 от договора за наем между страните, излиза извън пределите на определените по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, решаващият състав на ВОС не е съобразил, че обектът на договора за наем е държавна собственост. Твърди, че обичайно при отдаване под наем на помещения публична собственост, уговорката за неустойка е в размер не по – нисък от 0,5% на ден върху стойността на неизпълнената престация от съконтрахента на държавата. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Следва ли изследването за незаконосъобразност на целта, за която е уговорена неустойка да е фокусирано единствено и само върху съотношението между размера на уговорената неустойка и предполагаемите вреди или следва да се преценят и другите изброени като примерни критерии в т.3 на ТР№1/2009 на ОСТК на ВКС?; 2/Дали и доколко обичаят в практиката е критерий, който също следва да е обект на изследване при преценка дали целта, за която е уговорена неустойка, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по първия материалноправен въпрос в противоречие със задължителната разяснения в ТР №1/2009 от 15.06.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС. Поддържа, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба „Добрин -371” ЕООД поддържа, че не са налице посочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненски окръжен съд решение, както и че решението е законосъобразно и правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от събраните по него доказателства, че от 30.05.2016г. между страните е сключен договор за наем, по силата на който ищецът, като наемодател, предоставил на ответника обект: студентско общежитие [жилищен адрес] с прилежаща кафе сладкарница, съгласно приложена скица, находящо се в [населено място], [улица], с общо РЗП 10 302 кв.м. за срок от 10 години при месечна наемна цена от 10355 лв. От събраните в хода на съдебното дирене доказателства е установил, че сградата – общежитие е страдала от недостатъци към момента на сключване на договора, които са я правели негодна за ползване, но това състояние на сградата е било известно на ответника по спора към момента на сключване на договора за наем и същият се е съгласил да сключи договора при тези условия, като е поел тежестта да приведе обекта в състояние, годно за неговата експлоатация. Предвид изложеното съдът е приел, че приложението на диспозитивната норма на чл.230, ал.1 от ЗЗД е изключено и ищецът е изправна страна, тъй като е предоставил имота в уговореното по договор състояние, а ответникът – наемател е неизправен, тъй като не е заплатил дължимите наемни вноски в месечен размер от 10355 лв. за м.февруари 2017г. и за месеците октомври, ноември и декември 2016г. При тези данни е счел предявения иск за неоснователен, тъй като е стигнал до извод за нищожност на неустоечната клауза по чл.18, ал.1 от договора за наем. Съобразил е, че неустойката обезпечава главното задължение, което е парично за плащане на наемните вноски, като в договора няма уговорени други обезпечения, с които да се гарантира забавата в плащането на наемните вноски. Посочил е, че обичайните и предвидени от законодателя вреди при забава за неизпълнение на парично задължение са тези, очертани в нормата на чл.86, ал.1 от ЗЗД. Изтъкнал е, че други вреди извън признатите обичайни не се предполагат, тъй като към момента на сключване на договора фактическото положение на имота е било такова, че ищецът не е могъл да реализира доходи от отдаването му под наем като студентско общежитие, с оглед състоянието му. Стигнал е до извода, че при липсата на други предполагаеми вреди размер на неустойката, равняващ се на 18 пъти законната лихва е насочен основно към санкциониране на длъжника, т.е налице е засилена санкционна функция, което води до неоснователното обогатяване на едната страна за сметка на другата и прави неустоечната клауза нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касационния жалбоподател въпрос се явява обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е налице допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Относно предпоставките за нищожност на неустоечна клауза и критериите, които следва да се преценяват при произнасяне по въведено в процеса правоизключващо възражение от ответника, е приложимо даденото разрешение в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според задължителните за съдилищата указания в същото, неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното решение критерии – естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; наличие на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с очакваните вреди от неизпълнението. В мотивите на ТР № 1/2009 г. е застъпено разбирането, че съдът следва и служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Изразеното в ТР разбиране е доразвито и в решение № 223 от 19.04.2016г. по т.д. №3633/2014г., І т.о., в което, при извършено съпоставяне между прекомерност на неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, е прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори. Такива са свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото относими доказателства, както и въведените от страните доводи и възражения. Преценката за нищожност на неустойката е извършена към момента на сключване на договора за наем, като освен съотношението между размера на неустойката и предполагаемите вреди, съдът е съобразил и останалите изброени в ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии - обстоятелството, че неустойката обезпечава изпълнението на главното задължение по договора, че това задължение е парично и че неговото изпълнение не е обезпечено с други способи. Обсъждайки релевантните, с оглед разясненията, посочени в ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, условия и предпоставки, наличието на които води до нищожност на уговорена от страните неустойка поради нарушаване на добрите нрави, въззивният съд се е съобразил изцяло с указанията, дадени в ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Приемайки като особено съществен в случая един от критериите, а именно съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението вреди, съдът не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, доколкото изброените в тълкувателното решение критерии са примерни и тяхното кумулативно наличие не е задължително. Наред с това съдът е съобразил и други фактори извън самия текст на договорната клауза, а именно състоянието на процесния имот. Правилността на изводите му не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК, поради което доводите на касатора, че съдът не е приложил правилно критериите, изброени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, не могат да обосноват допускането на касационно обжалване. Вторият въпрос също е относим към спора, доколкото касае критериите за преценка относно валидността на неустоечната клауза. Същият обаче е въведен хипотетично, доколкото при направено с отговора на исковата молба изрично възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, никоя от страните не е въвела доводи за нейното съответствие, респективно несъответствие с обичайно уговаряния размер на неустойка за неизпълнение на задължения по договори от същия вид, нито са ангажирани доказателства какъв е обичайно уговаряният размер. По отношение на въпроса не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Критериите за тълкуване на договорите са законово установени в разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, която изисква отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността. Правилата за тълкуване на договорите се прилагат и при анализиране на съдържанието на клаузите за неустойка, с оглед на което и обичаите в практиката може да се съобразяват при преценка на валидността на неустойката. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за това, че при преценката на валидността на клаузата за неустойка съдът не е съобразил, че определеният размер е съобразен с общата практика на държавните и общинските органи, структури и предприятия, съставляват основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК, но те не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Варненски окръжен съд въззивно решение. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски доколкото не е направено такова искане. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд