Определение № 3431 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3181/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. М., представляван от пълномощника си адв. Ст. С., срещу решение № 46 от 20.03.2023 год. по въззивно гр. д. № 42/2023 год. по описа на Окръжен съд - Разград. С обжалваното решение състав на въззивния съд се е произнесъл по жалба на М. М. М. срещу решението от 11.08.2021 год. по гр. д. № 233/2020 год. на Районния съд в гр. Исперих, с което е уважен предявеният от О. А. Е. иск по чл. 108 ЗС за признаване за установено правото му на собственост и за предаване на владението върху поземлен имот № ***, представляващ нива, трета категория, находящ се в землището на [населено място], общ. И., Р. област, местност „Д. с.“, с площ 1 644 кв. м., при граници и съседи: имоти № ***, ***, *** и ***. Съгласно твърденията на О. Е. същият е придобил собствеността върху процесния поземлен имот въз основа на изтекла придобивна давност. С решение от 29.05.1962 год. по гр. д. № 127/ 1962 год. по описа на Районен съд - Исперих била извършена делба между неговия баща А. Е. и чичо му И. А.. При реалното разпределение на имотите обаче, баща му започнал да обработва и стопанисва възложения в дял на И. А. парцел *-*, вместо собствения си парцел *-*. Последният бил идентичен с процесния имот пл. № * и се владял в периода 1962-1979 год. от А. Е., а след това от ищеца. Последният го предоставял до 2013 год. за обработване от трети лица, а през 2013 год. лично го засял с жито и впоследствие с люцерна. Владението върху имота ищецът О. Е. предал на ответника М. М. през 2015 год., тъй като последният се легитимирал като собственик въз основа на договор за покупко-продажба № 110 от 14.07.2015 год. с Община Исперих. Последната била актувала имота като общински с акт за частна общинска собственост № 5743 от 16.06.2014 год. на основание чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. За да потвърди първоинстанционното съдебно решение, въззивният съдебен състав се е позовал на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза. В нея е дадено заключение за идентичност между делбения парцел *-* в кв. 112 с площ 1 300 кв. м. по отменения регулационен план на селото от 1935 год. и изключения от регулация имот с пл. № * по силата на ПМС № 216/ 1961 год. Същият този имот се сочи, че е обозначен с идентификатор *** с площ 1 644 кв. м. по действащите кадастрална карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РД-18-1442/ 07.08.2018 год. на изп. директор на АГКК. В протоколно решение № 4 от 29.07.2008 год. на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ и двата имота – предмет на делбата от 1962 год. /№ * и */ фигурират в списъка на определените имоти по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ в землището на [населено място]. След извършена справка в ОСЗ - гр. Исперих, вещото лице заявява, че не е установило за поземлен имот № * по КВС на [населено място] да са подавани заявления за възстановяване на собствеността по смисъла на ЗСПЗЗ, нито данни същият да е бил отчуждаван и включван в блокове на ТКЗС, ДЗС и други организации. Съгласно мотивите на въззивното решение, свидетелските показания, анализирани в съвкупност с представените писмени доказателства по делото установяват поддържаните от ищеца твърдения. Изслушаната К. А. свидетелства за това, че след изселването на ищеца в Турция през 1989 год. имотът ѝ е бил предоставен за обработване от О. Е., като заедно със съпруга ѝ работили земята до 2013 год. В този смисъл са цитирани и показанията на свидетелите О. К. и М. О., които съдебният състав е намерил за ясни, непротиворечиви и последователни. Въз основа на тях е възприет изводът за упражнено непрекъснато и необезпокоявано владение върху процесния имот за период повече от 10 години по смисъла на чл. 79 ЗС. Изтъкнато е, че след като същият не е бил включен в ТКЗС, отнет или одържавен в някоя от хипотезите по чл. 10 ЗСПЗЗ, то той не попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ – не е подлежал на възстановяване по реда на този закон и съответно за него не е съществувала забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, вкл. в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 год. В касационната жалба се поддържа наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението към нея касаторът поддържа, че решението следва да се допусне до касационно обжалване при наличие на основанията по чл. чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулиран въпрос: „ Обвързан ли е въззивният съд с предмета на спор по иск, за който не е направено надлежно изменение по чл. 214 ГПК с определение на първоинстанционния съд и което изменение не е отразено /съобразено/ от първоинстанционния съд нито в мотивите, нито в диспозитива на решението? “. Касаторът се позовава още на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, обоснована с оплакването за неправилна преценка на изслушваните свидетелски показания. Счита изводите на съда за необосновани, предвид липсата на яснота и идентичност в описанието на имота, от който и да е от свидетелите. В срока за отговор ответникът по касация О. Е. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното: Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. Въззивното решение е постановено в хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК, след отмяна на първоначално постановения по спора въззивен съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд с решение № 50001 от 15.02.2023 год. на ВКС по гр. д. № 1263/2022 год., състав на I г. о. За да се произнесе по наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ГПК, настоящият съдебен състав съобразява на първо място особеностите на касационното производство при повторно обжалване на въззивното решение. Съгласно чл. 295, ал. 1 ГПК, последното може да бъде обжалвано пред ВКС само за нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото. В практиката си по разясняване смисъла на тази разпоредба съставите на ВКС приемат, че при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, той се произнася по спора само в рамките, очертани от касационното решение – т. е., че новото разглеждане на спора е в различен обем от първоначалното въззивно разглеждане с оглед констатираната неправилност от касационната инстанция. Прието е, че новият състав на въззивната инстанция не би могъл отново да се произнася по въпросите, по които се е произнесъл вече касационният съд. Въззивният съд е длъжен да се съобрази с направената преценка в касационното отменително решение по преюдициален въпрос, като по този въпрос доводите на страните се преклудират, тъй като касаят приложението на материалния и/или процесуалния закон, указанията на касационната инстанция по което са задължителни /в този смисъл: решение № 257 от 23.10.2013 год. на ВКС по гр. д. № 3571/2013 год., I г. о. и цитираните в него/. С предходното си решение по спора ВКС, състав на I г. о., е приел за неправилен отказа на окръжния съд да се съобрази с направено в последното съдебно заседание на първа инстанция искане да се допусне поправка на техническа грешка в исковата молба като вместо парцел *-* се чете парцел *-*. Приел е, че фактическите твърдения на ищеца са ясни и те са, че процесният поземлен имот № *** е идентичен с имота, поставен в дял на чичото на ищеца при делбата, извършена през 1962 год. Неправилното изписване в исковата молба на номера на парцела, поставен при делбата в дял на чичото на ищеца, сочи на неяснота във фактическите твърдения на ищеца, подлежаща на отстраняване по реда на чл. 145, ал. 2 ГПК. Липсата на указания на съда по чл. 145, ал. 2 ГПК не е пречка страната, ако констатира такива, да ги отстрани по свой почин, като е възможно неяснотата да се дължи и на техническа грешка при изписване на исковата молба, поради което направеното уточнение е било допустимо. Същото е извършено в съдебно заседание, в което ответникът е присъствал, не е възразил срещу поправката на техническа грешка в исковата молба и макар и тази поправка да не е приета с нарочно определение от първоинстанционния съд, то постановеното от този съд решение е съобразено с изявлението на ищеца и е постановено по спора, с който съдът е бил сезиран и е бил длъжен да се произнесе. За прецизност съдът следва да се произнесе с определение, с което да приеме поправката, но дори и при липса на такова определение, изявлението на ищеца поражда правно действие. Поправката уточнява предмета на правния спор, който се определя от ищеца и принципът на диспозитивното начало задължава съда да се произнесе по иска, с който е сезиран след поправката на исковата молба от ищеца. С оглед на това и по изложените по-горе съображения, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставения от касатора правен въпрос: „ Обвързан ли е въззивният съд с предмета на спор по иск, за който не е направено надлежно изменение по чл. 214 ГПК с определение на първоинстанционния съд и което изменение не е отразено /съобразено/ от първоинстанционния съд нито в мотивите, нито в диспозитива на решението? “. По него състав на ВКС се е произнесъл окончателно с цитираното решение по гр. д. № 1263/ 2022 год. и същият не може да бъде преразглеждан в настоящото, второ по ред, касационно производство. Не се констатира също така наличието на очевиден порок на обжалваното решение, който да се установява в самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, поради което касационно обжалване не следва да бъде допуснато на релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност“ на въззивното решение. Очевидната неправилност е налице при грубо нарушение на закона, когато той е приложен в неговия обратен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена норма или не е приложена императивна правна норма. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща и явната необоснованост, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящия случай, при прочита на въззивното решение, не се установява същото да страда от тези пороци. Оплакванията за неправилна интерпретация на изслушаните свидетелски показания са относими към състава на „обикновената“ неправилност, визирана в чл. 281, т. 3 ГПК и сами по себе си не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.