Определение № 656 от 27.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1600/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Обединена българска банка“ АД, чрез юриск. С.-Л. срещу решение №89 от 17.04.2024г., постановено по в.гр.д. №51/2024г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение №425 от 10.11.2023г. по гр.д. №549/2022г. по описа на Окръжен съд- Плевен в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.430 ТЗ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.17, ал.2 и чл.24 ЗКСД, за осъждане на Х. С., гражданин на Кралство Великобритания и Северна Ирландия да плати на „Обединена българска банка“ АД, като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /преди „Райфайзенбанк България“ ЕАД/ суми по договор за студентски кредит от 29.05.2015г., както следва: сумата 474.59 лева /разлика между присъдената сума от 81 670.33 лева и претендираната от 82 144.92 лева/- главница, ведно със законната лихва; сумата 825.41 лева /разлика между присъдената сума от 1 542.64 лева и претендираната сума от 2 368.05 лева/- редовна изискуема възнаградителна лихва за периода 05.04.2022г. до 05.07.2022г.; сумата 18.33 лева /разлика между присъдената сума от 33.32 лева и претендираната от 51.65 лева/ - обезщетение за забава върху редовно падежирали главници в периода 05.04.2022г. до 05.07.2022г., начислени за периода от 05.04.2022г. до 21.07.2022г. вкл. и сумата 2 217.54 лева /разлика между присъдената сума от 23 429.18 лева и претендираната от 25 646.72 лева/- отложена възнаградителна лихва за гратисния период /от 01.06.2015г. до 05.02.2022г./, ведно със законна лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че са неправилни изводите на съда за нищожност на чл.4.4. от процесния договор за кредит, като излага подробни съображения, че в случая не е налице анатоцизъм и е неприложима разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД. Поддържа тезата, че доколкото страните са уговорили, че се капитализират /прибавят към главницата/ отложени лихви /с отложен падеж/, то не е налице олихвяване на изтекли лихви. Допълнително сочи, че в случая не са капитализирани мораторни лихви, а възнаградителни лихви с отложен падеж, поради което не е налице анатоцизъм. Моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендира присъждане на разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос, обусловил изхода на спора: „Попада ли в приложното поле на чл.10, ал.3 от ЗЗД олихвяването на лихви, които не са изтекли /просрочени/ и допустимо ли е?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №30 от 20.05.2020г., т.д. №739/2019г., І т.о.; решение №66 от 29.07.2019г., т.д. №1504/2018г., ІІ т.о. и др. Поддържа, че е налице и основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, - въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че въззивното решение е и очевидно неправилно - основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът Х. С., чрез особения представител адв. В.Ч. оспорва касационната жалба, като излага доводи, че не са налице сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита, че обжалваният съдебен акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени частично исковите претенции с правно основание чл.430 ТЗ, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.17, ал.2 и чл.24 Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/ и чл.86, ал.1 ЗЗД за суми, представляващи главница, възнаградителна лихва, лихва за забава, дължими на основание договор за студентски кредит, въззивният съд след анализ на доказателствата приема, че към датата на исковата молба - 22.07.2022г. и като се съобрази дата на предсрочна изискуемост 07.06.2023г. са дължими следните суми: усвоена и непогасена главница в размер на 81 670.33 лева, вкл. редовно изискуема главница /редовно падежирали вноски от 05.04.2022г. до 05.07.2022г./ в размер на 1 926.22 лева и остатък по редовна главница - 79 744.11 лева/; редовна възнаградителна лихва 1 883.77 лева, в това число редовно изискуема лихва от 05.04.2022г. до 05.07.2022г. - 1542.64 лева и редовна лихва върху оставаща редовна главница – 341.13 лева от 05.07.2022г. до 21.07.2022г. вкл.; начислено обезщетение за забава 33.32 лева - обезщетение за забава върху редовно падежирали главници от 05.04.2022г. до 05.07.2022г., начислени за периода от 05.04.2022г. до 21.07.2022 г. вкл.; отложена възнаградителна лихва за гратисния период /от 01.06.2015г. до 05.02.2022г./ в размер на 23 429.18 лева, изчислена без договорената капитализация, като за разликата до претендираните размери исковете са неоснователни. Решаващият съдебен състав приема за установено сключването между страните на процесния договор, съгласно който на ответника-кредитополучател е предоставена сумата от 82 144.92 лева, с цел заплащане на 12 броя такси за обучение, като е договорен краен срок на погасяване на кредита 05.02.2032г., както и задължение на кредитополучателя за плащане на възнаградителна лихва /7%/ и лихва за забава /ОЛП + 10 пункта/ при гратисен период /81 месеца/, през който не се дължи плащане на главницата и лихва по кредит. Предвидено е, че по време на гратисния период банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, като начислената лихва се капитализира годишно – чл.4.4. от договора, а след изтичането му кредитополучателят се задължава да погаси кредита на 120 равни анюитетни месечни вноски, считано от 05.03.2022г. до 05.02.2032г. Съдът приема за установено усвояването на кредита от ответника, неизпълнението на задължението му да погасява дължимите месечни вноски след изтичане на гратисния период на договора и обявяването на кредита за предсрочно изискуем от банката – кредитор поради неплащане на четири изискуеми вноски. Приема също така, че за гратисния период до 05.02.2022г. /81 месеца/ банката е начислявала, при условията на чл.4.4. от договора – с годишна капитализация, възнаградителна лихва в максималния размер по чл.20, ал.1 ЗКСД – 7%, с която общият размер на задължението за възнаградителна лихва е достигнал 26 946.72 лева. Въззивният съд намира, че процесният договор за банков кредит е сключен с оглед целево финансиране на физическо лице, което притежава особено качество – студент или докторант, при преференциални условия с държавна финансова подкрепа въз основа на типов договор, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа, като по силата на специалната законова разпоредба на чл.17, ал.5 ЗКСД по отношение на договора се прилагат разпоредбите на чл.143 – чл.148. Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Намира за неоснователни част от възраженията на ответника за нищожност на договорни клаузи, но намира за недействителна клаузата на чл.4.4. от договора за студентски кредит поради противоречие с императивната норма на чл.10, ал.3 ЗЗД, забраняваща начисляване на лихва върху лихва, както и поради договарянето й в нарушение на ЗКСД /чл.24, вр. чл.20, ал.1 и ал.2 и чл.23, ал.1 и ал.3/, предвиждащ, че лихвата, която кредитополучателят дължи на банката не може да надхвърля седем процентни пункта, а ако уговорката е за по-висока лихва, то тя е нищожна. Като приема за безспорно, че съгласно чл.3 от процесния договор фиксираната лихва от 7% се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като по силата на чл.4.4. се капитализира годишно и върху капитализираната главница се начислява възнаградителна лихва, съдът стига до извод, че се достига до анатоцизъм, начисляване на лихва върху лихва, както и до начисляване на възнаградителна лихва над 7%. Счита, че в случая не се касае за преструктуриране на съществуващ дълг, тъй като капитализацията на лихвата към непадежирала главница не сочи на преструктуриране на дълга с оглед улесняване погасяването му, а представлява предварително заложено условие по договора. Начисляваните през гратисния период възнаградителни лихви периодично са капитализирани – прибавяни са към главницата, като върху нейния променен размер отново е начислявана възнаградителна лихва /до изтичане на гратисния период/. Апелативният състав стига до извод, че клаузата на чл.4.4. от договора е нищожна, на основание чл.26, ал.4 във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД, тъй като уговарянето на лихва върху лихва е допустимо само между търговци съгласно чл.294, ал.2 ТЗ. Подчертава, че ответникът- кредитополучател не е търговец, кредитът покрива потребителски нужди и натрупването на лихва върху лихва противоречи на чл.10, ал.3 ЗЗД и води до начисляване на лихва в по-голям от предвидения максимален размер от 7%, което противоречи на чл.20, ал.1 ЗКСД. При отпадане приложението на клаузата за капитализация на лихвата, съдържаща се в чл.4.4. от договора, приложение намира законовото правило за дължимост на възнаградителна лихва върху кредита през гратисния период, но без същата да се добавя като част от главницата и без нейното последващо олихвяване след изтичане на гратисния период. С оглед на изложеното въззивният съд намира, че ответникът дължи предоставената главница, лихвите, начислени за гратисния период, но не и върху начислените върху тях лихви. Акцентира, че утвърждаването между министъра на финансите и министъра на образованието на типов договор за кредитиране на студенти и докторанти, в който е предвидено изтеклата за гратисния период лихва да се капитализира, не дерогира императивната уредба на ЗКСД /чл.17, ал.4, чл.19, чл.21 и чл.24 ЗКСД/. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи относно приложението на чл.10, ал.3 ЗЗД представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Тези оплаквания изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора въпрос е обсъден от въззивния съд, но не е обуславящ крайният изход на спора, поради което не отговаря на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК. За да стигне до извод за недействителност на договорната клауза на чл.4.4. от процесния договор за студентски кредит, решаващият съдебен състав е изложил мотиви не само за нарушение на разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД /с чието приложение е свързан поставеният от касатора правен въпрос/, но и с нарушение на императивни разпоредби на ЗКСД /чл.17, ал.4, чл.19, чл.21 и чл.24 ЗКСД/. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд