Определение № 1523 от 29.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3004/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 5057 от 22.05.2023 г., подадена от И. В. Х. чрез адвокат Н. Н. от АК - П., която е насочена против въззивно Решение № 143 от 11.04.2023 г. на Окръжен съд - Плевен, постановено по в.гр.д.№ 124/2023 г.

Ответницата по касация М. А. П. не е депозирала отговор на касационната жалба.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 1881 от 22.12.2022 г., допълнено с Решение № 71 от 18.01.2023 г. – и двете, постановени по гр.д.№ 3534/2022 г. по описа на РС - Плевен, с което е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на И. В. Х., че М. А. П. е собственик на 1/5 ид.част от сграда с идентификатор **, съгласно кадастралната карта одобрена със Заповед № РД-18-71 от 06.06.2008 г. на ИД на АГКК с предназначение - постройка на допълващо застрояване, със застроена площ от 43 кв.м., брой етажи 1, построена върху съсобствена земя, съставляваща поземлен имот с идентификатор * с площ от 326 кв.м., съгласно КК, одобрена със Заповед № РД-18-71 от 06.06.2008 г. на ИД на АГКК, и (с решението за допълване) И. В. Х. е осъден да предаде на М. А. П. владението на спорната 1/5 идеална част от барака в дъното на двора с идентификатор ****. С потвърденото решение на районния съд изцяло е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК Нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 93 от 18.11.2021 г., том IV, рег.№ 8358, д.№ 559/2021 г. на нотариус С. П. (рег.№ * на НК), вписан в АВп с Акт № 63, том 40, дело № 8593/2021 г. с вх.№ 13764. от 18.11.2021 г.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, както и постановено при следната правилно установена фактическа обстановка:

По силата на нотариален акт за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане № 31, том VІ, дело № 1031/1986 г. на нотариус при РС Плевен, М. А. П. е придобила от своя баща 1/2 ид.част от дворно място, находящо се в [населено място], [улица], цялото от 320 кв.м., съставляващо парцел *, пл.№ *, кв. 256 по плана на града, заедно с целия първи етаж от двуетажна къща със самостоятелен вход към улицата, състоящ се от три стаи, кухня, коридор с избено помещение под югоизточната стая, както и заедно с 1/5 идеална част от бараката в дъното на двора и 1/2 ид.част от дворния клозет.

С констативен акт за собственост № 75, том IV, дело К-940/1987 г. от 29.07.1987 г. на нотариус при РС Плевен, Х. Ж. П. е признат за собственик на 1/4 ид.част от същото дворно място, заедно с две сутеренни стаи, малко мазе до задното стълбище и коридор от жилищната сграда, построена в дворното място, както и 4/5 ид.части от барака и 1/4 ид.част от клозет.

С нотариален акт № 52, том III, рег.№ 3941, д.№ 285/2018 г. на нотариус с рег.№ * на НК, Х. Ж. П. продал на И. В. Х. и А. Ц. Н. при равни права своя собствен недвижим имот, а именно: 1/4 ид.част от ПИ с идентификатор *** по КККР, с номер по предходен план *, с площ от 326 кв.м., трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване, ведно с построения в този имот самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР, предназначение на самостоятелния обект жилище - апартамент, на етаж 0, брой нива на обекта 1, с площ от 22 кв.м., състоящ се от две сутеренни стаи, ведно с прилежащата към апартамента маза до задното стълбище и коридор на жилищната сграда, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, обозначена на кадастралната карта с № 1 и правото на строеж върху съсобствена земя, съставляваща ПИ с идентификатор *.

През 2021 г. е съставен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 93, том IV, рег.№ 8358, д.№ 559/2021 г. на нотариус с рег.№ * на НК, с който И. В. Х. е признат за собственик на сграда с идентификатор ** по КККР, предназначение - постройка на допълващо застрояване, със застроена площ от 43 кв.м., брой етаж 1, построена върху съсобствена земя, съставляваща ПИ с идентификатор *, с площ от 326 кв.м.

От правна страна като спорни между страните са очертани въпросите: собственик ли е М. А. П. на 1/5 ид.ч. от бараката в дворното място, владее ли я И. В. Х. без правно основание и следва ли да бъде отменен констативният нотариален акт за собственост на недвижим имот № 93, том IV, рег.№ 8358, д.№ 559/2021 г.

По иска с правно основание чл. 108 ЗС е прието, че той е средство за защита на правото на невладеещия собственик да получи фактическа власт върху своята вещ от владеещия несобственик. Доколкото ищцата твърди, че е съсобственик на вещта, подчертано е, че съсобствеността дава право на съсобственика да упражнява фактическа власт върху цялата обща вещ, при съобразяване със същото право на останалите съсобственици. Това означава, че съсобственикът следва да зачита правата и на другите участници в съсобствеността и да ограничава собствената си фактическа власт до обема на притежаваната от него идеална част (чл. 31, ал. 1 ЗС). Ревандикационният иск е средство за съдебна защита на правомощието владение като елемент от състава на правото на собственост и в случаите на съсобственост - когато владението на един съсобственик е отнето от друг съсобственик.

Въз основа на представените по делото нотариални актове, както и заключението на съдебно-техническата експертиза е прието, че ищцата е собственик на 1/5 ид.ч. от бараката, построена в дворното място, която в КККР е посочена като постройка на допълващо застрояване. Няма данни прехвърлените й 1/5 ид.ч. от бараката в дъното на двора да са отчуждени или да са придобити от друго лице по оригинерен способ.

От друга страна - своите права върху имота И. В. Х. черпи от покупката, обективирана в н.а.№ 52 от 2018 г., в който липсва посочването на каквато и да било част от построените в дворното място второстепенни постройки. Неговият прехвърлител Х. Ж. П. се легитимира като собственик на 4/5 ид.части от бараката по силата на н.а.№ 75 от 29.07.1987 г., но нито тези идеални части, нито притежаваната по същия нотариален акт 1/4 ид.част от клозет са били предмет на прехвърлителната сделка между Х. Ж. П. и И. В. Х.. Поради това купувачът не може да придобие собственост върху вещ, която не е предмет на сделката и не е описана в съответния договор, чиято форма (на нотариален акт) е задължителна. Дори и да е имало уговорка между Х. Ж. П. и И. В. Х. да се закупят и ид.части от тази барака, то тя не е породила вещно действие, тъй като не е обективирана в нотариалния акт.

С показанията на свидетелите В. А. Т. и А. И. Р. е установено, че ответникът владее бараката. Той третира цялата постройка (барака) като своя - свидетелките са категорични, че е изнесъл от нея движимите вещи, собственост на М. А. П., което е явно демонстриране на отблъскване на фактическа власт. Владението му е без правно основание, с което е осъществена втората предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС.

Що се касае до идентичността на сградите барака, както е описана в н.а.№ 31 от 1986 г. и н.а.№ 75 от 29.07.1987 г. – от една страна, а от друга - постройка на допълващото застрояване, както е описана в н.а.№ 93 от 2021 г., въззивният съд е приел, че несъмнено се касае за една и съща сграда. Първо, по делото са представени четири скици (на л. 17 - издадена от Община Плевен на 28.07.2000 г.; втората е по кадастралния регистър от 20.05.2022 г., а другите две са вложени в нот.дело и са с дати 04.11.2021 г. и 26.10.2021 г. - л.л. 50 и 51). И от четирите скици е видно, че в дъното на дворното място има построена една единствена сграда, обхващаща цялата му ширина, която няма видими промени на външните контури за тези повече от двадесет години. Второ, от заключението на вещото лице безспорно се установява, че в Кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-71 от 06.06.2008 г. на ИД на АГКК, сграда с идентификатор **** не е съществувала. Нанесена е със Заповед за изменение на КККР № 18-9378-23.08.2021 от 23.08.2021 г. на Началника на СГКК Плевен и в нея е отразено, че е разположена в дъното на имота с предназначение постройка на допълващо застрояване с площ от 43 кв.м. Съгласно регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № РД-15-2167/1995 г. и корекция, нанесена в плана със Заповед № РД-15-901/1997 г., в УПИ *-*, в дъното на имота е имало отразен навес с площ от 47,25 кв.м. и стопанска сграда пред него с площ от 3 кв.м. Вещото лице е посочило, че между сега съществуващата сграда и бараката е налице частична идентичност, доколкото в нотариалните актове е сочена като „барака”, а в регулационния план е записана, като „навес”. Затова и експертът е заявил, че ако се приеме, че навесът е бараката, то е налице пълна идентичност с постройката на допълващо застрояване, отразена вече в кадастъра, след неговото изменение въз основа на съставения констативен акт през 2021 г. Взето е предвид, че регулационният план от 1995 г. е приет значително време след съставянето на нотариалните актове от 1986 г. и 1987 г. и поради това е възможно различие в наименованията на второстепенните постройки по нот. акт и по план. По отношение идентичността между навеса и бараката са кредитирани показанията на свидетелката Т., която сочи, че бараката е била преустроена в годините в съществуващия навес. Тъй като И. В. Х. не е придобил собственост върху тази постройка, няма и как да се сдобие с нот. акт, защото тя не е новоизградена (видно от скиците и заключението на вещото лице), не е и придобита по друг способ, защото собствеността върху дворното място е придобита от И. В. Х. на 14.08.2018 г. и до подаване на исковата молба на 24.06.2022 г. не е изтекла придобивна давност, а още по-малко от 18.11.2021 г., когато е съставен акта за собственост № 93 от 2021 г.

Прието е, че правилно, след като е установил, че И. В. Х. не е собственик на процесната барака (постройка на допълващо застрояване), описана в Нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 93, том IV, рег.№ 8358, дело № 559 от 2021 г. от 18.11.2021 г. на нотариус С. П. (рег. № * на НК), първоинстанционният съд е отменил акта на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.

В настоящото производство искането за допускане на обжалването се поддържа по цитираните по-долу въпроси:

1. „Допустимо ли е при ясно очертан предмет на делото с твърдяни факти и обстоятелства, съдът със своето решение да се произнася по предмет, за който не е бил сезиран ?”;

2. „Допустимо ли е при ясно заявени права на собственост по отношение на идеални части от имот, да се отменя изцяло нотариален акт за собственост или същият следва да бъде изменен до размера на твърдяните идеални части на собственост ?”

с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по аргумент от практиката на ВКС, обективирана в Решение № 201 от 16.01.2019 г. по т.д.№ 820/2018 г. на ВКС, І т.о., Решение № 127 от 15.10.2015 г. по гр.д.№ 6219/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. и ТР № 1 от 01.08.2022 г. по тълк.д.№ 1/2021 на ВКС, ОСГТК.

Поддържа се също наличие на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато в частта, в която съдът се е произнесъл по иска по чл. 108 ЗС по следните съображения:

Поставеният във връзка с произнасянето по този иск въпрос № 1 не обективира основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният с него проблем също така не поставя под съмнение допустимостта на решението по ревандикационния иск, поради което отсъства и основанието по чл. 280, ал 2, предл. второ ГПК относно обсъжданата част на въззивното решение. В теорията и практиката без противоречия се приема, че произнасянето по съдебно предявена претенция се обективира в диспозитива на съдебното решение, който съставлява и източникът на силата на пресъдено нещо. В случая с диспозитива на въззивното решение съдът се е произнесъл по иск за установяване правото на собственост на ищцата върху 1/5 ид.част от конкретен обект - постройка на допълващо застрояване с идентификатор ****, както и за предаването на владението върху спорната 1/5 ид.част от тази вещ. Това е искът, с който е сезиран съда, поради което е налице съответствие между предявен и разгледан иск с правно основание чл. 108 ЗС, респ. – не съществува съмнение, че съдът се е произнесъл с процесуално допустим съдебен акт. Друг извод не следва от съдържанието на релевираната от касатора съдебна практика, прегледът на която мотивира извод, че същата няма отношение към преценката за допустимостта на решението по ревандикационния иск. Не се констатира и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, защото прочитът на въззивния акт не разкрива произнасяне в противоречие с материалния или процесуалния закон или грубо нарушение правилата на логиката при мотивиране извода за основателност на иска за собственост.

Съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК, когато акт, издаден в охранително производство (включително – нотариален), засяга правата на трети лица, породеният от това спор, ако е за гражданско право, се разрешава по исков ред, като при уважаване на иска издаденият акт се отменя или изменя. В настоящия случай е разгледан спор за притежанието на право на собственост върху 1/5 идеална част от сграда, като уважаването на претенцията обосновава и отменяването на КНА № 93 от 2021 г. до размер на признатото с този акт право на собственост върху 1/5 ид.част от постройката с идентификатор ****. Ето защо касационното обжалване не следва да бъде допускано и по отношение на тази част от решението, с която е постановена посочената последица.

Не така стои въпросът с предпоставките за допускане на касационното обжалване в частта, в която съдът се е произнесъл по искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за разликата над 1/5 ид.част, т.е. за 4/5 ид.части. Както вече се посочи, основание за отменяването на КНА № 93 от 2021 г. е установено за 1/5 ид.част. В мотивите си окръжният съд е приел, че за разликата над спорната 1/5 ид.част постройката с идентификатор ** принадлежи на трето за спора лице - Х. Ж. П.. Произнасяне в диспозитива на акта досежно собствеността върху тези 4/5 ид.части няма, като съдържанието на исковата молба категорично свидетелства за липсата на искане за установяване и ревандикиране на тези 4/5 ид.части. При това положение резонен е въпросът дали постановената последица по чл. 537, ал. 2 ГПК относно въпросните 4/5 ид.части е съответна на разгледания иск за собственост. Този проблем е в основата на формулирания от касатора въпрос № 2, като едновременно са обективирани както основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и основанието за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – за да се провери допустимостта на въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по последицата, уредена с чл. 537, ал. 2 ГПК за 4/5 ид.части от постройката с идентификатор **.

При допускане на касационното обжалване касаторът дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.