Определение № 50071 от 15.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 253/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ" АД срещу решение № 1025/11.10.2021г. по в. гр. д. № 1780/2021г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 261405/23.11.2020г. по гр.д № 2089/2019г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 261625/11.03.2021г., с което е уважен предявеният от В. Е. С. на основание чл.432, ал.1 КЗ осъдителен иск против застрахователното дружество за сумата от 40 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, ведно със законната лихва, считано от 23.11.2018г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, а в условията на евентуалност - че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Извежда недопустимостта на въззивното решение от твърдението, че то е постановено по непредявен иск. Предвид очертаните от ищеца в исковата молба правопораждащи юридически факти и заявено въз основа на тях искане, съответно релевираните от ответника с отговора възражения, касаторът счита, че насочената срещу него претенция е с правна квалификация в чл.432 КЗ, във връзка с чл. 45 ЗЗД, в който смисъл е посочената от Софийски градски съд с определение № 16578/03.07.2019г. правна квалификация на иска и разпределената между страните доказателствена тежест по спорните обстоятелства. В обжалваното въззивно решение обаче съставът е приел, че приложимата норма е тази на чл. 493, ал.2, т.6 КЗ, която касае незаявени с исковата молба и впоследствие в хода на цялото първоинстанционно производство обстоятелства. Същевременно апелативният състав неправилно е счел, че застрахователят е изложил оплаквания във въззивната си жалба само относно липсата на виновно и противоправно поведение от страна на водача на увреждащия лек автомобил - С. А. Г., но не оспорва фактическите констатации на първостепенния съд относно останалите елементи, относими към ангажиране на отговорността му. В тази връзка застрахователят сочи, че във въззивната си жалба изрично е изложил оплакване за неустановяване истинността на част от твърденията на ищеца за релевантните факти по отношение на противоправността, а именно - управление на автомобила с превишена и несъобразена скорост и неупражнен контрол върху органите на управление на автомобила. Намира за погрешен извода на съда, че водачът на увреждащия лек автомобил е имал възможност да не допусне настъпването на ПТП, като го управлява и контролира движението му в своята пътна лента. В тази връзка се позовава на заключението на приетата в съдебното заседание на 14.11.2019г автотехническа експертиза, според която С. А. е управлявал лекия автомобил на прав пътен участък, в ясно време, с разрешена и съобразена с пътните условия скорост от 58 км/ч., като от техническа гледна точка катастрофата не би настъпила, ако водачът е продължил да управлява автомобила си в своята пътна лента, но причините да се отклони автомобилът са напълно неизвестни и не са от техническо естество. Същото се установявало и от прокурорска преписка № 37314/2018г. на СРП, ведно с ДП № 11336/2018 г на СДВР,според които причина за процесното ПТП е случайно събитие по смисъла на чл.15 НК. Претендират се разноските по делото за трите инстанции. Ответникът по жалбата и ищец по делото, В. Е. С., в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Твърди, че по делото по безспорен начин е доказана вината на С. А. Г. въз основа на констативния протокол, протокола за оглед на местопроизшествието и изготвената АТЕ. Твърди се, че в случая не е намерила приложение разпоредбата на чл. 493, ал. 2, т. 6 КЗ, а тя е дадена от апелативният състав само като пример, че искът следва да бъде уважен независимо от това, дали водачът е виновен или не. Излага становище, че застрахователят носи отговорност спрямо другите участници в движението по пътищата във връзка с притежаването или използването на МПС с валидна „Гражданска отговорност“, когато е в движение или престой, вкл. когато водача не е виновен. Сочи, че в чл.494 КЗ са изброени изключенията от покритието при застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, където не е посочено влошено здравословното състояние на водача, поради което счита, че то не е изключен риск, а напротив изрично е включено в КЗ като покрит риск. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Първоинстанционното производство е образувано пред Софийски градски съд с предмет предявен от В. Е. С. против ЗАД “Алианц България” АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ. За да потвърди първоинстанционното осъдително решение, апелативният състав също е достигнал до извода, че са налице е основание за ангажиране отговорността на ответника в хипотезата на чл.432, ал.1 от КЗ. В мотивната си част е разгледал само направените оплаквания срещу изводите на съда за наличие на основание за ангажиране отговорност на ответника. Приел е, че при установеното настъпване на ПТП, в което ищецът е пострадал вследствие противоправно деяние на водача, който не е контролирал управлявания от него автомобил и е причинил ПТП, въпросът за вината на водача е без значение за отговорността на застрахователя. Позовал се е на нормата на чл.493, ал.2, т.6 от КЗ, съгласно която застраховката “Гражданска отговорност” на автомобилистите покрива и отговорността за вредите, причинени по време на движение на моторното превозно средство в резултат на влошаване на здравословното състояние на водача, което е възпрепятствало управляването на моторното превозно средство. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в рамките на всички въведени в срок и по надлежния ред твърдения и възражения на страните като съобрази правната квалификация с тях, съответно да извърши самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, като направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора? Твърди се противоречие с: решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на I т. о. на ВКС, решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на II т. о. на ВКС, решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на I т. о. на ВКС, решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на II т. о. на ВКС, решение № 192/29.01.2018г. по т. д. № 44/2017г. на I т. о. на ВКС, решение № 142/20.06.2017г. по гр. д. № 3673/2016г. на IV гр. о. на ВКС, решение № 163/03.02.2021г. по гр. д. № 123/2020г. на III гр. о. на ВКС, решение № 100/08.07.2020г. по гр. д. № 4564/2019г. на ВКС, решение № 160-А/16.12.2020г. по т. д. № 2156/2019г. на II т.о. на ВКС.; 2/ Може ли въззивният съд да приеме за приложима към спора правна норма, която е различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска и която не съответства на заявените в исковата молба фактически твърдения?; Твърди се противоречие с решение № 249/23.07.2010г. по гр. д. № 92/2009г. на IV гр. о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. второ и трето / недопустимост и очевидна неправилност/ ГПК. Обосновава очевидната неправилност с твърдението, че атакуваното решение е постановено в противоречие с принципа на диспозитивното начало, закрепен в чл.6, ал.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Неоснователно е твърдението на касатора за наличие на евентуална недопустимост на обжалвания акт, поради постановяването му по непредявен иск. В случая, съдът не е излязъл извън наведените в исковата молба твърдения, според които ПТП е причинено, поради противоправното поведение на водача на лекия автомобил, изразяващо се в това, че той не е упражнил контрол над органите на управление на автомобила, като по същество решаващият състав е приел, че при доказано такова поведение, наличието или не на вина на водача на лекия автомобил е ирелевантно относно отговорността на неговия застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, с оглед изричната норма на чл. 493, ал. 2, т. 6 КЗ, предвиждаща, че тази застраховка покрива и отговорността за вредите, причинени по време на движение на моторното превозно средство в резултат на влошаване на здравословното състояние на водача, ако то е възпрепятствало управляването на моторното превозно средство. Приемането, че при липса на техническа причина за ПТП, при механизъм на ПТП – самокатастрофа, застрахователят отговаря независимо, дали водачът виновно или не е загубил контрола върху управлението на автомобила, не означава, че съдът е излязъл извън заявените с исковата молба факти и е постановил недопустим акт. С оглед на това вторият въпрос не може да предпостави допускането на касационния контрол, като не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК. Първи въпрос също не може да обуслови допускането на решението до касационно обжалване, тъй като при неоспорване от застрахователя на факта на самокатастрофиране от страна на застрахования водач т. е. на загубата на контрола върху автомобила, както и на липсата на причини от техническо естество за отклонението на автомобила, обсъждането дали презумпцията за вина на управляващия МПС е оборена предвид неговото здравословно състояние, е без значение за изхода на спора, с оглед правилото на чл. 493, ал. 2, т. 6 КЗ. Липсват и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Независимо от изхода на спора, на ответника по касацията не се присъждат разноски, тъй като съдът не е сезиран с такова искане, като не са и представени доказателства за направата им. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд