Определение № 3050 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5348/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от С. М. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. против въззивно решение № 137 от 19.07.2023г. по в.гр.д. № 283 по описа за 2023г. на Пловдивски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 65 от 17.02.2023г. по гр.д.№ 1672/2021г. на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която Н. Е. С. е осъден да заплати на С. М. М., на основание чл.45 ЗЗД, сумата от 46 605.32лв., имуществени вреди от което 38 882лв.за транспортни разходи и 7 823.32лв.- двукратен размер на капаро за развален договор, както и 8 000лв., обезщетение за неимуществени вреди за влошен имидж в обществото, ведно с мораторната лихва върху сумата от 54 605.52лв. за периода от 26.04.2017г. до 19.10.2021г. в размер на 24 845.41лв., ведно със законната лихва върху сумата от 54 605.52лв., считано от 19.10.2021г. и е върнато делото на първоинстанционния съд за разглеждане от друг състави за произнасяне по предявения иск по чл.79, ал.1 ЗЗД. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Н. Е. С., чрез процесуалния представител адвокат Д., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че посочената от касатора съдебна практика е неприложима за случая, а въззивният съд е дал отговори на поставените въпроси, които са съобразени с релевантната – с оглед установените обстоятелства - практика. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е постановил акта си като е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск – по чл.45 ЗЗД, вместо предявения – по чл.79, ал.2 ЗЗД. Посочил е, че – с оглед наведените от ищеца твърдения в подадената от него искова молба /за постигната между страните устна договорка ответникът да купи от САЩ три автомобила, които да внесе в България и да предоставяи на ищеца, който да му заплати направените до този момент разходи, а след това да изнесе колите в Испания, о. Гранд Канария, където да ги продаде и да получи приходите/, надлежната правна квалификация на иска е по чл.79, ал.1 ЗЗД /за обезщетение за неизпълнение на договорно задължение/, а не както е преценил първоинстанциония съд – за вреди от непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД. С оглед мотивите на въззивният съд касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните две групи въпроси: Дали отговорността на лицето да обезщети увредения се свързва с това, че вредата е настъпила вследствие липса на договор или произтича от неизпълнение на договор? Възможно ли е с един юридически факт да се осъществят два изключващи се фактически състава? Възможно ли е при наличие на договорни отношения и възникнала вреда, увредената страна да избере основанието, на което да претендира обезщетение? Какво е значението на основанието, на което се претендира обезщетение, при положение че то може да се претендира и на деликтно, и на договорно основание? Касаторът поставя тези въпроси във връзка с основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Позовава се на ТР № 54 от 23.06.1986г. по гр.д.№ 21/86г.на ОСГК на ВКС и ТР №4/29.01.2013г. по т.д.№ 4/2012г. на ОСГТК на ВКС. Втората група въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по спорните по делото въпроси, за което твърди противоречие на въззивния акт с множество решения, които посочва. Според настоящият съдебен състав, по поставените от касатора въпроси не следва да се допусне касационно обжалване, защото не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, обяснени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са от значение за изхода на спора и не са свързани с решаващите доводи на въззивния съд. Единственият релевантен въпрос е за евентуалното наличие на хипотезата, разяснена в т.2 от ТР № 1/9.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, във връзка със задълженията на въззивния съд, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, но такъв въпрос не е поставен и не може да бъде разглеждан. Първата група поставени въпроси са общи, поставени са без конкретна връзка със спора и не са от значение за изхода му. Обстоятелството, че е възможно с един факт или събитие с правно значение да се създават отделни субективни права, пораждащи различни правни последици, не променя принципното положение, че съдът следва да разгледа и да се произнесе точно по този иск, по който той е бил сезиран. В съответствие с диспозитивното начало, съдът следва да разгледа релевантните за спора обстоятелства така както са заявени и да се произнесе по направеното от ищеца искане. Исковете по чл.45 ЗЗД и чл.79 ЗЗД са правни основания с различни фактически състави и предмет на доказване /съответно и различни подлежащи на установяване обстоятелства/, при тях подлежат на обезщетяване различни вреди /причинените от неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения вреди се обезщетяват, доколкото са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а при деликта обезщетението е за всички преки и непосредствени вреди/, давността е различна. Затова е без значение, че договорната отговорност не отменя общото законно задължение, установено в чл. 45 ЗЗД, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, съгласно цитираното от кастора ТР № 54 от 23.06.1986г. по гр.д.№ 21/86г.на ОСГК на ВКС, защото в случая е предявен един иск и именно той е следвало да бъде разгледан. Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория поставен от касатора въпрос. Безспорно е, че въззивният съд дължи излагане на мотиви, но в хипотеза като настоящата – в която съдът е преценил, че първата инстанция е излязла извън рамките на диспозитивното начало, нарушила е процесуални предпоставки, които са от значение както за допустимостта на процеса, така и на защитата на страната – не е възможно въззивният съд да разглежда и да се произнася по съществото на спора. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд