Определение № 687 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2438/2025 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца К. Х. срещу въззивно определение на Бургаски апелативен съд.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД не изразява становище.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното от ищеца първоинстанционно определение, с което производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. За да постанови определението си, съдът е приел, че са предявени искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на основание задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от травматични увреждания при пътно-транспортно произшествие. Установил е, че застрахованият водач е привлечен като обвиняем в образуваното наказателно производство за престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б.“ вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК, намиращо се в досъдебна фаза. Приел е от правна страна, позовавайки се на цитирана практика на ВКС, че изходът на наказателното производство е от значение за правилното разрешаване на спора с оглед задължителната съгласно чл. 300 ГПК за гражданския съд сила на евентуалната присъда относно авторството на деянието, противоправността му и вината на дееца.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите:

• следва ли съдът да спре гражданското производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК при установена по делото информация за образувано досъдебно производство, респ. липса на наказателно производство в съдебна фаза, при наличие на тъждество между деянието, предмет на разследването и твърдения деликт, предмет на доказване в исковия процес;

• следва ли съдът да спре гражданското производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК при установена по делото информация за образувано досъдебно производство, по което делинквентът е привлечен в качеството на обвиняем при наличие на тъждество между деянието, предмет на разследването и твърдения деликт, предмет на доказване в исковия процес, и

• кога е налице основание за спиране на гражданското производство до приключване на наказателното производство?

По така формулираните въпроси е налице последователна актуална практика на ВКС (ч. т. д. № 1303/2020 г., I т. о., ч. т. д. № 300/2023 г., I т. о., ч. т. д. № 796/2023 г., II т. о., ч. т. д. № 882/2023 г., II т. о., ч. т. д. № 1075/2023 г., II т. о.), според която пречка за надлежното упражняване на правото на иск по смисъла на чл. 229 ГПК е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато е налице пълна идентичност между дееца и извършеното от него престъпление съгласно повдигнатото обвинение и личността на делинквента и противоправното вредоносно деяние, които се сочат в исковото производство като правопораждащи предявеното вземане факти и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. В тези случаи производството по гражданското дело трябва да бъде спряно до приключване на наказателното производство, като когато последното е в съдебна фаза, основанието за спиране е чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а когато е в досъдебна фаза, основанието за спиране е чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. С така установената практика обжалваното определение е съобразено, поради което основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

Отсъства и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото, освен позоваването на разпоредбата, не са изложени конкретни аргументи в тази насока, в частност относно необходимост от изоставяне на установената практика, посочена по-горе.

С тези мотиви съдът