Определение № 487 от 22.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1226/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавен фонд „Земеделие“, [населено място], представляван от изпълнителния директор М. П. срещу въззивното решение № 138/8.1.2020 г, постановено по в.гр.дело № 1493/2019 г на СГС, Четвърти „Б“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 286067/5.12.2017 г по гр.дело № 41343/2015 г на СРС, 71 състав в обжалваната му част, с която касаторът е осъден да заплати на М. Р. Р. сумата 5730, 80 лв на основание чл.86 ал.1 ЗЗД, представляваща обезщетение за забава за периода 1.1.2013 г до 22.4.2015 г, върху главницата от 24 446 лв-представляваща сума по договор за безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ по Програма за развитие на селските райони. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон.Иска се допускането му до касационен контрол, отмяната му и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен, ведно със следващите се от това законни последици. Ответникът по касационната жалба М. Р. Р. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв.С. Я.-Й..Подържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в производството пред ВКС. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение е прието, че страните са били обвързани от валидно правоотношение по договор от 27.7.2009 г, по което ДФ „Земеделие“ се е задължил да изплати на М. Р. Р. безвъзмездна финансова помощ в размер на 48892 лв, платими на две вноски за изпълнение на инвестиции, основни дейности и цели по бизнес план, по мярката „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програма за развитие на селските райони за периода 2007 г-2013 г.Ищецът е изправна страна по договора, като в уговорените срокове е извършил инвестициите и дейностите, съответно е постигнал целите на бизнес плана.Това се установява и от поведението на ответника, който по време на висящността на спора е превел втория траш от сумата или 24 446 лв.С влязло в сила решение, по са отхвърлени предявените от касатора срещу ответника искове за недължимост на сумата 24 446 лв-представляваща първа вноска по договора и за прогласяване нищожност на същия.Прието, че договорът е валиден и сумата е дължима.Съгласно представения договор, плащането на втората вноска е следвало да се извърши, ако е постигнат растеж на стопанството с 5 икономически единици, като плащането е в срок от 4 месеца от подаване на заявката, към която се прилагат необходимите документи.Заявката е подадена в срок и е съдържала всички необходими документи.Не са направени искания за представяне на допълнителни такива, изискани са единствено оригиналите на част от тях, тъй като останалите са се съдържали в преписката.Не се твърди, нито установява ищецът да е представил допълнителни документи, след първоначалното подаване на заявката.На 23.8.2012 г касаторът е платил на ищеца втората вноска по договора.Отказа на касатора да даде уникален номер на заявката от 23.8.12 г не е нередовност на същата, а поведение, свързано с твърдяната към този момент нищожност на договора.Поради това съдът е приел, че към 23.8.2012 г ищецът е изпълнил всичките си задължения по договора, в срок е направил искане за заплащане на втората вноска, придружено с всички необходими документи, поради което от този момент е започнал да тече 4-месечния срок по чл.4.13 от договора.За неоснователни са приети доводите на ответника-касатор в настоящото производство, че висящността на делото пред РС-Велико Търново и ОС-Велико Търново е основание за неплащане в срок на втората вноска по договора.Ответника не може да извлича благоприятни последици от своето поведение, тъй като със сила на присъдено нещо са отхвърлени претенциите му и не може да се обоснове извод, че не е изпаднал в забава.Падежът на задължението е настъпил към 31.12.2012 г и от 1.1.2013 г ответникът е бил в забава поради което дължи исковата сума. В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е формулиран следния въпрос „кой е правнорелевантния момент, от който ползвателят по договора от 27.7.2009 г има право да получи обезщетение за забавено плащане-1.1.2013 г или 17.3.2015 г“-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Отговорът на поставения въпрос се съдържа в разпоредбите на чл.86 ал.1 ЗЗД и чл.84 ал.1 ЗЗД. Съгласно нормата на чл.86 ЗЗД, когато длъжникът изпадне в забава дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му-чл.84 ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е съобразил посочените разпоредби и е процедирал в съответствие с материалния закон.В разглеждания случай, съгласно сключения между страните договор, ответникът дължи заплащане на втората вноска от безвъзмездната помощ в 4-месечен срок от постъпване на заявката, придружена с всички необходими документи.След изтичане на този срок ответникът изпада в забава, поради което дължи мораторна лихва, считано от 1.1.2013 г.Не почива на закона виждането на касатора, че вземането е станало изискуемо в по-късен момент, тъй като между страните е бил налице висящ спор, приключил с влязло в сила съдебно решение относно действителността на договора и дължимостта на част от уговорената сума.С посоченото решение искът на касатора е отхвърлен като неоснователен, като е прието, че договорът е действителен и сумата по него се дължи.По този договор ползвателят М. Р. е изправна страна, тъй като е изпълнил в срок задълженията си, а ответникът е изпълнил със забава, поради което дължи обезщетение по смисъла на чл.86 ал.1 ЗЗД от датата на падежа на задължението, правилно определен от въззивния съд, считано от 1.1.2013 г. Не е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Законовите разпоредби на чл.86 ЗЗД и чл.84 ЗЗД са ясни и точни, а създадената по приложението им съдебна практика е безпротиворечива, поради което не се нуждае от тълкуване или осъвременяване. С оглед горното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Предвид изхода на спора касаторът дължи на ответника направените от него разноски в това производство в размер на 500 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение