Определение № 2155 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Уишбон“ ЕООД, подадена чрез търговския му пълномощник Р. Х., приподписана от упълномощения за това адв. Г. Г. и потвърдена от управителя му Х. Х., срещу определение № 733/17.12.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 554/2024 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено протоколно определение от 14.11.2024 г. по гр. дело № 279/2024 г. на Добричкия окръжен съд, с което е прекратено, на основание чл. 238, ал. 2 от ГПК, производството по същото първоинстанционно гражданско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Насрещната страна – ответникът [община], чрез кмета Н. А., в отговора на частната касационна жалба, приподписан от упълномощената за това юрк. Г. К., излага съображения за процесуална недопустимост на жалбата, евентуално – становище, че не следва да се допуска касационното обжалване и също при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на жалбата. Съдът намира за неоснователно възражението за процесуална недопустимост на частната касационна жалба. Ответникът основателно се позовава на разясненията, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 17.03.1993 г. по гр. д. № 3/1993 г. на ОСГК на ВС, съгласно които, търговският пълномощник, за да действа като процесуален представител на търговско дружество, следва да има изрично пълномощно за водене на процеси, да има юридическо образование и да е в трудово правоотношение с представляваното дружество – страна в процеса, като в случая липсват твърдения и доказателства, търговският пълномощник Р. Х. да е в трудово правоотношение с ищеца-касатор „Уишбон“ ЕООД (по делото са представени доказателства за останалите две предпоставки). Тази липса на процесуална представителна власт обаче е санирана с молба (наименована „процесуални искания“) с вх. № 783/05.02.2025 г., с която Х. И. Х. – управител и едноличен собственик на капитала на „Уишбон“ ЕООД потвърждава всички процесуални действия пред трите инстанции по делото, извършени от името на дружеството, включително (както вече беше посочено) – изрично – и подадената частна касационна жалба. При извършената служебна справка в търговския регистър съдът се увери в посоченото по-горе качество на Х. Х. на управител и представител по закон на дружеството-ищец, респ. – на негов процесуален представител, съгласно чл. 30, ал. 1 от ГПК. Ответната община в отговора си неоснователно оспорва авторството на подписа на управителя Х. Х. в тази молба (наименована „процесуални искания“) и в молби, подадени пред първата и въззивната инстанция, тъй като оспорвания и възражения за липса на представителна власт, включително при процесуалното представителство, може да прави само представляваното лице – т. 2 от ТР № 5/2014 от 12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид дадените с този тълкувателен акт задължителни указания и разяснения, при служебната проверка на представителната власт в съдебното производство съдът има задължение да проверява дали са спазени формалните изисквания по учредяването й, но няма задължение да проверява твърденията и възраженията на насрещната страна относно авторството на извършените в писмена форма процесуални действия на процесуалния представител (по закон или по пълномощие) на представляваната страна, ако самата тя не поддържа такива твърдения и възражения. Неоснователни са и доводите на ответника за неспазване на изискванията по 284, ал. 2 от ГПК. Дори и преписи да не са връчени на общината (както се сочи в отговора й), по делото е налице екземпляр от частната касационна жалба, който е приподписан от адв. Г. Г. (листове 10-13 от делото), както и пълномощно за приподписването, изходящо от дружеството-касатор чрез управителя му Х. Х. (гърба на лист 19 от делото). В изложението, инкорпорирано в частната касационна жалба, от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) може ли производството по делото да бъде прекратено по искане на ответника при наличието на формалните предпоставки на чл. 238, ал. 2 от ГПК, когато ищецът има поведение, несъвместимо с неподдържане на предявения иск, например – представил е относими и допустими доказателства, които са годни да установят подлежащите на доказване факти или е внесъл разноските за събиране на допуснатите от съда доказателства; 2) в случай на внезапно препятствие, което страната не може да отстрани, изразяващо се в настъпването на авария на автомобила, с който страната или нейният представител пътува към населеното място, в което се намира седалището на първоинстанционния съд, допустимо ли е страната или нейният представител да извърши извънсъдебните действия по уведомяване на съда относно настъпилата авария и по искане до съда за отлагане на делото за друга дата, по телефона от мястото на аварията, а не в изискуемата от закона писмена форма; и 3) в случай на внезапно препятствие, което страната не може да отстрани, изразяващо се в настъпването на авария на автомобила, с който страната или нейният представител пътува към населеното място, в което се намира седалището на първоинстанционния съд, допустимо ли е тези обстоятелства да бъдат установени чрез писмени обяснения на участниците в настъпилата авария, включително страната или нейният представител. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с определение № 259/25.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1436/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 91/07.03.2022 г. по ч. търг. д. № 372/2022 г. на II-ро търг. отд. на ВКС. По отношение на останалите два въпроса се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се сочи, че по тези въпроси нямало формирана практика на ВКС. Касаторът сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че обжалваното въззивно определение било очевидно неправилно, тъй като с него били нарушени основополагащият правен принцип на справедливостта и конституционният принцип за разкриване на истината в съдебния процес. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е намерил, че първоинстанционният съд правилно е констатирал, че нито в исковата молба, нито в уточняващите такива на дружеството-ищец не се съдържа искане за разглеждане на делото в отсъствие на представляващите дружеството лица, както и че липсва становище по отговора на исковата молба в уточняващите молби на ищеца с вх. № 6225/08.10.2024 г. и вх. № 6474/14.10.2024 г. Апелативният съд е установил още, че ищецът е бил редовно призован да се яви в съдебното заседание на 14.11.2024 г. от 14 ч. и не се е явил на посочените дата и час. С оглед така установеното, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е прекратил производството, предвид наличието на предпоставките на чл. 238, ал. 2 от ГПК и своевременно отправеното искане в този смисъл от представителя на ответната страна. В тази връзка апелативният съд е счел за недоказано твърдението на жалбоподателя-ищец за непреодолимо препятствие за явяване в съдебното заседание, като е намерил, че не следва да приема като доказателства, приложените към частната жалба на ищеца писмени обяснения, тъй като същите възпроизвеждат свидетелски показания, чието събиране е допустимо устно и непосредствено пред съда. Съдът е изтъкнал още, че съгласно чл. 100, изр. 2 от ГПК, извършваните от страните процесуални действия извън съдебно заседание, се извършват в писмена форма, поради което е приел, че по отношение на искането на процесуалния представител на ищеца за отлагане на делото и насрочването му за друга дата и час, извършено извън съдебно заседание – по телефона, не е спазена писмената форма, поради което то е нередовно и не следва да бъде зачетено. При извършената служебна преценка, настоящият състав на ВКС намира, че няма основания касационното обжалване да се допуска в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – поради вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно определение. Не е налице и сочената от касатора очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като въззивното определение не страда от очевиден и особено тежък порок, установим пряко от самото му съдържание, включително сочените в тази връзка от жалбоподателя, като очевидни, нарушения на принципите на справедливостта и за разкриване на истината. Касационното обжалване не следва да се допуска и по втория и третия процесуалноправни въпроси, формулирани от страна на касатора. Вторият въпрос се основава на постановката, да е налице внезапно препятствие, което страната не може да отстрани, а въззивният съдът е достигнал до противоположен извод, – че твърдяното от дружеството-ищец непреодолимо препятствие за явяване в съдебното заседание е недоказано. Поради това този въпрос, като основан единствено на поддържаната от касатора теза, а не на приетото от въззивния съд, не е обуславящ правните му изводи в обжалваното определение и не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Последният процесуалноправен въпрос осъществява тази обща предпоставка, но по отношение на него не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в практиката на ВКС никога не е имало колебания и съмнения, че всеки частен документ, съставен по повод процеса, възпроизвеждащ свидетелски показания и целящ да ги замести, е недопустимо доказателствено средство. Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за промяна на тази константна практика на ВКС, включително относно случаи, когато страната се стреми да установи внезапно препятствие, което тя не може да отстрани, тъй като приемането на обратното би било в грубо нарушение на принципа за устност и непосредственост в гражданското съдопроизводство – чл. 10 от ГПК. Касационното обжалване на въззивното определение обаче следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос – по тълкуването и приложението на чл. 238, ал. 2 от ГПК. Разрешение на този въпрос е дадено с посоченото от жалбоподателя определение № 259/25.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1436/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е разяснено следното: Неприсъствено решение срещу ищеца, съответно прекратяване на производството по искане на ответника се постановяват, когато искът не се поддържа (без да е оттеглен), т.е. при наличието на следните предпоставки: с призовката за първото заседание на ищеца е надлежно връчен препис от отговора на исковата молба, в който са направени възражения и оспорвания от ответника (например – възражения за давност или за опрощаване, или е оспорена истинността на представен с исковата молба документ), но ищецът не е взел становище, нито се явява в първото заседание (без да е направил искане делото да се гледа в негово отсъствие), в което се преклудира възможността да направи реплика за спиране и прекъсване на давността, както и да посочи доказателства за това по указание на съда, да направи възраженията си срещу сделката за опрощаване или да оспори истинността на представения документ, който я съдържа, да заяви, че ще се полза от оспорените документи и т.н. С неявяването си в съдебно заседание ищецът се лишава и от възможността да участва в изясняването на фактическата страна на спора, когато съдът изпълнява служебните си задължения по чл. 143 и чл. 145 от ГПК, както и да се запознае с доклада по делото и указанията на съда по чл. 146 от ГПК, т.е. преклудирана е и възможността му да представя и сочи доказателства, които не са представени, нито е поискано допускането и събирането им с исковата молба. На последно място ищецът трябва да е предупреден за последиците от неявяването му в съдебно заседание. Неприсъствено решение срещу ищеца се постановява, когато искът е вероятно неоснователен, тъй като в исковата молба не са посочени всички факти, които пораждат пртендираното право или изключват, съответно погасяват отричаното право и не са представени нито посочени допустимите доказателства за това. Когато не са налице тези предпоставки и съдът може да откаже да постанови неприсъствено решение срещу ищеца, ответникът, който не може да се възползва от настъпилите преклузии, тъй като не е готов в самото заседание да изпълни дадените на него указания на съда, може да избере да поиска прекратяване на делото с ефект като при оттегляне на иска от ищеца и така да се предпази от неблагоприятно за него решение. Не може да бъде постановено неприсъствено решение срещу ищеца нито може да бъде прекратено производството по искане на ответника, ако не е подаден отговор на исковата молба, ако препис от подадения отговор на исковата молба не е надлежно връчен на ищеца заедно с призовката за първото заседание по делото, ако подаденият отговор на исковата молба не съдържа възражения и оспорвания, а защитата на ответника се ограничава с отричане на фактите и обстоятелствата, посочени в исковата молба и твърдения на други факти, които имат значение за решаването на делото, както и ако ищецът не е предупреден за последиците от неявяването му в съдебно заседание. Още по-малко може да бъде постановено неприсъствено решение срещу ищеца или производството по делото да бъде прекратено по искане на ответника, когато ищецът има поведение, несъвместимо с неподдържането на предявения иск, например – представил е относими и допустими доказателства, които са годни да установят подлежащите на доказване факти или е внесъл разноските за събиране на допуснатите от съда доказателства. Това разрешение е възприето и в другото посочено от касатора – определение № 91/07.03.2022 г. по ч. търг. д. № 372/2022 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, като изцяло се споделя и от настоящия състав на ВКС. Като е приел, че наличието на формалните предпоставки, визирани в чл. 238, ал. 2 от ГПК, е достатъчно за прекратяването на първоинстанционното производство, въззивният съд е разрешил първия процесуалноправен въпрос в противоречие с така цитираната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Основателни са и оплакванията и доводите на касатора, че като не се е съобразил с тази практика на ВКС, апелативният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неправилност на постановения от него краен резултат. Съображенията за тези изводи са следните: Също в противоречие с цитираната практика на ВКС и в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд се е задоволил да посочи, че в уточняващите молби на ищеца с вх. № 6225/08.10.2024 г. и вх. № 6373/14.10.2024 г. не се съдържа искане за разглеждане на делото в отсъствие на представляващите дружеството лица и липсва становище по отговора на исковата молба, без съдът да е извършил дължимата и служебно проверка и преценка на доказателствата и обстоятелствата по делото (в условията на пълен въззив при частното производство – ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС), дали извършените с тези молби процесуални действия на ищеца сочат на негово поведение, несъвместимо с неподдържането на предявения иск, каквито доводи основателно се навеждат с частната касационна жалба, а също и още с частната въззивна жалба. Ако беше извършил тази дължима проверка, апелативният съд щеше да установи, че с двете си уточнителни молби ищецът е изпълнил всички указания, дадени му от първоинстанционния съд с определение № 750/26.09.2024 г. – изпълнени са както указанията за потвърждаване от управителя на дружеството Х. Х. на подаването на исковата молба и на останалите процесуални действия, извършени от името на дружеството-ищец чрез търговския му пълномощник Р. Х., така и указанията на съда по чл. 145, ал. 1 от ГПК за излагане на изрични твърдения за релевантни за спора факти (дали е съставен акт за общинска собственост и дали е изпълнен предварителен договор чрез сключване на окончателен), като ищецът е представил с втората си молба и надлежни писмени доказателства за тези релевантни обстоятелства – съобразно указаната му тежест на доказване със същото определение № 750/26.09.2024 г., с което е изготвен и проекта за доклада на съда по делото. Изпълнението на тези указания на съда и в определения от него срок, както и изричното изявление в първата молба, че е надлежно уведомен за първото по делото заседание, насрочено за 14.11.2024 г., макар и конклудентно, но несъмнено сочат, че ищецът продължава да поддържа иска си, поради което няма основание производството по него да се прекратява в хипотезата на чл. 238, ал. 2 от ГПК, съгласно горните разяснения. Неоснователни са доводите на ответната община, че тъй като в подадена три години по-рано от дружеството-ищец частна жалба по друго дело, също чрез търговския си пълномощник Р. Х. то е изложило почти идентични твърдения, като тези по настоящото дело – за настъпила автомобилна авария, попречила му да се яви в съдебно заседание, то според ответника, ищецът правел вероятни опити за шиканиране, симулация и манипулиране на съдебни процеси, поради което поведението му по настоящото дело не било несъвместимо с неподдържане на предявения иск. Идентичните твърдения от страна на ищеца по другото дело, както и недоказването по настоящото дело на твърдяното от него като внезапно и неотстранимо препятствие да се яви пълномощникът му в първото заседание на 14.11.2024 г. сочат, че той действително няма извинителна причина за това неявяване. От това обаче следва единствено изводът, че делото е следвало да бъде разгледано от съда в негово отсъствие, съгласно чл. 142, ал. 1 от ГПК, но не и че производството е следвало да бъде прекратено на основание чл. 238, ал. 2 от ГПК, предвид процесуалните действия, извършени с молбите с вх. № 6225/08.10.2024 г. и вх. № 6373/14.10.2024 г., несъмнено сочещи, че ищецът продължава да поддържа иска си, а не се е дезинтересирал от воденето му, каквато е хипотезата на това прекратително основание, съгласно разясненията в практиката на ВКС, цитирана по-горе. По така изложените съображения, обжалваното въззивно определение на апелативния съд, с което е потвърдено прекратителното определение на окръжния съд, като неправилно, следва да бъде отменено и делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по него. Настоящото касационно определение не съставлява акт, с който се приключва делото пред съответната инстанция, по смисъла на чл. 81 от ГПК, тъй като с него се постановява разглеждането на делото да продължи пред първата инстанция. Поради това, компетентен да се произнесе по претенциите на страните за присъждане на разноските по делото, включително направените в частното въззивно и в настоящото частно касационно производство, е първоинстанционният съд – с крайния си акт по делото и съобразно изхода на същото, съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение