Решение № 6423 от 11.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7107/2025 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационни жалби на Общински съвет Вълчи дол, чрез адвокат Станев и С. С. Д., чрез адвокат Коджабашев, срещу решение № 3908 от 07.04.2025 г., постановено по адм. дело № 2267/2024 г., по описа на Административен съд – Варна. Касационният жалбоподател Общински съвет Вълчи дол счита обжалваното решение за недопустимо, като постановено по недопустима жалба, алтернативно за неправилно приложение на материалния закон, касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му и прекратяване на делото поради липса на правен интерес на жалбоподателя „Добротич уинд“ АД, както и присъждане на сторените по делото разноски.. Касационният жалбоподател С. С. Д. счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по подробно изложени съображения в жалбата и представени писмени бележки. Иска отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което се отхвърли жалбата на „Добротич уинд“ АД против решението на Общински съвет Вълчи дол, както и присъждане на сторените по делото разноски. Ответникът „Добротич уинд“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. София, чрез адвокат Тихчева, взема становище за неоснователност на касационните жалби и правилност на обжалваното решение. Иска присъждане на сторените по делото разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и правилност на обжалваното решение. Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен, поради което са процесуално допустими. Производството пред Административен съд - Варна се е развило по оспорване от „Добротич уинд“ АД, на решение № 99 по протокол № 7 от 16.02.2024 г. на Общински съвет Вълчи дол, с което, на основание чл. 21, ал. 2, в изпълнение на правомощията си по чл. 21, ал. 1, т. 13 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, чл. 5, ал. 5 от Наредба № 14 от 15.06.2005 г. за техническите правила и нормативи за проектиране, изграждане и ползване на обектите и съоръженията за производство, преобразуване, пренос и разпределение на електрическа енергия (Наредба № 14), чл. 55 от Конституцията на Република България общинският съвет приема: 1. Ветрогенератор, предвиден за инсталиране на територията на община Вълчи дол да бъде отдалечен на разстояние минимум 10 (десет) пъти от височината си от жилищни или стопански сгради в урбанизирана територия; 2. Височината по смисъла на т. 1 е височината на главината плюс радиуса на ротора. Разстоянието се измерва с от центъра на основата на мачтата до най-близката жилищна или стопанска сграда, която е построена в територията. С обжалваното решение първоинстанционния съд е обявил оспореното решение за нищожно и е присъдил разноски по делото. За да постанови този резултат е приел, че общинския съвет не притежава компетентност да урежда отстояния на вятърни генератори от урбанизирани територии. Подобно правомощие принадлежи на органите на централна държавна власт. Този извод е обосновал при извършена преценка на фактическите обстоятелства и правните основания на които се основава оспореното решение. Решението е валидно, допустимо и правилно. Правилно е прието от съда, че оспореното решение представлява подзаконов нормативен акт по смисъла на чл. 75, ал. 1 АПК, тъй като съдържа административноправни норми – определя разстояние, на което се разрешава инсталиране на ветрогенератори от жилищни или стопански сгради в урбанизирана територия, отнася се за неопределен брой адресати, тъй като не са персонално определени, има многократно правно действие. Неоснователни са доводите за недопустимост на решението, като постановено по недопустимо оспорване. Съгласно чл. 186, ал. 1 АПК право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. Засегнати по смисъла на чл. 186, ал. 1 АПК са всички граждани, до които той се разпростира. В случаите, когато нормативният административен акт регламентира положението на определен кръг физически или юридически лица, легитимирани да го обжалват са само тези, чиито права актът засяга или би могъл да засегне (Решение № 5 от 17.04.2007 г. на КС по к. д. № 11/2006 г.). „Добротич уинд“ АД е установил по делото възможността от засягане на негови права, с оглед осъществяване на негово инвестиционно намерение на територията на община Вълчи дол, при представени доказателства за учредено право на строеж на ветрогенератори. Твърдяната липса на издадено разрешение за строеж, като етап от изграждането им не води до отпадане на правния интерес. Законосъобразността на заповедите, с които са одобрени подробни устройствени планове, позволяващи изграждане на ветрогенератори от дружеството жалбоподател и тази на решението за смяна на предназначението на земеделски земи не подлежи на преценка в настоящото производство, тъй като те не са негов предмет. Не е налице сочената от жалбоподателката Д. неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, основани на липса на мотиви по изложени от нея съображения в хода на съдебното производство. Решението отговаря на изискванията на чл. 172а АПК. Мотивите на съда са точни, ясни и убедителни, съдържат изискуемото указание в какво се изразява повдигнатия спор, какво е прието от съда за установено като фактически положения, извършена е преценка на приложимия закон спрямо тях. Неоснователни са и доводите, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В обжалваното решение в съответствие с приетата за установена фактическа обстановка съдът е извел правилни правни изводи, подробно изложени в мотивите на решението, които мотиви настоящата инстанция изцяло споделя. Несъгласието на страната с изводите на съда не основава необоснованост, съответно неправилност на обжалваното решение. Относно компетентността на органа, издал оспореното пред съда решение. Съгласно чл. 8 от Закона за нормативните актове (ЗНА) и чл. 76, ал. 3 АПК общинските съвети издават нормативни актове (наредби) с които уреждат съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Съответно според чл. 7, ал. 2 ЗНА наредбата е подзаконов нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен. Правилно е прието от административния съд, че в случая оспореното решение на Общински съвет Вълчи дол е издадено от некомпетентен орган, тъй като урежда обществени отношения, регламентирани с нормативни актове от по–висока степен и при липса на овластяване, дължимо се съгласно разпоредбите на чл. 76, ал. 1 АПК и чл. 2, ал. 1 ЗНА. Към момента на приемане на оспореното пред съд решение на Общински съвет Вълчи дол е приложима Директива (ЕС) 2018/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2018 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници. Съгласно чл. 15, § 1 от нея държавите членки гарантират, че националните правила относно разрешителните, сертификационните и лицензионните процедури, прилагани по отношение на централите, както и свързаните с тях преносни и разпределителни мрежи, за производство на електрическа енергия са пропорционални и необходими и допринасят за спазването на принципа за поставяне на енергийната ефективност на първо място, като правилата за разрешаване, сертифициране и лицензиране са обективни, прозрачни и пропорционални, не пораждат дискриминация между кандидатите и изцяло отчитат особеностите на отделните технологии за енергия от възобновяеми източници. Приложението и към национална правна уредба касаеща разполагане на съоръжение за вятърна енергия на отстояние от сгради с жилищно предназначение произтича от решение на СЕС от 28 май 2020 г. по дело С-727/17. Съответно чл. 36 от Директива (ЕС) 2018/2001 задължава държавите членки да въведат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с членове 2—13, членове 15—31 и член 37 и приложения II и III и приложения V—IX, най-късно до 30 юни 2021 г. Разпоредбата на чл. 7а ЗНА установява задължението за издаване на нормативен акт в случаите, когато трябва да се приемат мерки на национално ниво, необходими за изпълнение и прилагане на актове на Европейския съюз. Такъв е и настоящия, като Директивата е въведена в българското законодателство с изменението на Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ) - ДВ, бр. 86 от 2023 г., в сила от 13.10.2023 г., съгласно § 2 от ДР от него. При посоченото задължение на държавата, разпоредбите на ЗЕВИ не предвиждат уреждане на обществените отношения, негов предмет, включително тези, свързани с производството и потреблението на електрическа енергия от възобновяеми източници, с подзаконов нормативен акт на органите за местно самоуправление, като регламентират права единствено на държавни органи. Единствено в чл. 9 от него е прието, че общинските съвети приемат дългосрочни програми за насърчаване използването на енергията от възобновяеми източници. Оспореното решение е прието на основание чл. 21, ал. 1, т. 13 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, съгласно който общинският съвет определя изисквания за дейността на физическите и юридическите лица на територията на общината, които произтичат от екологичните, историческите, социалните и другите особености на населените места, както и от състоянието на инженерната и социалната инфраструктура. Дадената от закона възможност следва да бъде съобразена с посоченото по-горе изискване на чл. 7, ал. 2, чл. 7а, чл. 8 от ЗНА и чл. 76, ал. 3 АПК, а именно, че всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Според правилото, основаващо се на цитираните по-горе норми на чл. 8 от ЗНА и чл. 76, ал. 3 от АПК, в компетентността на общинските съвети не се включва материята, по която има задължение за регламентация, приложима на територията на цялата държава. Общинските съвети не разполагат с правомощия да преуреждат материя, уредена с общ за страната нормативен акт. Следователно въпрос, уреден от общински съвет при наличие на нормативна уредба от по-висока степен, е решен от некомпетентен орган, което е порок, обуславящ нищожността му. Неоснователни са доводите в касационната жалба на С. Д., че с оспореното решение допустимо е попълнена празнота в правото относно защитата на човешкото здраве от вредните емисии на инфразвук и от вибрации. Обществените отношения свързани с опазване здравето на гражданите се уреждат от Закона за здравето (ЗЗ). Съгласно чл. 2 от този закон опазването на здравето на гражданите като състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие е национален приоритет и се гарантира от държавата чрез прилагане и на принципа предотвратяване и намаляване на риска за здравето на гражданите от неблагоприятното въздействие на факторите на жизнената среда. Сред факторите на жизнената среда според § 1, т. 12 от ЗЗ е и шум и вибрации в жилищни, обществени сгради и урбанизирани територии. Законът определя държавна здравна политика и не предвижда изпълнението и чрез подзаконови актове на органите на местно самоуправление, при което е несъстоятелно позоваването на чл. 29, ал.1 от него. Действително чл. 141, ал. 1 от Наредба № 14 от 15.06.2005 г. за техническите правила и нормативи за проектиране, изграждане и ползване на обектите и съоръженията за производство, преобразуване, пренос и разпределение на електрическа енергия е техническа норма, формално определяща отстояние на ветрогенератори от границите на населено място. Но съгласно ал. 2 за съоръженията по ал. 1 се предвижда ефективна изолация от шум, вибрации и инфразвук при спазване изискванията на съответните нормативни актове. Неизпълнението в цялост на задължението на държавата, произтичащо от чл. 36 от Директивата, при положение, че Наредба № 14 е обн. ДВ, бр. 53 от 28.06.2005 г., в сила от 29.09.2005 г., изм. и доп., бр. 73 от 5.09.2006 г., не е изменяна по посоченото задължение от директивата не основава възможност това да се стори от органа за местно самоуправление. Сочената от касационния жалбоподател непълнота на закона относно липса на нормативен акт, който да урежда измерването и въздействието на инфразвука върху човешкото здраве също не основава компетентност на общинския съвет по чл. 21, ал. 1, т. 13 ЗМСМА, защото е елемент от държавната политика по опазване здравето на населението на Република България. Съгласно чл. 11, т. 5 от Закона за защита от шума в околната среда министърът на здравеопазването, съвместно с министъра на околната среда и водите издава наредба, с която се определят показателите за шум в околната среда, отчитащи степента на дискомфорт през различните части на денонощието, граничните стойности на показателите за шум в околната среда, в помещенията на жилищни и обществени сгради, в зони и територии, предназначени за жилищно строителство, рекреационни зони и територии и зони със смесено предназначение, методите за оценка на стойностите на показателите за шум в околната среда, както и методите за оценка на вредните ефекти от шума върху здравето на населението. При предоставената делегация е издадена Наредба № 6 от 26.06.2006 г. за показателите за шум в околната среда, отчитащи степента на дискомфорт през различните части на денонощието, граничните стойности на показателите за шум в околната среда, в помещенията на жилищни и обществени сгради, в зони и територии, предназначени за жилищно строителство, рекреационни зони и територии и зони със смесено предназначение, методите за оценка на стойностите на показателите за шум и на вредните ефекти от шума върху здравето на населението (Загл. изм. – ДВ, бр. 100 от 2021 г.). Видно от приложение № 3 към чл. 6, ал. 1 от тази наредба изчисленията на шума са определени в честотен обхват извън този на инфразвука. Неизпълнението на закона от страна на компетентните органи да определят относими показатели на шум, от източник, невъведен в наредбата, не основава компетентност на общинския съвет в хипотезата на чл. 21, ал. 1, т. 13 ЗМСМА, тъй като не е обвързано с екологичните, историческите, социалните и другите особености на населените места, както и от състоянието на инженерната и социалната инфраструктура. Следва да се отбележи и приложението на чл. 93, ал. 4, т. 1, б. „ж“ от Закона за опазване на околната среда, който гласи, че необходимостта от извършване на ОВОС се преценява за инвестиционни предложения съгласно приложение № 2, включващо в т. 3, б. „и“ съоръжения за производство на електроенергия посредством силата на вятъра. Преценката включва и рисковете за човешкото здраве, поради неблагоприятно въздействие върху факторите на жизнената среда по смисъла на §1, т. 12 от ДР на ЗЗ. Относно приложението на чл. 55 от Конституцията на Република България, на който се основава оспореното пред съда решение. Разпоредбата гласи, че гражданите имат право на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи. Осигуряването на това право основава задължение на законодателя да създаде законодателство, което да гарантира осъществяването му. По смисъла на чл. 8 и 9 от Закона за опазване на околната среда опазването на околната среда е държавна политика, която изисква централизиран подход и която се провежда чрез приемане на последователно и вътрешно синхронизирано законодателство и се осъществява от министъра на околната среда и водите и компетентните органи на изпълнителната власт. С оглед изложеното настоящата инстанция намира, че при постановяване на обжалваното решение не са допуснати нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Оспореният съдебен акт е валиден, допустим и правилен и не са налице основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора следва на ответника да бъдат присъдени сторените по делото разноски в размер на 1600 евро, адвокатско възнаграждение, договорено и заплатено съгласно представен договор за правна помощ от 22.01.2026 г. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение