Определение № 1089 от 11.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2698/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 64 от 09.03.2023г. по гр.д. № 494/2022г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 156 от 20.08.2022г. по гр.д. № 623/2021г. на Районен съд - Велики Преслав. С последното е извършена съдебна делба по реда на чл. 353 ГПК като са разпределени допуснатите до делба четири недвижими имота между съделителите както следва: В ДЯЛ на М. А. Т. е поставен: Поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в местността „Б. с.“ в землището на [населено място], общ. В., трайно предназначение: земеделска земя, начин на трайно ползване: нива, с площ от 1651 кв.метра, девета категория, на стойност 4268 лева; В ДЯЛ на О. Х. А. са поставени: 1. Поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в местността „Т. т.“, в землището на [населено място], общ. В., трайно предназначение: земеделска земя, начин на трайно ползване: пасище, с площ от 5278 кв.метра, осма категория, на стойност 3985 лева; 2. Поземлен имот с идентификатор *** по КККРК, находящ се в местността „А.“, в землището на [населено място], общ. В., трайно предназначение: горска, начин на трайно ползване: друг вид дървопроизводителна гора, отдел/подотдел: 231/л1/, вид на горите или подотдела: иглолистни/ склопена култура, с площ от 4999 кв.метра, на стойност 5000 лева; 3. Поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в местността „Т. т.“, в землището на [населено място], общ. В., трайно предназначение: земеделска земя, начин на трайно ползване: нива, с площ от 1082 кв.метра, шеста категория, на стойност 4540 лева. Съделителят М. А. Т. е осъден да заплати на съделителя О. Х. А. сума за уравнение на дяловете в размер на 1797 лева, ведно със законната лихва от влизане в сила решението до плащането. Касационната жалба е подадена от съделителя М. А. Т.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по въпросите: 1/налице ли е правен интерес у една от страните по делото за делба да търси решение по същество относно наличие на престъпление или престъпно обстоятелство, или нищожност за представен по делото договор за аренда, приет като писмено доказателство, въз основа на което е постановено както първоинстанционното, така и въззивното решение, без да е налице спиране на производството и пред двете инстанции на основание чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК; 2/ допустимо ли е спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в касационната инстанция в хипотезата на депозирана искова молба с правно основание чл. 26 ЗЗД по отношение на договор за аренда, въз основа на който е постановено както първоинстанционното решение, така и въззивното, при непроизнасяне от страна на съда по преюдициалния въпрос представлява ли съществено процесуално нарушение. Касаторът сочи, че по въпросите липсва практика. Позовава се и на очевидна неправилност - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът по жалбата О. Х. А. взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Спорът е по делба във фазата по извършването. Предмет на делбата са четири поземлени имота: едно пасище, две ниви и една гора между М. А. Т. и О. Х. А. при дялове: 5/36 ид. ч. за М. А. Т. и 31/36 ид. ч. за О. Х. А.. Първоинстанционният съд е извършил разпределение по реда на чл. 353 ГПК, като в дял на М. А. Т. е разпределил поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в местността „Б. с.“, в землището на [населено място], общ. В., трайно предназначение: земеделска земя, начин на трайно ползване: нива, с площ от 1651 кв.метра. Площта на имота, според съда съответства максимално най-близо на притежаваните от ищеца 5/36 ид.части от делбените имоти, възлизащи на общо 1806,95 кв.метра. Стойността на този имот е 4268лв. и тя също максимално се доближава до паричната стойност на дела на ищеца възлизаща на 2471лв. Останалите три имота съдът е разпределил в дял на ответника О. Х. А., като е приел, че той притежава най-голям дял в съсобствеността. Неравенството в дяловете съдът е изравнил с пари съгласно правата им в съсобствеността, за което е осъдил ищеца М. А. Т. да заплати на ответника О. Х. А. сумата от 1797лв. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд, относно възприетия от съда способ за извършване на съдебната делба чрез разпределение по реда на чл.353 ГПК и относно присъдената сума за уравнение на дяловете между съделителите. Решаващият съд е посочил е, че публична продан по реда на чл. 348 ГПК в случая не може да намери приложение, тъй като до делба са допуснати две ниви, едно пасище и една горска площ, които имоти с оглед заключението на съдебно техническата експертиза са неподеляеми съобразно броя на съделителите, квотите им и действащата нормативна уредба. Посочил е, че за да се спази принципът по чл. 69 ЗС за реален дял, съдът следва да разпредели допуснатите до делба имоти между съделителите с различни квоти, възлагайки по-големите имоти на съделителя с по-голяма квота, а по-малките - на съделителя с по-малка квота, без да е необходимо за прилагането на този способ съгласието на всички съделители. При преценка на основанията за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. Повдигнатите правни въпроси, обобщени, се свеждат до наличието на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, възникнало пред въззивния съд и задължението на съда да спре производството по делбата при депозирана искова молба с правно основание чл. 26 ЗЗД по отношение на договор за аренда. Тези правни въпроси не са разрешени в обжалвания акт и нямат значение за изхода на производството по извършване на делбата. В решението си въззивният съд не е изследвал налице ли са предпоставки за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и какъв е предметът на делото, за което касаторът твърди, че е обуславящо. В проведеното открито съдебно заседание на 14.02.2023г. пред въззивния съд е докладвано становище от адв. А. Д., съдържащо искане да не се дава ход на делото, а същото да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до решаване на подадена от М. Т. жалба до Районна прокуратура-Шумен вх. № 659/13.02.2023г., в която се твърди, че представеният в първата фаза на делбата договор за аренда от 02.05.2019г., касаещ четирите имота, е фиктивен и изпразнен от съдържание. Въззивният съд е оставил без уважение това искане, като е посочил, че атакуваният договор за аренда няма отношение към извършването на съдебната делба на процесните имоти, а също така не е установено наличие на друго дело, решението по което ще има значение за правилното решение на спора по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. При горните констатации е видно, че поставените въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда. Основание за спиране на производството по извършване на делбата изобщо не е установено - нито е доказано наличието на висящ преюдициален съдебен спор (подаването на жалба до прокуратурата не попада в хипотезата на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК), нито заявеното оспорване на договора за аренда на делбените имоти има отношение към извършването на делбата на тези имоти. С молба от 01.03.2024г. касаторът представя копие от искова молба, заведена на 26.02.2024г. пред Районен съд-гр.Велики Преслав, с която М. Т. претендира спрямо О. А. установяване нищожност на договора за аренда от 02.05.2019г., сключен между О. А. и В. Х.. В касационното производство е недопустимо събирането на нови доказателства и това ново обстоятелство не може да бъде взето предвид. А и то само по себе си е неотносимо към извършването на делбата, както бе посочено по-горе. Обжалваният акт не страда от очевидна неправилност. Това основание за допускане на касационно обжалване визира квалифицирана форма на неправилност, която е установима пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното определение липсват. А и касаторът не сочи конкретно в какво според него се изразява очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответника О. Х. А. следва да се присъдят направените разноски в касационното производство в размер на 1200лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.