Определение № 50178 от 06.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1000/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. Т., чрез процесуален представител, против Решение № 90 от 23.12.2021 г. по в. т. д. № 227/2021 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено Решение № 38/21.06.2021 г. по т. д. № 367/2020 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е обявен за окончателен сключеният на 18.09.2012г. между „Месембрия ризорт“ ООД и Г. С. Т., А. Д. Т., М. Г. Т. и Й. П. Д. предварителен договор за прехвърляне на идеални части от правото на собственост върху недвижим имот и за учредяване на право на строеж при осигуряване изпълнението на строеж, допълнен с разпоредбата на пункт 11-ти от предварителния договор, обективиран в нотариален акт за учредяване право на строеж върху недвижим имот № 62, том 16, peг. № 15381, дело № 3225 от 23.10.2013 г. по описа на нотариус с peг. № 208 на НК, район на действие - Районен съд - Несебър, по силата на който договор ответниците по делото като продавачи са се задължили да прехвърлят на ищцовото дружество като купувач правото на собственост върху 75/100 идеални части от поземлен имот с идентификатор № 51500.507.601 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], целият с площ 3 980 кв. м., подробно описан. С решението съдът се е произнесъл и по дължимите разноски за прехвърляне на имота, наредил е вписване на възбрана до изплащането им, като е дал указания по чл. 364 ГПК.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, въз основа на които се претендира отмяната му.

Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. „Израз на служебно или диспозитивно начало на гражданския процес е нормата на чл.363 ГПК ?“

По този правен въпрос се твърди противоречие между изводите на въззивната инстанция с ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и със следните актове на касационната инстанция: Решение № 141 от 14.07.2014г. по гр. д. № 7446/2014г. на ВКС, IV г. о., Решение № 145 от 01.12.2017 г. по т. д. № 2587/2016 г. на ВКС, I т. о., Решение № 240 от 13.10.2014 г. по гр. д. № 3144/2014 г. на ВКС, III г. о., Решение № 178 от 26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г. на ВКС, II т. о., Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г. на ВКС, II т. о., Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., Решение № 232 от 05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 208 от 08.11.2016 г. по гр. д. № 1290/2016 г. на ВКС, I г. о.

2. „Как следва да постъпи съдът, когато установи, че не е договорена едновременност на задълженията по договора за прехвърляне на собствеността, а задължението на купувача за заплащане на сумата, респективно изпълнение на други задължения, представляващи насрещна престация, заместваща плащането на цената по договора следва да са изпълнени преди прехвърлянето на собствеността ?“

Във връзка с този въпрос се сочи необходимост от спиране на производството по делото до постановяването на ТР по образуваното пред ОСГТК на ВКС тълк. д. № 4/2020 г.

3. „Следва ли въззивният съд в доклада си да разпредели доказателствената тежест и да даде указания на страната, че не сочи доказателства за определени свои твърдения, ако същото не е сторено в доклада на първата инстанция ?“

По този въпрос се сочи противоречие между възприетото от въззивния съд и ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

4. „Възможно ли е изпълнението по предварителен договор с възмезден характер да не бъде обвързано с престацията – основно задължение по договора от страна на страната претендираща изпълнението, а с изпълнение на друго задължение, в случая снабдяване с определен документ ?“

По така формулирания правен въпрос се сочи, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, обосновано с твърдението, че отговорът по него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Самостоятелно се твърди и основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.2, ГПК, обосновано с довода, че същото е очевидно неправилно.

Ответникът „Месембрия ризорт“ ООД депозира писмен отговор, като изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на направените разноски пред касационната инстанция.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационната жалба Г. С. Т., А. Д. Т. и Й. П. Д. не представят отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди обжалваното решение, съставът на въззивния съд е приел, че първата инстанция е извършила необходимия анализ на представените доказателства и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на постановеното от Бургаския окръжен съд решение.

Като безспорно между страните по делото Апелативен съд – Бургас е приел, че на 18.09.2012г. бил сключен предварителен договор, с който Г. С. Т., А. Д. Т., М. Г. Т. и Й. П. Д. са поели задължение да прехвърлят на „Месембрия ризорт“ ООД идеални части от правото на собственост върху собствения си имот с идентификатор № 51500.507.601 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. Съгласно договора, ответниците поели задължението да учредят в полза на купувача /ищец/ право на строеж върху имота за изпълнението на поетото от последния насрещно задължение по прехвърлителния договор - да извърши строеж, като е следвало за своя сметка да изработи инвестиционни проекти във всички фази и части, необходими за издаване на разрешение за строеж в процесния имот и да осъществи строителство на сграда с предназначение за апарт-хотел. Констатирано е, че на 23.10.2013г. с нотариален акт № 62 надлежно било учредено правото на строеж, като в т. XI от същия страните постигнали съгласие Г. С. Т., А. Д. Т., М. Г. Т. и Й. П. Д. да прехвърлят на „Месембрия ризорт“ ООД 75/100 идеални части от собствения си имот срещу съдържащото се в предварителния договор задължение за извършване на строителство изцяло за сметка на търговското дружество във всички етапи на описаните в п. I сгради и самостоятелни обекти, като освен това е поето задължение за предаване владението върху самостоятелни обекти, описани в п. II на нотариалния акт и в уговорената степен на завършеност, в 10 -дневен срок от издаването на разрешение за ползване на сградата, като предаването е следвало да се извърши с двустранно подписан протокол. Освен за жилищните обекти, с нотариален акт № 107 от 14.08.2014 г. било учредено право на строеж и върху други - нежилищни обекти - спа-център, рецепция, камериерски офиси и др. Строителството било реализирано, като за изградения от ищеца апарт-хотел било издадено разрешение за ползване № СТ-05-827 от 18.07.2017г. на ДНСК – София и през м. декември 2019г. били предадени 22 бр. самостоятелни обекти. Като безспорни между страните от въззивния съд са посочени също така и обстоятелствата - че правото на собственост за въззивниците върху процесния имот е в обема, удостоверен при сключването на предварителния договор от 18.09.2012 г. и двата нотариални акта, с които е учредено правото на строеж за въззиваемия като изпълнител на уговореното строителство, както и че не се оспорва валидността на предварителния договор от 18.09.2012г., уточнените уговорки в нотариалните актове за учредяване правото на строеж върху конкретни обекти и наличието на надлежно издадено разрешение за ползване от 18.07.2017 г. на сградите и обектите, като предпоставка за сключване на окончателен договор.

Като неоснователни са преценени от Апелативен съд - Бургас съдържащите се във въззивната жалба възражения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради неизпълнение от първата инстанция на задължението по чл.363 ГПК за извършване на проверка относно наличието на всички предпоставки за сключване на окончателен договор и неизлагането на съображения по всички наведени в отговора на исковата молба възражения, както и че не били налице останалите предвидени в предварителния договор и уговорките в нотариалните актове и анекса от 23.11.2013 г. условия. По въпроса относно собствеността на процесния имот, по който не е имало спор, решаващият състав на въззивната инстанция въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, включително и от представените такива от ищеца в изпълнение указанията във въззивното производство, е приел, че са налице условията за прехвърляне правото на собственост по нотариален ред. Като неоснователно е преценено и възражението, че потестативното право по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на въззиваемото дружество не е възникнало, поради неуредените отношения извън основното задължение за осъществяване на строителството и издаденото разрешение за ползване. По отношение на направеното от въззивниците възражение по чл. 264, ал. 2 ЗЗД за недостатъци, съдът е посочил, че по делото такива не са доказани, още повече, че не са въведени твърдения относно техния вид и характер. Решаващият въззивен състав е счел за неоснователно и възражението, че от сключения на 23.10.2013 г. анекс за изпълнителя са възникнали задължения, изпълнението на които е предпоставка за сключването на окончателен договор. В тази връзка, съдът е констатирал, че действително липсват данни, страните да са подписали предвидения в анекса от 23.10.2013 г. протокол за разпределение на паркоместа и места за шезлонги в посоченото в т. 4 от предварителния договор съотношение, но същевременно по никакъв начин в договора страните не са формулирали изявления, от които да се приеме, че постигането на съгласие за това разпределение е условие на окончателния договор.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.

Първият въпрос от изложението не се преценява като правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по начина, разяснен в т.1 от ТР 1/19.02.2010г., съгласно който въпросът следва да е конкретен, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд по начин, обусловящ изхода на спора. Няма произнасяне от решаващия съд на кой принцип на гражданския процес е подчинена нормата на чл.363 ГПК – на служебното или на диспозитивното начало. Въпросът е обоснован с несъгласието на касатора с приетото от съда досежно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот въз основа заявеното от ответниците признание на иска. Следва да се отбележи, че съдът изрично е посочил, че дължи служебна проверка по въпроса, че ответниците са собственици на имота, което е приел за доказано въз основа на събраните, включително и във въззивното производство доказателства, от които е установил, че към момента на решението няма данни за отчуждаване на процесния имот от обещателите, като заявеното от последните признание на иска, включително и че са собственици на имота, е посочено като допълнителен аргумент.

Вторият въпрос се преценява като правен, тъй като изводът на решаващия съд за неедновременност на насрещните престации, и че изпълнението на задължението на ищеца е обуславящо за възникване процесното задължение на ответниците да прехвърлят собствеността върху имота, е значим и от решаващо значение за изхода на спора. Несъгласието на касатора с извода за възникване на задължението за сключване на окончателния договор след приетото за установено изпълнение на задължението за построяване на сградата, установимо чрез издаване на разрешение за въвеждане на сградата в експлоатация, в съответствие с постигнатите между страните договорки, е по правилността на атакуваното решение, която не се преценява в селективната фаза на касационното производство. Искането за спиране на настоящото производство до произнасяне на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2020г. е неоснователно, поради неотносимост на поставения за тълкуване въпрос към настоящия спор. Следователно, не се установява допълнителният селективен критерий за допускане на касационния контрол по този въпрос.

Поставеният в изложението трети въпрос досежно задълженията на въззивния съд е процесуалноправен и принципно значим за изхода на всеки спор, но при изрично позоваване във въззивната жалба на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада, в който смисъл са задължителните указания в т.2 ТР №1 от 9.12.2013г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК. Възражения във връзка с разпределяне на доказателствената тежест за установяване твърденията на касатора за неизпълнение на договорни задължения на насрещната страна във връзка с осъществяване на строителството, не са въведени във въззивната жалба, поради което въпросът се преценява като необуславящ и несъответстващ на данните по делото, следователно и като неудовлетворяващ общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Последният четвърти въпрос е хипотетичен, поради което няма характеристиката на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед на обосноваването му, същият не съответства и на правната воля на съда, приел наличие и обвързаност на задължението на ответниците да прехвърлят собствеността върху земята от изпълнението на насрещното задължение на ищеца за построяване на обекта. Освен това, не се установява и соченото допълнително основание, предвид разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или неточни законови разпоредби или от промяна или осъвременяване на съществуваща практика с оглед промени в законодателството и обществените отношения, каквито хипотези не са обосновани от касатора.

Касационното обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото, в полза на ответника - „Месембрия ризорт“ ООД, следва да бъдат присъдени направените разноски в размер на 1 000 лв., изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК