Определение № 556 от 08.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4829/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат М.Д. като процесуален представител на Д. Т. Т. от [населено място], област Пазарджик, срещу въззивното решение на АС Пловдив от 10.07.2019г. по в.гр.д. № 188/2019г. Ответникът по жалбата Община Пазарджик в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК, приподписан от адвокат П.К., е заел становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 03.12.2019г. Касационната жалба е допустима само в частта по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Жалбата в частта й по претенцията за присъждане на 1616.82лв. обезщетение за имуществени вреди /разходи за лечение/, ведно със законната лихва от 22.11.2017г., е недопустима на основание чл.280 ал.3 т.1 пр.първо ГПК с оглед цената на иска – под 5000лв. Поради това жалбата в тази й част ще бъде оставена без разглеждане. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ПАС е потвърдил решението на ОС Пазарджик от 07.02.2019г. по гр.д. № 492/2018г., с което са отхвърлени предявените от Д. Т.Т. срещу Община Пазарджик искове за присъждане на 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на настъпване на увреждането – 10.09.2017г., и на 1616.82лв. обезщетение за имуществени вреди – разходи за лечение, ведно със законната лихва от 22.11.2017г., като в тежест на ищеца са присъдени разноски. Съдът е приел за безспорно установено въз основа на представените по делото писмени доказателства и приетите СМЕ и САЕ, че на 10.09.2017г. в [населено място] ищецът, управлявайки мотоциклет, поради разлято на пътното платно автомобилно масло загубил устойчивост и контрол върху МПС, паднал и претърпял множество увреждания – счупване на долен ляв крайник, охлузване в областта на горните крайници, лява ръка и ляво рамо. Въз основа на показания на свидетели е прието, че произшествието е станало при ясно и сухо време, че на мястото на ПТП имало прясно разлято автомобилно масло, за което не е подаван сигнал, както и че на същата дата и място други ПТП не са констатирани. Инцидентът е резултат от попадането на прясно разлятото на пътното платно масло от неизвестен автомобил, което събитие само по себе си е чрезвичайно и непредвидимо, настъпило непосредствено преди инцидента /доколкото и свидетелите и самия ищец твърдят петното да е било от прясно разлято масло/, за което служителите на общината не са знаели и не е било възможно да узнаят при липсата на сигнал, служителите по поддръжката на пътищата не са в състояние да предвидят случайното изливане на автомобилно масло върху пътната настилка и при липса на знание за такова събитие не биха били в състояние да предприемат съответните действия за отстраняването му и предотвратяване на евентуални вреди за участниците в движението. При това положение не е налице противоправно бездействие на служители на общината, като случаят би бил различен, ако изливането на маслото е било доведено до знанието им и мерки не са били предприети или са късно предприети или недостатъчно адекватни. Отговорността по чл.49 ЗЗД е обективна, но за да бъде тя ангажирана, следва лицето, осъществяващо работата, виновно да е причинило вреда другиму. Доколкото се касае за непредвидимо събитие, за което служителите на общината не са могли да узнаят своевременно, не е налице виновно и противоправно бездействие и презумпцията за вина е опровергана. С оглед на това не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответната община. Прието е, че от първоинстанционния съд не е допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в непълен доклад и неразпределение на доказателствената тежест. Доклад е изготвен и тежестта правилно е разпределена, но дори това да не беше така, изводът за правилност на първоинстанционния съдебен акт не би бил променен, тъй като крайният резултат за неоснователност на исковете не е продиктуван от доказателствен дефицит, а от правни аргументи, основани на събраните доказателства, опровергаващи презумпция за виновно бездействие от служители на ответната община. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. При доказано наличие на препятствие на пътното платно, възпрепятстващо нормалното движение, което не е отстранено незабавно и не е сигнализирано, нито ограничено движението, довело до инцидент, отговаря ли ответната община по чл.49 ЗЗД и кога е опровергана презумпцията за виновно бездействие от страна на нейните служители – в противоречие с практиката на ВКС; 2. Съдът може ли да постанови решение въз основа на факти, твърдения, ненаведени от страните в производството, в случай, че ответникът не се позовава на „случайното деяние“, не сочи задълженията на конкретните служители, че те не са знаели и/или не са имали възможност да узнаят, не сочи, че препятствието на пътя е възникнало непосредствено преди инцидента, не сочи да е чрезвичайно, не сочи факти и доказателства и възражения в тази насока – в противоречие с практика на ВКС /т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК и решение по гр.д. № 107/2012г. 3 ГО/; 3. При отговорността по чл.49 ЗЗД намира ли приложение случайното деяние и по какъв начин, ако да, кога е приложима презумпцията за вина и следва да се приеме наличие на виновно бездействие на изпълнителите на възложената работа по поддръжка, контрол, незабавно отстраняване на препятствия по пътното платно, и кога следва да се приеме наличие на случайно деяние; при оборване на презумпцията за виновно бездействие следва ли да се посочи конкретното лице, което не е било длъжно или не е могло да предвиди настъпването на общественоопасните последици – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 4. Преди формирането на извод за случайно деяние следва ли съдът да анализира конкретно поведение /действие, бездействие/ на лицето, на което е възложена работа – права и задължения, срокове за изпълнение, сфери на познания – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5. отговаря ли общината по чл.49 ЗЗД при твърдение на ищеца за бездействие на служителите му по осигуряване безопасност на пътното платно, при доказано наличие на голямо количество масло на платното, което не е било отстранено, нито сигнализирано, нито ограничено движението, следствие на което са настъпили вреди за ищеца, независимо от момента, в който пътното платно е било замърсено с оглед чл.31 ЗП и чл.167 ал.1 ЗДвП, предвиждащи незабавно отстраняване на нередностите по тях – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 6. В какво поведение се изразява дейността по изграждане, контрол, поддръжка, обезопасяване по смисъла на чл.8 ал.3, чл.9 ал.3 и 6, чл.31, пар.1 т.14 ЗП и дейността по незабавно отстраняване нередностите по пътното платно и отговаря ли общината по чл.49 ЗЗД при доказано по делото, че относно конкретното препятствие общината не е предприела никакви действия по отстраняването му нито преди, нито след инцидента – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 7. С оглед чл.8 ал.3, чл.9 ал.3 и 6, пар.1 т.14 ЗП и чл.167 ЗДвП, според които безопасността на пътното платно е от особена важност и става въпрос не само за дейност по незабавно отстраняване, но и по поддръжка, контрол, обезопасяване, сигнализиране, ограничаване на движението и пр., при твърдение на ищеца за пасивно поведение от страна на конкретните работници/служители, изразяващо се в бездействие/непочистване на разлятото масло на пътното платно, доказано наличие на такова масло в големи количества и настъпил вследствие на това вредоносен резултат, кога ще е налице случайно деяние и кога е налице вредоносно поведение /бездействие/, при което деликтът е резултат от бездействие - в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение поради нарушаване на логическите, опитните и общоприложимите научни правила при формиране на изводите. Изложени са съображения в тази връзка, че чрезвичайно и непредвидимо разливане на масло на пътя може да бъде за обикновените граждани, но не и за професионалисти, имащи задължение за поддръжка, контрол и отстраняване на нередности по пътя, и то по-бързо от служителите на т.н. „Синя зона“, за чрезвичайно събитие в случая не може да става въпрос, изводът в каквато насока противоречи на правните норми и на житейската логика. ВКС намира, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване. Първият въпрос в първата му част е неотносим към решаващия извод на въззивния съд за наличието на случайно събитие, а и не е формиран извод, касаещ незабавното отстраняване и сигнализиране за препятствие на пътното платно. Въпросът във втората му част е фактически /отговорът му е в зависимост от конкретно установени обстоятелства във всеки отделен случай, които предварително не е възможно да се определят/, а не правен, само каквито са условие за допускане на касационно обжалване по силата на чл.280 ал.1 ГПК. Освен това със сочената практика на ВКС не се обосновава наличието на твърдяното основание за допускането на обжалване по поставения въпрос. Предмет на производството по гр.д. № 1817/2016г. на ВКС ІІІ ГО е спор по предявен обратен иск от община, срещу която е уважен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие подхлъзване и падане на заледен тротоар, като е прието, че за да се освободи общината от отговорност при констатирано нарушение на задължението за поддържане от нея на тротоарите, тя трябва да докаже, че е възложила изпълнението на задължението на друго лице. Предмет на гр.д. № 924/2010г. ІV ГО е спор за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от безстопанствени кучета, като е прието, че нарушението на задължението на общината по чл.35 ал.4 и чл.70 ал.1 ЗВМД /отм./ е вредоносно поведение, при което деликтът е резултат от бездействие. По гр.д. № 3057/2018г. ІV ГО /с предмет претендирано обезщетение за неимуществени вреди вследствие подхлъзване и падане на улично платно поради неположена от община грижа за снегопочистването му и осигуряване на безопасно движение на пешеходците/ е дадено разрешение, че за всички вреди, пряка и непосредствена последица от бездействието на лицата, на които е възложена дейността, вкл. бездействието на контролните органи за отстраняване на допуснатите нарушения, общината отговаря на основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД. Предмет на гр.д. № 1068/2017г. ІV ГО е претенция за обезщетение за вреди от безстопанствени кучета, като е прието, че отговорността на прекия причинител на вредата е виновна – ако той е положил дължимата грижа, обезщетение не дължи нито той, нито отговорният за неговите действия; общината отговаря за вреди от безстопанствени кучета, ако служителите й не са положили дължимата грижа, тя може да опровергае твърденията за противоправно бездействие, като докаже осъществяването на предписаните от закона действия за овладяване популацията на безстопанските кучета. Във всички тези решения отговорността на съответната община е ангажирана поради установено неизпълнение от нейни служители на предвидените в закона правила, като с тях не е дадено разрешение на поставения от касатора въпрос. По втория въпрос със сочената практика не се установява твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК с оглед чл.269 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен факт е погрешно установен, а според решението по гр.д. № 107/2012г. ІІІ ГО въззивният съд е обвързан при разглеждането на спора от оплакванията на жалбоподателя, поради което служебно не би могъл да се позовава на различни от сочените основания за неправилност на обжалваното решение. В случая въззивният съд е бил сезиран от касатора с въззивната му жалба с оплакване срещу извода на първоинстанционния съд, че е установено наличие на случайно събитие /прясно разлято петно от автомобилно масло, непредвидимо по характер, за което служителите на ответника не е имало как да узнаят и не е било възможно да предвидят настъпването на вредите/, при което в съответствие с тази практика въззивният съд се е произнесъл по него. Следва да се посочи и че изводите си съдът е основал на твърдението на ищеца, на отговора на ответника /едно от становищата на който е, че ПТП е станало от разлято масло от МПС, движило се непосредствено преди ищеца/ и на показанията на разпитаните свидетели за наличието на прясно разлято масло на пътното платно, на които е бил длъжен да даде правна квалификация, при което въпросът за произнасяне от съда въз основа на факти, ненаведени от страните, не е относим към решаващите изводи по спора. По въпросите, посочени по-горе под номера от 3 до 7, касаторът не е изложил съображения, обосноваващи някоя от хипотезите за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК съобразно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК. Отделно от това по тези въпроси следва да се посочи и следното: По първата съвкупност от въпроси /във въпрос 3/: - разпоредбите относно случайното събитие като изключващо отговорността на длъжника съгласно чл.81 ЗЗД, включително и произтичаща от непозволено увреждане, са ясни и не се нуждаят от тълкуване; отговорността по чл.49 ЗЗД е обективна, защото възложителят отговаря при същите условия, при които отговаря и прекият причинител, при което случайното събитие принципно е приложимо и при търсенето на отговорност по чл.49 ЗЗД; въпросът във втората му част е фактически, а не правен, и отговорът му е в зависимост от установени във всеки отделен случай конкретни обстоятелства; въпросът в третата му част представлява твърдение за процесуално нарушение - неизлагане на мотиви относно конкретното лице, което не е било длъжно или не е могло да предвиди настъпването на обществено-опасните последици. Твърдение за липса на мотиви за обосноваване на извода за наличие на случайно събитие представлява и въпросът под номер 4. Следва да се посочи, че такива мотиви в атакуваното решение са изложени - относно оборването на презумпцията за вина и приложението на случайното събитие в случая съдът се е произнесъл. Въпросът под номер 5 с оглед условието в него /отговаря ли общината по чл.49 ЗЗД при бездействие на служителите й ...../ е неотносим към решаващия извод на въззивния съд, че инцидентът е резултат от разливането на масло непосредствено преди инцидента и служителите на общината не са били в състояние да предприемат съответните действия за предотвратяване на вредата. Шестият въпрос е неотносим към резултата по спора по атакуваното решение, до който е достигнал въззивният съд. Съдът не е формирал изводи относно дължимите поведение и действия по контрола, поддръжката, обезопасяването по смисъла на чл.8 ал.3, чл.9 ал.3 и 6, чл.31, пар.1 т.14 ЗП и по незабавното отстраняване на замърсяването на пътното платно, нито за значението за отговорността на общината по чл.49 ЗЗД в разглеждания случай на непредприемането на действия по отстраняването на разлятото масло след инцидента. И седмият въпрос не обуславя допускането на касационно обжалване, тъй като и той с оглед условието в него – твърдяно бездействие на служители на ответника – е неотносим към решаващия извод в атакуваното решение – настъпила вреда в резултат на случайно събитие. ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и поради твърдяната му очевидна неправилност. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. Такъв ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки. В разглеждания случай наличието на основанието по чл.280 ал.2 пр.трето ГПК за допускане на касационно обжалване касаторът основава на твърдения за необоснованост и незаконосъобразност, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не сао видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответната община следва да бъдат присъдени 1100лв. заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция по договор за правна защита и съдействие от 03.12.2019г. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,