Определение № 1259 от 15.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2065/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищците по делото Р. И. М. и С. И. М. срещу решение № 232/20.07.2023г. по в.гр.д. № 348/2023г. на Окръжен съд - Добрич, с което е потвърдено решение № 263/03.04.2023г. по гр.д. № 974/2022г. на Районен съд –Добрич за отхвърляне на предявените от жалбоподателите срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чийто правоприемник е „Банка ДСК“ ЕАД, искове с правно основание по чл.439 ГПК, за признаване на установено в отношенията между страните, че ищците Р. И. М. и С. И. М., в условията на солидарност не дължат на ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД задължението по изпълнително дело № 20167390400517г. по описа на ЧСИ С. С., образувано по издаден в полза на „БАНКА ДСК” ЕАД - [населено място], изпълнителен лист от 23.12.2011г. по ч.гр.дело №6 433/2011г. по описа на ДРС, поправен по реда на чл.247 ГПК с определение № 6/10.01.2012 г., за следните суми: 5 543,87 евро, съставляваща неиздължена главница по договор за предоставяне на кредит за текущо потребление от 26.05.2008г. и допълнително споразумение от 20.04.2011г.; 418,76 евро - договорна лихва за периода от 11.02.2011г. - 19.12.2011г.; 89,83 евро - наказателна лихва за периода 11.02.2011г. -19.12.2011г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 20.11.2011г. до окончателното й изплащане, както и разноските по делото в размер на 236,75 лева - държавна такса, вземането по който изпълнителен лист е прехвърлено на ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 12.07.2012г. Касаторите искат отмяна на въззивното решение, като неправилно, като постановено в нарушение материалноправните и процесуалноправните норми и поради необоснованост. От данните по делото се установило, че заповедта за незабавно изпълнение е издадена по реда на чл.417, като едновременно със заповедта е издаден и изпълнителен лист - чл.418 ГПК. Съдът не е съобразил, че заповедта за изпълнение в този случай се връчвала на длъжника от съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело по почин на кредитора. В този случай времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение, ведно с изпълнителен лист, до предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Съответно бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече, както срокът на длъжника за възражение по чл.414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл.415 ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл.422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.235 ал.3 ГПК. Поддържат, че след като заявлението по чл.417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издаденият в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респ. не овластява съдебният изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяването в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от Т.Р. № 2/2013г. от 25.06.2015год., което не може да има за последица прекъсването на давността. В този смисъл цитира решение № 118/12.12.2019г. по дело № 2268/2018г. на 2-ро т.о. на ВКС. Според т.14 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, сега действащият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение не прекъсна давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуването на вземането, какъвто в случая не бил предявен. Това не е сторено вкл. след окончателното стабилизиране на издадените в полза на взискателя заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, което можело да се приеме за станало на 04.02.2017г., но и след това действия, прекъсващи давността, не са извършени. Това е станало с реализиране на суми по изпълнителния лист и постъпването на първата на 05.06.2017год. Така от издаване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист са изминали повече от пет години, а именно от 23.11.2011г. до образуване на делото на 05.12.2016г., респ. до първите действия, довели до прекъсване на давността - 05.06.2017г., поради което вземането на взискателя е погасено по давност. Претендират всички направени по водене на делото съдебно - деловодни разноски. Ответникът по жалбата и по делото, “Банка ДСК” АД, в качеството й на правоприемник на заличения търговец „ОТП Факторинг България“ ЕАД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира присъждане на разноски в размер на 240 лева – юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираните от касаторите разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът приел за установено от фактическа и правна страна следното: На 26.05.2008г. между „Банка ДСК“ ЕАД, като кредитор, и С. И. М., като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит от 26.05.2008г. за сумата от 6 000 евро, със срок на договора - 120 месеца. Уговореният лихвен процент по договора е бил 7,5%, при ГПР - 8,93%. Страните са подписали към договора и допълнителни споразумения от 27.05.2011г. и 20.04.2011г. Съгласно второто споразумение ищцата Р. И. М. се е задължила за дълга по кредита в качеството на поръчител по силата на сключен договор за поръчителство от 14.04.2011г. По силата на допълнителните споразумения срокът за издължаване на заетата сума от 6 000 евро е продължен до 20.04.2021г. Поради необслужване на задължението по договора от страна на кредитополучателя на 19.12.2019г. „Банка ДСК“ ЕАД е инициирала производство по чл.417 ГПК, като е образувано е ч.гр.д. № 6433/2011 по описа на РС – Добрич, по което със заповед за незабавно изпълнение № 665/23.2011г. /поправена по реда на чл.247 ГПК/ е разпоредено длъжниците Р. И. М. и С. И. М. да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми: 5 543,87 евро - неиздължена главница по договор за предоставяне на кредит за текущо потребление от 26.05.2008г. и допълнително споразумение от 20.04.2011г.; 418,76 евро - договорна лихва за периода 11.02.2011- 19.12.2011г., 89,83 евро - наказателна лихва за периода 11.02.2011г. - 19.12.2011., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 21.12.2011г. до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 236,75 лв. - държавна такса. На 12.07.2012г. между „Банка ДСК“ ЕАД, като продавач, и „ОТП Факторинг България“ ЕАД, като купувач, е подписан договор за покупко- продажба на вземания (цесия), по силата на който подавачът е продал и прехвърлил на купувача вземания, посочени в приемо-предавателен протокол, ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, сред които вземания са и тези срещу С. И. М. и Р. И. М., произтичащи от договора за кредит за текущо потребление от 26.05.2008г. и договора за поръчителство към него. Производството по изпълнително дело № 20167390400517 г. по описа на ЧСИ с рег. № 739 на КЧСИ С. С. е образувано по молба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД с вх. № 05396/05.12.2016г. въз основа на изпълнителен лист от 23.12.2011г. на Районен съд – Добрич, издаден срещу ищците въз основа на заповедта на изпълнение по ч. гр. дело № 6433/2011г. Взискателят с молбата си от 05.12.2016 г. е поискал освен извършване на имуществено проучване на длъжниците чрез справки в ТД на НАП, КАТ, [община], както и да бъде наложен запор върху притежаваните от М. банкови сметки в „Банка ДСК“ ЕАД и „ОББ“ АД, да се наложат възбрани върху имотите им, а при липса на доброволно плащане, да се извърши опис на движимите им вещи. Установено е, че на 11.01.2017г. по изпълнителното дело са били изпратени поотделно две покани за доброволно изпълнение до длъжниците С. М. и до Р. М. /л. 116-119 от делото на ДРС/, които са им били връчени от кмета на [населено място], [община] на 20.01.2017г., /приложените обратни разписки на л.120-121/. Длъжниците не са подали възражения в срока по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №6433/2011г. по описа на ДРС, поради което заповедта е влязла в сила на 04.02.2017г. Въз основа на приетата съдебно - счетоводна експертиза, неоспорена от страните и кредитирана от съда като обективно и компетентно изготвена, е установено, че постъпилите суми по изпълнително дело № 517/2016 г. по описа на ЧСИ С. С. от ищеца С. М. през периода от 06.02.2017 г. до 31.02.2022 г. вкл. са били в размер на 13 850 лв. На ответника са изплатени през периода от 05.06.2017г. до 02.02.2022г. - 12 517,23 лева, от които: 327,14 лева - предплатени такси в изпълнителното производство, за което са издадени четири фактури от ЧСИ С. С.; 501,19 лева - разноски от взискател за юрисконсултско възнаграждение; 236,75 лева. - погасяване в пълен размер на държавната такса по ч. гр. дело № 6433/2011 г. по описа на ДРС; 819,02 лева - погасяване в пълен размер на левовата равностойност от 418,76 евро за договорна лихва за периода от 11.02.2011г. до 19.12.2011г.; 175,69 лева погасяване в пълен размер на левовата равностойност от 89,83 евро за наказателна лихва за периода от 11.02.2011г. до 19.12.2011г.; 10 457,44 лева - за частично погасяване на законна лихва от общо дължими в размер на 11 164,35 лева (5 543,87 евро). Според вещото лице, длъжниците са погасили напълно задълженията си по изпълнителния лист от 23.12.2011г., досежно дължимата държавна такса по ч. гр. дело № 6433/2011г. по описа на ДРС, договорната лихва и наказателната лихва и част от законната лихва за забава, като за нея остава да се доплатят още 707,35 лева. Вещото лице е посочило, че главницата по процесния договор за кредит в размер на 10 842,87 лева е била дължима към момента на изготвяне на заключението, защото с извършваните плащания от длъжниците са погасявани задълженията за разноски, държавни такси, договорна лихва, наказателна лихва и обезщетение за забава, но не и главницата. Първото плащане от страна на длъжника С. М. по процесното изпълнително дело е от дата 06.02.2017г., а последното е от дата 31.01.2022г. Съдът е определил, че претендираната от ищците искова защита е по реда чл.439 ГПК, като се позовават на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на цедента изпълнителен лист, твърдейки, че от датата на издаване на изпълнителния лист - 23.12.2011г., до датата на постъпване на първата сума като погашение на дълга -14.09.2019г., е изминал период по-дълъг от 5 години. Предвид изложените в молбата обстоятелства, съдът е намерил претенцията за допустима, тъй като ищците основават исковете си на твърдение за факти, настъпили след постановяване на съдебния акт, въз основа на който е издаден изпълнителния лист. Съдът е посочил предпоставките за допустимост на иска по чл.439 ГПК: 1) изпълнителното основание да е издадено и влязло в сила за ищеца /т.е. стабилизирано/; 2) принудителното изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са преклудирани - настъпили след момента, до който е било възможно да се навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство /ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/. Съдът е разпределил в тежест на ищеца да докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с оглед въведените в исковата молба твърдения - изтекъл давностен срок), които водят до погасяване на установеното изпълняемо право от ответника. Предвид поддържаното основание за недължимост на сумите ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл.115 и чл.116 ЗЗД. Относно погасяване на вземането по давност въззивният съд е намерил, че по делото няма спор, че заповедта за изпълнение № 665/23.12.2011г. по чл.417 ГПК е влязла в сила на 04.02.2017г., поради което от тази дата е започнал да тече 5 годишен давностен срок, тъй като вземането е съдебно установено по основание и по размер с влязла в сила заповед за изпълнение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. От представените по делото доказателства е установено, че по изпълнителното дело са извършвани следните изпълнителни действия: С молба от 02.05.2018г. /л.122/ по изп. дело № 517/2016г., взискателят „ОТП Факторинг България“ ЕАД е поискал извършване на опис на движими вещи в дома на С. М. и Р. М., тяхното изземване и публична продажба. Също така е поискано да се направи опис и публична продажба на два възбранени недвижими имота на М., находящи се в [населено място], [община] /индивидуализирани надлежно в молбата на кредитора/. С молба от 08.04.2020г. /л.124/ взискателят „ОТП Факторинг България“ ЕАД е поискал ЧСИ С. да извърши опис на движими вещи в дома на С. М. и Р. М., да ги изземе и да пристъпи към публичната им продажба. С молба от 17.11.2021г. /л.123/ взискателят е поискал извършване на опис на движими вещи в дома на С. М. и Р. М., тяхното изземване и публична продажба. Установено е по делото, че в рамките на изпълнителното производство са били предприемани изпълнителни действия по инициатива на взискателя. В периода между тези искания са правени доброволни погасявания на дълга от страна на длъжника. Между всяко едно от изброените действия са изтичали периоди - по-къси от 2 години. С оглед това съдът е намерил, че в случая не може да се приеме, че по изпълнителното дело е настъпила перемпция при условията чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Счетено е, че в тази хипотеза не може да се приеме, че е изтекла и давността по чл.110 ЗЗД във връзка с чл.117, ал.2 ЗЗД. Счел е за значими предприетите действия от страна на длъжника С. И. М. по доброволно погасяване на задължението, предмет на изпълнителното дело, като за периода от 06.02.2017г. до 31.01.2022г., през който са погасени общо 13 850 лева, давност не е текла, поради което е заключил, че вземанията на ответното дружество не са погасени по давност. Позовал се е на трайната практика на ВКС, че признанието на вземане по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуването на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване по смисъла на чл.116, б.“а“ от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или до негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение. Признаването на длъжника може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг на кредитора. С оглед на това е прието, че плащането по едно съществуващо задължение съставлява действие по неговото потвърждаване от длъжника, оттук е достигнато до извода, че извършените частични плащания от длъжника С. И. М. през периода от 06.02.2017г. до 31.10.2022г., като постъпилите суми по изпълнително дело № 20167390400517 г. по описа на ЧСИ с рег. № 739 на КЧСИ С. С., в общ размер на 13 850 лева, на практика съставлява признание за съществуването на вземането по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Длъжна ли е въззивната инстанция със своя правораздавателен акт, да отговори на всички въпроси, поставени с въззивната жалба?; 2/ Когато районният съд интерпретира фактите по дело, несъответно на действителните, по свое усмотрение, а въззивната инстанция въпреки наведени доводи за неправилно отчитане на същите, не вземе становище по изрично наведените нарушения при постановяване на първоинстанционния правораздавателен акт, не отчете правилно наведените с жалбата доводи, при съобразяване с разпоредбата на чл.269 ГПК, това нарушение ли е на същата?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 246/23.10.2013г. по гр.дело № 3418/2013г. на 1-во гр.о. на ВКС, решение № 169/02.10.2017г. по т.д. № 1672/2016г. на 1-во т.о. на ВКС, решение № 136/02.10.2014г. по т.д. № 4309/2013г. на 1-во т.о. на ВКС.; 3/ В кой случай се касае за бездействие на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, които действия да сочат на такива, прекъсващи давността?; 4/ Волята на кредитора, да предприеме действия от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение, ведно с изпълнителен лист, да образува изпълнително производство въз основа на последния, като по този начин препятства осъществяването на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, сочи ли на бездействие по смисъла на така визираното Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС - т. 10 и т. 14, и решение № 118/12.12.2019г. по т.д. № 2288/2018г. на 2-ро т.о. на ВКС?“ Касаторите се позовават на наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Всички въпроси на касаторите се основават на тезата му за изтекла погасителна давност преди образуването на изпълнителното дело, тъй като кредиторът е проявил бездействие, изразяващо се в непредприемане на действия от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение, ведно с изпълнителен лист, да образува изпълнително производство въз основа на последния, като по този начин препятства осъществяването на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта. Невярно е твърдението на касатора, във връзка с което са поставени въпроси № 1 и 2, че съдът не е обсъдил тези доводи при постановяване на решението. Съдът изрично е посочил, че в производството по чл.439 ГПК искът може да е основан на само новонастъпили факти, които не са преклудирани - настъпили след момента, до който е било възможно да се навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство (ако такова е провеждано), момента на сключване на съдебната или арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу заповед за изпълнение (ако такова не е било подадено). В конкретния случай решаващият състав по същество е отчел, че възражения, основаващи се на факти, преди изтичане на срока за възражение (стабилизиране на заповедта за изпълнение), могат да бъдат релевирани само в рамките на производство по чл.422 ГПК, при условие, че бъде подадено възражение, което е посочено и от самите касатори в жалбата им. В случая, производството не е по чл.422 ГПК, а по чл.439 ГПК (в хипотеза на липса на възражение по чл.414 ГПК), предпоставките за които за различни, като изводът на въззивната инстанция за преклузия на възражения относно значими за давността факти, настъпили преди стабилизиране на заповедта за изпълнение, е в пълно съответствие с практиката на ВКС - решение № 781 от 25.05.2011г. по гр.д. № 12/2010г. ІІІ г.о. и постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 480 по ч.гр.д. № 221/10 на ІVг.о. на ВКС. С оглед горното, въпроси № 3 и 4, поставени във връзка с обстоятелства, настъпили до влизане в сила на заповедта за изпълнение, са ирелевантни за изхода на спора и следователно също не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че цитираното от касаторите решение № 118/12.12.2019г. по т.д. № 2288/2018г. на 2-ро т.о. на ВКС е постановено по иск по чл.422 ГПК, поради което е неотносимо към предмета на производството по чл.439 ГПК. Постановките на Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС - т. 10 и т. 14, не могат да бъдат приложени по иск по чл.439 ГПК относно факти, които са преклудирани и следователно не могат да бъдат взети предвид при разрешаване на спора, предмет на иска. Предвид изложеното, не е осъществено както общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, така и наведеният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед на което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касацията „Банка ДСК“ ЕАД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд