Определение № 2744 от 29.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 746/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Обединено счетоводство „Социални дейности – ДСХ Възраждане, ДПЛФУ Милосърдие, ДПЛД Приста и ДСП“, гр.Русе с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 342 от 20.10.2022 г. по гр.д.№ 458/ 2022 г., с което е прогласена нищожността на решение на Русенски районен съд № 841 от 16.06.2022 г. по гр.д.№ 4664/ 2021 г. поради липса на изискуемата от закона форма. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят излага като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол твърдение за неговата очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, без да посочи изрично в какво тази неправилност се състои. Като основание за допускане на касационното обжалване повдига и правните въпроси „Разпоредбата на чл. 102а от ГПК за издаване на съдебни актове в електронна форма при условията на Закона за съдебната власт, приложима ли е за съдебните решения?“; „Приложима ли е нормата на чл. 3, ал. 2 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни при издаване на съдебните решения?“; „С подписването на съдебното решение с квалифицираният електронен подпис по чл. 13, ал. 3 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, счита ли се изпълнено изискването по чл. 236, ал. 3 от ГПК за подписване на съдебното решение от участвалите в производството съдии?“; и „Възпроизведеното на хартиен носител издадено в електронна форма съдебно решение по реда на чл. 102а, ал. 4 от ППК представлява ли писмен документ?“, които касаторът счита, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответните страни А. М. Т., Т. Н. Т. и Д. Н. Т. – Х. оспорват касационната жалба с доводи, че поставените от жалбоподателя въпроси са разрешени правилно от въззивния съд. Съдът намира касационната жалба за допустима, а основателно е и искането за допускането й до разглеждане по същество. Въззивният съд констатирал, че първоинстанционният съд не е спазил изискванията за форма на съдебното решение, регламентирани в чл.235 ГПК. Тази разпоредба изисквала съдебното решение да бъде изготвено в писмена форма, което изискване не било спазено. Първоинстанционното решение било изготвено в електронна форма и подписано с електронен подпис, а по делото бил приложен хартиен носител със заверка по чл.102а ал.4 ГПК, която имала характер на официален препис на документа. Разпоредбата на чл.102а ГПК обаче не дерогирала изискването крайните актове на съда да се създават в писмена форма и писменият акт да се подпише от всички съдии, взели участие в постановяването му. Разпоредбите на чл.235 ал.4 ГПК и чл.236 ал.3 ГПК били специални правни норми, касаещи само крайния акт на съда. Те не можело да бъдат дерогирани от общата разпоредба на чл.102а ГПК, а било приложимо изключението, визирано в чл.102а ал.1 пр. последно ГПК. Поради това за валидността на решението било необходимо да е спазена писмената форма със саморъчен подпис на съдията, който го е постановил. Съдът посочил още, че в процесуалния закон не е възпроизведена нормата на чл.3 ал.2 ЗЕДЕУУ, според която писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление, нито е налице изрично препращане към нея. ГПК поставял ясно разграничение между процесуалните действия на страните, извършени в електронна форма и електронните изявления на съда, като съдът бил длъжен да приема процесуални действия в електронна форма, в т.ч. и електронните изявления, с които се извършват процесуални действия, но относно крайния акт на съда такова изискване в ГПК нямало. Позовал се и на разпоредбата на чл.406 ал.3 ГПК, която изисквала извършване на надлежна бележка върху акта, въз основа на който се издава изпълнителен лист, както и на изискването за писмена форма на самия изпълнителен лист, съгласно чл.408 ал.1 ГПК и на заповедите за изпълнение по чл.410 и чл.417 ГПК. Затова първоинстанционното решение не било в изискуемата от закона форма и следвало да се прогласи за нищожно, като делото се върне на Русенския районен съд за постановяване на ново решение. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. В случая жалбоподателят не излага съображения за наличие на визираните предпоставки поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То обаче следва да бъде допуснато по първите три повдигнати от касатора въпроса, който въззивният съд е разрешил, давайки им отрицателен отговор. Законът обаче, в резултат на направени непремерени изменения и допълнения в него, не позволява да се даде ясен и категоричен отговор на тези въпроси, а практика по разрешаването им не е формирана. Поради това по първите три въпроса касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Четвъртият въпрос е необуславящ, тъй като съдът не е приел, че възпроизведеното на хартиен носител издадено в електронна форма съдебно решение не представлява писмен документ. Той е приел, че то не съставлява подписан писмен документ. По изложените съображения Върховният касационен съд