Определение № 2780 от 28.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 751/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Я. И. и С. Ю. И., представлявани от адв.С. Ч., срещу решение № 62 от 17.01.2024г. по гр.д. № 2359/2023г. на Софийски апелативен съд, XIV граждански състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 29 от 28.02.2023г. по т.д. № 241/2021г. на Софийски окръжен съд, IV първоинстанционен търговски състав, са отхвърлени предявените от касаторите против Застрахователна компания „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 70 000 лева до 200 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на сина им Асен П. И. при ПТП на 04.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.08.2019г. до окончателното й изплащане.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на принос на пострадалия, като твърдят, че същият се основава на предположението, че пътят, по който се е движил делинквентът, е път с предимство, тъй като по делото не са събрани доказателства за сигнализирането му с пътен знак Б1. Сочат още липсата на мотиви относно извода, че пострадалият е допуснал нарушение на чл.25 ЗДвП, като отбелязват, че когато маневрата, свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, се извършва едновременно от две пътни превозни средства от две съседни пътни ленти, с предимство е водачът на ПТП, което се намира в дясната пътна лента. Намират, че въззивният съд неправилно е определил справедливия размер на дължимото обезщетение, тъй като не е изследвал и обсъдил конкретното значение на икономическата обстановка и на нивата на застрахователните лимити към датата на деликта, нито е съобразил изключителната болка, причинена на родителите от смъртта на детето им. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите обосновават наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли мотивите на съдебния акт да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?

Касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 76 от 12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Следва ли при наведено възражение за съпричиняване да бъде изследвано дали конкретното допуснато от пострадалия нарушение на ЗДвП се намира в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат?

Поддържат, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 171 от 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 7 от 09.06.2022г. по т.д. № 1047/2021г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 171 от 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Какви критерии трябва да изследва решаващият съд при определяне на размера на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?

Касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, представляван от юрк.М. В., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС относно приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел за безспорно, че на 04.04.2019г. е настъпило ПТП между мотопед „Малуги Ф12 Фаном“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от сина на ищците - Асен П. И., и застрахования при ответника влекач „МАН“, с рег. [рег.номер на МПС], с водач И. Й. Й., при което е загинал водачът на мотопеда.

За да се произнесе по спорния по делото въпрос относно механизма на ПТП, въззивният съд е съобразил заключенията на вещите лица по допуснатите комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза и повторна тройна автотехническа експертиза. Намерил е, че пътният инцидент е настъпил в тъмната част на денонощието около 20:35 ч. по Околовръстен път на [населено място], в района на Т-образно кръстовище, при скорост на движение на товарния автомобил в момента на удара 53 км/ч., а на мотопеда около 37 км/ч.; опасната зона за спиране на мотопеда е била 25,91 м., а тази на товарната композиция – 78,67 м. Намерил е още, че в момента, в който товарната композиция се е намирала на 55,21 м. до мястото на удара, мотопедът е бил на разстояние 31,23 м., движейки се към кръстовището по път без предимство. По спорния въпрос за наличието на предупредителен знак „Б1-Пропусни движещите се по пътя с предимство“, решаващият съдебен състав е приел, че в посоката на движение на мотопеда по [улица]към изхода на [населено място], на около 85 м. преди кръстовището е имало такъв знак, намиращ се отдясно спрямо посоката на мотопеда. При тези факти въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд относно противоправното поведение на водача на товарния автомобил, изразяващо се в навлизане в лентата за насрещно движение и пресичане на траекторията на друго МПС, вместо намаляване на скоростта и спиране при внезапно възникнала опасност. Изтъкнал е, че делинквентът не само е възприел мотопеда, но е имал и техническата възможност да го предотврати, ако е предприел спиране и не се е отклонил в ляво, а се е движел в собствената си пътна лента. Едновременно с това е приел за доказано и направеното от ответника възражение за съпричиняване на процесното ПТП от страна на пострадалия. Изтъкнал е, че произшествието не би настъпило, ако водачът на мотопеда не беше навлязъл в кръстовището, без да спре, и не беше пресякъл траекторията на движещия се по път с предимство товарен автомобил. Въз основа на заключението на разширената експертиза е приел още, че водачът на мотопеда неправомерно е навлязъл в кръстовището от лента, предназначена за излизане от [улица]към [населено място] и така е намалил спирачния път на тежкотоварния автомобил. Поради това въззивният съд е приел, че пострадалият е нарушил чл.50 и чл.25 ЗДвП, като е отбелязал, че нарушението на правилата за движението се дължи в голяма степен и на липсата на правоспособност и опитност за управление на ППС. При тези съображения е заключил, че приносът на пострадалия е съществен и като такъв е равностоен на този на водача на товарната композиция, съответно налице е основание за намаляване отговорността на застрахователя с 50 % в рамките на приетото за дължимо обезщетение.

По отношение на втория спорен въпрос относно обема на вредите и размера на дължимото се на ищците обезщетение, въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – психологическа експертиза. Намерил е, че починалият е бил на 21 г., имал е близки отношения с родителите си, споделял е общо домакинство с тях, като и тримата са били сплотено семейство. Съобразил е, че след загубата на детето им и двамата родители са били съсипани от нелепата смърт, впоследствие станала причина за разпада на семейството, както и обстоятелството, че след напускане на дома ищцата С. Ю. И. психически не изглеждала добре. Съобразил е още обществено – икономическите условия на живот в страната и практиката на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД. С оглед на това въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението е в размер на сумите от по 140 000 лева за всеки един от ищците, като е редуцирал същото на по 70 000 лева поради приетия процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.

По третия спорен въпрос за началния момент, от който ответникът дължи лихва върху присъдените обезщетения, въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл.429 КЗ и е изложил съображения, че отговорността на прекия причинител за лихви, считано от датата на непозволеното увреждане съществува, но същата се поема от застрахователя в един по – късен момент, в който му е станало известно настъпването на застрахователното събитие. Намерил е за безспорно, че ищците са подали заявление и са предявили претенция за обезщетение пред застрахователя на 29.08.2019г. С оглед на това въззивният съд е приел, че законната лихва се дължи от посочената начална дата до окончателното изплащане.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви във връзка с тях, е важен, но по отношение на него не е налице поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, както и посочените от касаторите решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК.

В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички доводи и оплаквания, съдържащи се в отговора на въззивната жалба и насрещната въззивна жалба на настоящите касатори, в т.ч. и изрично посочените в изложението към поставения въпрос оплаквания, отнасящи се най-общо до липсата на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия пътен инцидент, липсата на пътен знак Б1, указващ наличието на път с предимство, както и до необходимостта от присъждане на обезщетение в по – висок размер. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, са резултат от самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, както и следствие от обсъждане на всички своевременно въведени от страните доводи и възражения. Обстоятелството, че апелативният съд не е споделил тезата на касаторите, не е основание да се приеме, че е налице твърдяното отклонение от постоянната практика на ВКС. По изложените съображения настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.

Вторият материалноправен въпрос, отнасящ до релевираното от ответника правоизключващо възражение за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, е релевантен за изхода на делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно решение № 298 от 20.05.2024г. по гр.д. № 2278/2023г. на ВКС, ГК, III г.о., както и посочените от касаторите решения - решение № 171 от 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 7 от 09.06.2022г. по т.д. № 1047/2021г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 171 от 10.10.2013г. по т.д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., намаляването на обезщетението за вреди от деликт не може да почива на предположения, а следва чрез пълно и главно доказване да са установени конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил настъпването му. При преценката за съпричиняване трябва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. В същия смисъл е и решение № 239 от 19.04.2024г. по гр.д. № 1952/2023г. на ВКС, ГК, III г.о., според което, за да приложи чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът трябва да се аргументира в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия и каква е конкретната степен на съпричиняване. Определянето й изисква съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат.

В случая, противно на твърдението на касаторите, изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не е основан само и единствено на предположения. За да достигне до извода, че приносът е съществен и равностоен на този на водача на товарния автомобил, въззивният съд е преценил, че пътният инцидент е нямало да настъпи, ако пострадалият като водач на мотопед не е бил навлязъл в кръстовището, без да спре, от лента, предназначена за излизане от [улица]към [населено място], при наличие на пътен знак Б1 по посоката на неговото движение, и по този начин пресичайки траекторията на движещия се по път с предимство тежкотоварен автомобил и намалявайки спирачния му път. Изрично решаващият състав е изтъкнал, че по – голяма доказателствена стойност придава на разширената автотехническа експертиза, именно защото е налице единодушно становище на трима безспорно доказани специалисти относно поведението на пострадалия, наличието на пътен знак, видим за пострадалия, както и обстоятелството, че водачът на товарния автомобил се е движил по път с предимство. С оглед на това въззивният съд е приел, че именно нарушението на правилата за движение – чл.50 и чл.25 ЗДвП, се намира в пряка причинна връзка с настъпването на пътния инцидент, съответно обосновава наличието на съществен принос на пострадалия. Само като допълнителен аргумент е посочил, че като причина за допускането на грубите нарушения на правилата за движение са и липсата на правоспособност и опитност за управление на мотопеда. Видно от мотивите на обжалваното решение, решаващият извод на въззивния съд за наличие на принос на пострадалия е формиран в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, след като е съпоставено поведението на участниците в ПТП и е изследвана причинната връзка между нарушението на правилата за движение от пострадалия и настъпването на вредоносния резултат. Поради това не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Третият материалноправен въпрос се отнася до определянето на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД и влияе ли се той от икономическата конюнктура в страната и установените лимити на отговорност на застрахователя. Този въпрос е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т.II на ППВС № 4 от 23.12.1968г. е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Съгласно постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена в резултат на деликт смърт са момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение № 202 от 16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 25 от 17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и други/. В цитираните от касаторите решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д.№ 611/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Застъпено е разбирането, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на конкретния размер на обезщетението, противно на твърденията на касаторите, е взел предвид близките отношения съществували приживе на пострадалия с неговите родители, обстоятелството, че ищците са се разделили вследствие неочакваната смърт на детето им, както и тежкото емоционално състояние и на двамата родители. Въззивният съд не е излагал съображения, че лимитите на отговорност на застрахователя следва да бъдат изключени, а е взел предвид обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, чиято индиция са застрахователните лимити. Поради това не е налице твърдяното от касаторите произнасяне от въззивния съд по поставения въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС по приложението чл.52 ЗЗД.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на производството на касаторите не следва да се присъждат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение