Определение № 5372 от 24.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3814/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „С. С. Л.“ Е., чрез адв. Б. М., срещу определение № 11269 от 11.06.2025 г. по в. ч. гр. д. № 6242/2025 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу разпореждане № 60913 от 11.04.2025 г., постановено по гр. д. № 3053/2024 г. на Софийски районен съд. С последното е върната исковата молба на „С. С. Л.“ Е. против Т. И. П.. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1.Следва ли съдът да прекрати производството, след като са изпълнени дадените с разпореждане указания за отстраняване на нередовностите в исковата молба, или ако счита, че не са изпълнени указанията в цялост, следва ли да се даде нов срок за изпълнение; и 2.Следва ли съдът да посочи точно и конкретно в какво се изразява несъответствието между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Ответницата Т. И. П. оспорва частната касационна жалба по съображения, изложени в подадения писмен отговор, в който взема становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, като взе предвид изложените доводи и се запозна с данните по делото, намери от фактическа и правна страна следното: Ищецът „С. С. Л.“ Е. е сезирал Районния съд в [населено място] с искова молба, в която изложил твърдения, че на 08.06.2021 г. е сключил с ответницата Т. П. договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите за сумата от 9500 лв., която сума заемателката се задължила да върне до 01.08.2025 г. на части, съобразно изготвен погасителен план. Тъй като ответницата не изпълнила виновно задълженията си в уговорените срокове, с връчено на 13.05.2023 г. уведомление ищецът прекратил едностранно договора. При така очертаните факти е формулирано искане до съда, ответницата да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 9500 лв., дължима по договора за заем, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане. С разпореждане от 05.01.2025 г. районният съд е дал възможност на ищеца да отстрани противоречието в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като посочи, дали претендира главница по договор за заем или връщане на сума по развален договор. В уточнителна молба ищецът е посочил, че главницата в размер на 9 500 лв. е дължима поради неизпълнение на задължението по развален договор за заем и е поискал от съда да осъди ответницата да му заплати тази главница, представляваща паричен заем, предоставен въз основа на договор, който е развален поради неизпълнението му. За да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд, с което исковата молба на „С. С. Л.“ Е. против Т. И. П. е върната, въззивният съд е приел, че неизпълнението на указанията за отстраняване на нередовностите на исковата молба е основание за нейното връщане, ако: - ука-занията на съда са били ясни, пълни и съответстващи на закона; - на страната е било изпратено съобщение, в което точно са били посочени указанията на съда и срока за изпълнението им, и - ако страната е бездействала в дадения от съда срок. Според въззивния състав в случая тези предпоставки са налице. Исковата молба е била нередовна, тъй като от изложените обстоятелства и заявения петитум не става ясно на какво основание се претендира плащането на сумата от 9500 лв., като с уточнителната молба несъответствието не е било отстранено. Прието е, че при това положение ответната страна не може да организира защитата си в процеса, като съдът няма задължение неограничено във времето да дава нови и нови указания. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради следното: Първият поставен въпрос „следва ли съдът да прекрати производството, след като са изпълнени дадените с разпореждане указания за отстраняване на нередовностите в исковата молба“ не обосновава допускане до касационно обжалване на въззивното определение, тъй като той изобщо не е обсъждан от съда и съответно по отношение на него отсъства общата предпоставка за допускане до касационен контрол на атакувания въззивен акт. По останалите два въпроса „следва ли съдът да даде нов срок за изпълнение на дадени от него указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, ако счита, че дадените не са изпълнени в цялост“ и „следва ли съдът да посочи точно и конкретно в какво се изразява несъответствието между обстоятелствената част и петитума на исковата молба“ въззивният съд се е произнесъл, но изцяло в съответствие с установената съдебна практика. Поставените от жалбоподателя въпроси се отнасят до дължимите се от съда действия при констатирана нередовност на исковата молба. Според многобройната и непротиворечива практика на ВКС, съдът е длъжен да даде указания по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК, когато исковата молба е нередовна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 127 ГПК или не съдържа приложенията по чл. 128 ГПК. Когато нередовността се изразява в несъответствие между основание и петитум, предвид невъзможността да се индивидуализира спорният предмет, съдът е длъжен, на основание чл. 129, ал. 1 и 2, вр. чл. 127, т. 4 и 5 ГПК, да предостави възможност и срок на ищеца да отстрани тази нередовност. За да приложи законосъобразно чл. 129, ал. 3 ГПК, с който текст се санкционира процесуалното бездействие на страната, съдът в съответствие с чл. 129, ал. 2 ГПК следва да е дал конкретни, точни и ясни указания на ищеца за отстраняване на констатираните нередовности. Съдът обаче няма задължение да дава последващи и нови указания, ако ищецът не отстрани нередовностите на исковата молба. В такива случаи, съгласно чл. 129, ал. 3 ГПК, исковата молба следва да бъде върната. Производството, образувано по такава нередовна искова молба се прекратява, защото задължението за индивидуализиране на спорния предмет е на ищеца и когато той въпреки дадената му възможност не го е изпълнил, нито за другата страна е възможно да организира защитата си, нито за съда е възможно да разгледа и да се произнесе по спора (в посочения смисъл са напр. определение № 4432 от 22.12.2022 г. по гр. д. № 4791/2022 г. на ВКС, III г. о., определение № 3 от 6.01.2017 г. по ч. гр. д. № 5389/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 18 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 3359/2013 г. на ВКС, III г. о. и мн. др.). Тази трайна практика е актуална и не е настъпила промяна в обществените отношения, която да налага нейното преосмисляне или осъвременяване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,