Определение № 213 от 06.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 732/2015 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба ДП „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място] срещу определение № 4/02.01.13г., постановено по ч.гр.д.№ 4651/12г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 24.09.12г. за прекратяване на производството по гр.д.№ 5524/11г. на СГС по направено възражение за подведомственост на спора на Арбитражния съд при Международната търговска камара. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът „Конструциони линее феровиарие България - клон”, [населено място], представлявано от П. Бертоци и [фирма], Република Италия оспорва частната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира, че частната жалба е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че в чл.69 на представения договор страните по спора изрично са уговорили всички спорове по повод изпълнението му да се разрешават от арбитраж в съответствие с Правилата за арбитраж на Международната камара от трима арбитри, назначени в съответствие с тези правила. Изложени са съображения, че е налице арбитражна клауза, поради което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото предвид на приетия отвод за неподведомственост на спора. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.274, ал.3 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая касаторът се е позовал на всички предвидени основания по чл.280, ал.1 ГПК, като основаването му, че спорът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС не е обвързано с формулирането на конкретен правен въпрос. Посочването на практика на ВКС относно тълкуването на арбитражните клаузи в договорите не е обвързано с твърдения, че процесната договорната клауза налага някакво определено тълкуване, което не е възприето от въззивния съд. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е въведено с оглед липсата на препращане на делото на арбитражен съд. Непроизнасянето по този въпрос не представлява неправилност на въззивния акт и съответно не е предпоставка за допускане на касационно обжалване на определението, а от друга страна не са представени доказателства посочените от касатора актове на СГС да са влезли в сила. Касаторът не е обосновал приложното поле на касационното обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според касатора липсата на уговорка за приложимия закон, за съдържанието и мотивите на арбитражното решение следва да се тълкува като нарушение на чл.19 ГПК и на чл.7 ЗМТА. Такива изисквания за съдържанието на арбитражното споразумение не се поставени в цитираните законови разпоредби, поради което и същите не се нуждаят от тълкуване. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Ответникът по частната касационна жалба претендира разноски за адвокатско възнаграждение по договор от 04.02.13г. В същия е уговорено адвокатско възнаграждение, платимо по банков път, но не са представени доказателства за заплащането му, поради което в съответствие с ТР № 6/12г. на ОСГТК на ВКС разноски не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд