Определение № 778 от 19.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 890/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. В. К. срещу въззивно решение на Смолянски окръжен съд № 321 от 08.12.2022 г. по гр.д.№ 237/ 2022 г., с което, след като е отменено решение на Мадански районен съд по гр.д.№ 112/ 2021 г., е изменен определеният с решение № 218/ 27.08.2022 г. по гр.д.№ 370/ 2020 г. на Смолянски окръжен съд режим на упражняване на родителските права, местоживеенето, личните отношения и издръжката на малолетното дете В. Г. П., както следва: упражняването на родителските права по отношение на това дете е предоставено на бащата Г. В. П. и местоживеенето на детето е определено при него, като е регламентиран режим на лични отношения с майката З. В. К., която следва да взема детето първите пет месеца от влизане в сила на съдебното решение, всеки петък от 15.00 часа с преспиване и го връща в 15.00 часа в неделя; а след това всеки първи и трети петък от месеца от 15.00 часа и го връща в 15.00 часа в неделя; за Коледа, за коледната ваканция, за Нова година, за именния ден на детето - всяка четна година; за пролетната ваканция - всяка нечетна година, както и да го взема един месец през лятото, който да не съвпада с годишния отпуск на бащата, както и по време на празници, и по всяко друго време след предварителна уговорка с бащата, като З. К. е осъдена да заплаща на малолетното си дете В. П., чрез неговия баща и законен представител Г. П., месечна издръжка в размер на 177,50 лв, считано от датата на влизане в сила на решението, платима на всяко 10 число от месеца, за който се дължи, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване на издръжката. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поставя като основание за допускане на касационния контрол правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: обуславя ли изменение в обстоятелствата по смисъла на чл.59 ал.9 вр. чл.127 ал.2 СК констатацията за съществуването на синдром на родителско отчуждение /СРО/ на дете от баща му в най-тежка степен, ако в същата степен този синдром е бил констатиран и при първоначалното решение по дело за упражняване на родителски права; за задължението на съда в производство по чл.59 ал.9 СК, в което взема решение да предостави упражняването на родителските права на другия родител, да изложи мотиви за отражението, което тази принудителна смяна ще има върху детето, като съобрази категоричното му нежелание с тази промяна и искането му да остане да живее с другия родител, както и всички други обстоятелства по делото, включително констатираният СРО; в интерес ли е на детето такава насилствена промяна, ако е установено, че отглеждащият родител, при който детето живее, полага нужните грижи за неговото психическо и физическо развитие и е постигнал отлични резултати, а другият родител е упражнявал домашно насилие в присъствие на детето и е лишен от право за управление на моторно превозно средство поради управляването му след употреба на алкохол; длъжен ли е съдът при спор за промяна на родителски права да назначи повторна или тройна психологична експертиза, ако първоначалната е оспорена поради некомпетентност на вещото лице; за задължението на съда при спор за упражняване на родителски права да обсъди всички доказателства по делото в съвкупност, включително обясненията на страните и при мотивиране на решението си да изложи подробни съображения защо намира за необходимо да промени вече установения режим. Жалбоподателката счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, същевременно, без да изложи допълнителна обосновка, заявява, че същите са и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Твърди също, че обжалваното решение е очевидно неправилно като за обосноваване на това си твърдение навежда доводи, идентични с формулираните правни въпроси. Ответната страна Г. В. П. оспорва жалбата и моли касационно обжалване на въззивното решение да не бъде допуснато. Твърди, че жалбоподателката е осъдена с влязла в сила присъда за извършено престъпление по чл.182 ал.2 вр. чл.26 ал.1 НК, което доказвало, че не разполага с родителски капацитет. Също така поддържа, че при постановяване на въззивното решение е съобразена напълно установената от ВКС практика по дела за промяна на мерки за родителска отговорност. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено, че страните по делото са родители на малолетното дете В. П., родено на 20.09.2011 г., но не живеят съвместно. Те се разделили през 2019 г., като майката и детето напуснали семейното жилище в [населено място] и се установили в [населено място]. В първоначалния период на раздялата детето посещавало психолог в [населено място] и изявявало желание да се среща и да разговаря с баща си, страдало от липсата му. Към края на годината обаче отношението към бащата се променило, детето отказвало да се среща с него, прекъснало посещенията си при психолога, а майката отказала да ги поднови. С решение № 218/ 27.08.2022 г. по гр.д.№ 370/ 2020 г. на Смолянски окръжен съд упражняването на родителските права по отношение на това дете било предоставено на майката З. К. и местоживеенето на малолетното дете било определено при нея в [населено място], а бащата Г. П. бил осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 300 лв до 5- то число на месеца, за който се отнася и бил определен режим на лични контакти между бащата и детето. В мотивите е констатирано, че е налице СРО в тежка степен на детето от бащата и са набелязани мерки за преодоляването му. Решението влязло в сила на 15.10.2020 г., като след постановяването му, на 04.09.2020 г. била проведена среща между детето и бащата в присъствието на педагог и психолог, на която детето задавало обвинителни въпроси към бащата, отказвало да говори на други теми освен за съдебни дела и въпреки опитите на бащата да го убеди, че обвиненията не са верни, В. прекъснал срещата и поискал да извикат майка му. По сходен начин протекли и следващите срещи между бащата и детето в присъствието на социални работници и специалисти, проведени на 18.09.2020 г., 02.10.2020 г. и 16.10.2020 г., всяка от тях приключила с бягството на детето. На 05.12.2020 г. и на 19.12.2020 г. майката не предоставила детето на бащата съгласно определения със съдебното решение режим. Същото се случило на 16.01. и 30.01.2020 г., когато детето трябвало да бъде взето от баща му с преспиване. На 13.01.2021 г. бащата отишъл със съдебен изпълнител да вземе детето, но то отказало да тръгне с него. На 18.02.2021 г. в ДСП - Мадан постъпил сигнал от родители на ученици в III - а клас на ОУ „Отец П.", [населено място], където В. П. бил ученик, с оплаквания за негово агресивно поведение и извършван психически тормоз върху други ученици. Във връзка с извършена проверка от училището отговорили, че действително има проблем, тъй като поведението на ученика било неконтролируемо, не спазвал определения ред и дисциплина, а майката не давала съгласие да му бъде предоставена обща и психологическа подкрепа в училище. Комуникацията с нея била затруднена, тя неглижирала съветите на специалистите и отхвърляла опитите за нормално провеждане на разговор със социалните работници. Не намирала проблем в поведението на детето, обвинявала за неблагополучията другите деца, техните родители и учителите, а когато допускала противоречиви изказвания, сменяла темата за различни стари случай още от времето на съвместното й съжителство с Г. П.. След 11.02.2021 г. детето пропуснало пет поредни занятия с психолог по график, като за това не била посочена причина, а майката не отговаряла нито на телефонни позвънявания, нито на писмени покани. Пролетната ваканция детето трябвало да прекара с бащата, съгласно съдебното решение, но майката не позволила това. .На 20.08.2021 г. Г. П. сезирал ДСП Мадан с молба за съдействие да прекара с детето си оставащата част от лятната ваканция. При проведена от социални работници среща с майката и детето и двамата отхвърлили молбата, детето заявило, че не иска да се среща с баща си. Понастоящем майката и детето живеят преимуществено в [населено място], [община], но обитават и апартамент в [населено място], собственост на сестрата на З. К. и нейния съпруг, където са адресно регистрирани. Битовите условия и на двете места били добри. Бащата обитавал тристаен апартамент в Пловдив, собственост на родителите му, където също битовите условия били добри. При изслушването на детето от съда то заявило, че се чувства спокойно при майка си и че не иска да отива при баща си в Пловдив, защото там го заплашвали и удряли. Съдът взел предвид и изслушването на родителите на малолетния В. и заявеното от всеки от тях желание да поеме упражняването на родителските права и отглеждането му. Кредитирал заключението на приетата по делото психологическа експертиза и от нея приел за установено, че личността на детето В. се характеризира с егоцентризъм, претенциозност, импулсивност и социална незрялост. При него е налице ниско ниво на емоционален контрол, прояви на подозрителност и недоверчивост, негативизъм и трудности в социалните контакти, емоционална затормозеност. Детето отхвърляло всякаква възможност да контактува с баща си, поведението му отговаря на тежка степен на родителско отчуждение, провокирано от поведението на майката. Въздействията на майката, насочени към поддържане и задълбочаване на родителското отчуждение, продължавали и в момента. Тя програмирала и настройвала детето срещу баща му до степен, че то категорично отказвало и най-елементарен контакт с него. Биологичните потребности на детето са задоволени адекватно от майката, но страдат социалните му потребности и в този смисъл майката не му осигурява стабилна среда за развитие. И двамата родители имат възпитателски капацитет, но моралните и базисните ценностни основи, изграждащи личността, при двамата са различни. Докато майката проявява високо ниво на импулсивност, потайност и провокативност със стремеж към доминиране на всяка цена, бащата е с устойчиво отношение към действителността и проявява способност ефективно да регулира преживяванията си. Вещото лице е категорично, че за преодоляване на констатирания СРО е необходимо детето да контактува по - често и по - свободно с баща си, но не може да посочи механизъм, по който това да бъде сторено, докато нагласите на майката и нейния разширен семеен кръг останат същите. Промяната в режима на упражняване на родителските права при тази нагласа на детето може да има сериозни негативни последици за него, включително за физическото и психическото му развитие. С присъда от 15.07.2022 г. по НЧХД № 5/ 2022 г. на Мадански районен съд, в сила от 29.11.2022 г., З. К. била призната за виновна в извършването на престъпление по 182 ал.2 вр. чл.26 ал.1 НК - за това, че като майка на малолетния В. П., не е изпълнила съдебно решение № 218/ 27.08.2020 г. по в.гр.д. № 370/ 2020 г. на Смолянски окръжен съд, относно личните контакти на детето с бащата Г. П. през периода от 09.01.2021 г. до 07.01.2022 г. С влязло в сила наказателно постановление на Г. П. е наложено административно наказание -глоба и лишаване от право да управлява МПС за извършено на 16.07.2021 г. нарушение, състоящо се в управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта 0,83 промила. При тези фактически установявания въззивният съд извел от правна страна, че била настъпила промяна в обстоятелствата, при които е определен режима на родителска отговорност по отношение на детето В.. Позовал се на ППВС № 3/ 1974 г., според което такава промяна е налице и когато вече постановените мерки за родителски права са изгубили смисъл и приел, че настоящият случай е такъв. Въпреки определеният с предходно съдебно решение режим на лични контакти между детето и бащата, целящи преодоляване на констатиран СРО в най-тежка степен, това не довело до възстановяване на връзката между тях и то изцяло поради поведението на майката. Затова режимът следвало да се промени, като се прецени кой от двамата родители е по-подходящ за упражняване на родителските права с оглед интереса на В.. Съдът посочил, че и двамата родители имат желание да отглеждат и възпитават детето, също и двамата можели да разчитат на подкрепа в своята семейна среда. Материалните им възможности били съизмерими, същото важало за възможностите им да осигурят добри битови условия за отглеждането на В.. По отношение на възпитателските качества на родителите съдът констатирал дефицити и у двамата, но повече при майката. Приел, че под давление на майката В. е развил СРО в най-тежка степен, което било констатирано още при първоначалното определяне на режима от съда. Но въпреки положените усилия от институциите и от бащата в изпълнение на първоначалното съдебно решение, поради умишленото и тенденциозно манипулиране на детето от майката, контактът между него и бащата не е възстановен. Напротив, детето затаява, изкривява или преиначава наличната информация според поведението на майката, която за него е предпочитания родител, което сочело на родителски дефицит у нея. Съдът взел предвид и осъждането на ответницата за извършено престъпление по чл.182 ал.2 НК като обстоятелство, указващо на липса на възпитателски качества у нея. Отказът на майката да комуникира със социалните работници и психолози /училищни и в център за подкрепа/, избягването на контакт с институциите също било показателно за наличието на дефицит в качествата й. Съдът отхвърлил доводите на майката, че бащата многократно упражнявал насилие върху детето, като посочил, че според експертното заключение детето единствено възпроизвежда измислените опасности и твърдения от майката, но поведението му не съответства на описваните от него травмиращи преживявания. Отхвърлил и доводите, че според свидетелските показания майката не е настройвала детето срещу бащата. Посочил, че свидетелите К. и М. са съответно майка и сестра на ответницата и че показанията им относно това обстоятелство са заинтересовани, както и че и техните показания, и показанията на свидетелката Х. се опровергават от заключението на вещото лице и от останалите доказателства по делото. Отчел, че според заключението на вещото лице бащата в сравнение с майката е носител на повече морални ценности, достойни за подражание от детето и отхвърлил доводите на ответницата за негодността му да възпитава детето, щом е управлявал МПС след употреба на алкохол. Посочил, че не се установява Г. П. да злоупотребява системно с алкохол, а се касаело за единичен случай, който той е признал още в производството при първоначално определяне на режима. Затова съдът извел, че бащата е по-пригодният родител да упражнява правата по отношение на детето В. и че в интерес на последното е то да живее с него. Съдът отчел, че промяната в разрез с желанието на детето ще има неблагоприятно въздействие върху него и ще е свързано с негативни емоционални изживявания, но счел че това е в изключителен негов интерес. Промяната била наложителна за да се осигури правилното формиране, физическото и психоемоционалното здраве на В. и да се преодолее липсата при него на мъжки модел на подражание. Майката не разбирала травмиращото действие на отчуждаващото й поведение, докато бащата декларирал, че няма да препятства контактите между детето и майката. С цел съхраняване на връзката между тях следвало да се определи разширен режим на контакти между детето и майката. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият формулиран от жалбоподателката правен въпрос /налице ли е изменение в обстоятелствата по смисъла на чл.59 ал.9 вр. чл.127 ал.2 СК констатирането на СРО на дете от баща му в най-тежка степен, ако в същата степен този синдром е бил констатиран и при първоначалното решение по дело за упражняване на родителски права/ не обуславя обжалваното решение. Съдът е извел наличието на промяна в обстоятелствата не от констатирания СРО в най-тежка степен, а от това, че не се изпълняват констатираните при първоначалното регламентиране на режима на лични контакти на детето с бащата от съда мерки за преодоляване на този синдром. Затова е приел, че тези мерки са изгубили смисъл и то поради това, че майката продължава да настройва детето срещу бащата, отказва контакт с институциите, ангажирани с мерките за преодоляване на СРО и е осъдена с влязла в сила присъда именно за неизпълнение на вече постановените мерки. В това, а не в констатирания СРО в най-тежка степен, съдът е приел, че се състои промяната на обстоятелствата, при които е определен първоначалния режим. Поради това поставеният въпрос дали вече установен СРО в най-тежка степен може да обоснове извод за промяна на обстоятелствата, при които е предоставено упражняването на родителските права на единия от родителите, не обуславя обжалвания акт. Въпросът за задължението на съда в производство по чл.59 ал.9 СК, в което взема решение да предостави упражняването на родителските права на другия родител, да изложи мотиви за отражението, което тази принудителна смяна ще има върху детето, като съобрази категоричното му нежелание с тази промяна и искането му да остане да живее с другия родител, както и всички други обстоятелства по делото, включително констатираният СРО, не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Спазени са указанията, дадени с Решение № 60195/ 01.11.2021 г. по гр.д.№ 3816/ 2021 г., III г.о. и цитираните в него други актове на ВКС, че мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се вземат при отчитането на всички интереси и обстоятелства, но приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Съдът е длъжен да обсъди всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност и да обоснове как те се отнасят към интереса на детето, като минимумът критерии, от които се ръководи, са нормативно уредени в разпоредбата на чл.59 ал.4 СК и посочени в ППВС №1/1974 г. От значение са не отделните критерии, а съвкупността от обстоятелства по случая и съдът следва да положи усилия те да бъдат възможно най-пълно установени по делото. Интересът на детето е свързан с правото на лични отношения с всеки от родителите му и правото да бъде възпитавано и отглеждано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие. Синдромът на родителското отчуждение означава безкомпромисно обръщане на детето срещу единия от родителите и възприемането му като враг. Поради това синдромът на родителско отчуждение пряко накърнява правата на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двамата родители и да има лични отношения с всеки от тях /решение № 102/ 27.06.2019 г. по гр.д.№ 4210/ 2018 г., III г.о./. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за отсъствието на родителски и възпитателски качества у съответния родител. Съдът е длъжен да съобрази отсъствието на тези качества у единия или у двамата родители, за да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени /решение № 111/ 28.05.2018 г. по гр.д.№ 4185/ 2017 г., IV г.о./. Заявеното от детето желание при изслушването му от съда при кой от родителите иска да живее, съдът е длъжен да вземе предвид, но не е длъжен да уважи това желание, ако се обоснове, че това не съответства на висшия интерес на детето. В цитираното по-горе решение № 60195/ 01.11.2021 г. по гр.д.№ 3816/ 2021 г., III г.о. и в решение № 59/ 17.03.2022 г. по гр.д.№ 2684/ 2021 г., IV г.о. се съдържа отговорът на въпроса длъжен ли е съдът при спор за упражняване на родителски права да обсъди всички доказателства по делото в съвкупност, включително обясненията на страните, и при мотивиране на решението си да изложи подробни съображения защо намира за необходимо да промени вече установения режим. Съдът е длъжен да обсъди всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност и да обоснове как те се отнасят към интереса на детето, като минимумът критерии, от които се ръководи, са нормативно уредени в разпоредбата на чл.59 ал.4 СК и посочени в ППВС № 1/ 1974 г. В решението си по чл.59 ал.9 СК съдът е длъжен, на първо място да установи, дали са променени обстоятелствата, при които с предходно решение вече е бил решен въпросът за родителските права. Релевантен е периодът от приключване на съдебното дирене на инстанцията по същество, решила въпроса в предходното производство, до приключване на съдебното дирене в производството по чл.59 ал.9 СК. След това съдът по чл.59 ал.9 СК е длъжен да прецени дали промяната е от значение за критериите, при които следва да обезпечи най-добрия интерес на детето. При положителен отговор съдът е длъжен да прецени кой родител е по-подходящият да отгледа и възпита детето, съответно да определи режим на лични отношения с другия родител. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение и то не й противоречи. Въпросът в интерес ли е на детето да се промени режимът на упражняване на родителските права, ако то не желае това и е установено, че отглеждащия родител, при който детето живее, полага нужните грижи за неговото психическо и физическо развитие и е постигнал отлични резултати, а другият родител е упражнявал домашно насилие в присъствие на детето и е лишен от право за управление на моторно превозно средство поради управляването му след употреба на алкохол, не е правен. Той съдържа виждането на жалбоподателката, че такава промяна не би могла да бъде в интерес на детето. Въззивният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, включително нежеланието на детето да живее с баща си и лишаването на последния от право да управлява МПС. Той обаче е преценил, че в интерес на детето е то да бъде отглеждано от бащата, отчитайки липсата на възпитателски качества у майката, отчуждаващото й въздействие върху детето, осъждането й с влязла в сила присъда, липсата на съдействие към институциите, което е било дължимо с оглед съдебното решение, първоначално определящо режима. С това въззивният съд е изпълнил задълженията си при преценка на установените обстоятелства и мотивиране на акта си, като в производството по чл.288 ГПК не може да се контролира правилността на изводите му. Въпросът длъжен ли е съдът при спор за промяна на родителски права да назначи повторна или тройна психологична експертиза, ако първоначалната е оспорена поради некомпетентност на вещото лице, също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. При оспорване заключението на единичната експертиза, съдът може /но не е длъжен/ да назначи друго, или повече вещи лица. Допълнителна експертиза се възлага когато заключението е непълно или неясно, за да се допълни или изясни депозираната експертиза, а повторна експертиза се назначава тогава, когато заключението не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност /решение № 171/ 09.10.2019 г. по т.д.№ 61227/ 2016 г., III г.о./. Не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение /решение № 542/ 07.02.2012 г. по гр.д.№ 1083/ 2010 г., IV г. о./. Ако намери заключението за пълно, ясно и обосновано съдът не е длъжен да назначава допълнителна или повторна експертиза. Той е длъжен единствено да го обсъди в съвкупност с останалите доказателства по делото. Това е съобразено от въззивния съд и затова и по този въпрос няма основание обжалваният акт да бъде допуснат до касационен контрол. Не са налице такива основания и по твърденията за „очевидна неправилност" на този акт. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност" предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателката поддържа очевидна неправилност със същите доводи, с които обосновава неправилно разрешаване от въззивния съд на поставените от нея правни въпроси. Доколкото тези въпроси са необуславящи или пък са разрешени в съответствие с установената практика, обжалваният акт не може да се счете за очевидно неправилен. По изложените съображения Върховният касационен съд