Определение № 242 от 06.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4699/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по постъпили касационни жалби от Е. А. Б. /с вх. № 2405/03.09.2021 год. чрез адв. Н. М., съответно с вх. № 2412/03.09.2021 год. чрез адв. Б. М./ срещу решение № 163 от 27.07.2021 год. по въззивно гр. д. № 187/2021 год. на Окръжен съд – Смолян. Касаторът оспорва решението в частите му, с които, като е потвърдено първоинстанционното решение № 60040 от 12.04.2021 год. по гр. д. № 1229/2019 год. на Районен съд – Смолян: 1) е уважена претенцията по чл. 64 ЗС на ищците С. К. Ч. и В. К. Т. за определяне необходимата прилежаща площ към жилищната сграда с идентификатор ****, изградена в имота на ответника; 2) отхвърлен е предявеният от Е. А. Б. насрещен иск с правно основание чл. 109 ЗС за премахване на постройката, както и 3) е отхвърлен искът му по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 6 000 лв., причинено от лишаване правото му да ползва застроената с жилищната сграда площ от имота. Въззивното решение в останалата му потвърдителна част - уважен иск по чл. 109 ЗС срещу А. С. Б., не е обжалвано. От този ответник е постъпил писмен отговор, в който поддържа становище за неправилност на въззивното решение. За да постанови решението в обжалваните му части въззивният съд е отчел, че ищците по първоначално предявения иск с правно основание чл. 64 ЗС не оспорват правото на собственост на ответника върху поземления имот, в който е построена процесната жилищна сграда. Констатирал е, че с влязло в сила решение № 193 от 25.05.2018 год. по въззивно гр. д. № 93/2018 год. на Окръжен съд Смолян е отхвърлен предявеният от ответника срещу тях установителен иск за отричане правото им на собственост върху жилищната сграда. Последната е изградена въз основа на договор за отстъпено право на строеж от 01.02.1988 год., одобрени строителни книжа и одобрен архитектурен проект. Що се отнася до доводите на касатора за наличие на противоречие между това решение и решението на Върховен съд по гр. д. № 144/ 1992 год., съдебният състав е подчертал, че в последното е разглеждан единствено въпросът за реституиране на земята, без процесната сграда да е била предмет на делото. При така изложените констатации е приел, че са налице материалноправните предпоставки за уважаване на иска по чл. 64 ЗС за определяне на прилежащата площ от поземления имот, необходима за достъп, ползване и обслужване на построената в него сграда. Предвид достигнатия извод за наличие на валидно правно основание ищците да ползват сградата и прилежащия към нея терен, въззивният съд е намерил за неоснователни и необосновани насрещните искове на ответника за нейното премахване и заплащане на обезщетение. В касационните си жалби касаторът поддържа наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост, а в изложенията към тях се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Счита, че поставените въпроси са обусловили решаващите изводи на съда, но са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Отделно от това се позовава на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касация В. К. Т. и С. К. Ч., чрез адв. Св. Н., оспорват касационните жалби, като излагат съображения за липса на предпоставки за допускането им до касационно обжалване. Претендират сторените от тях разноски във връзка със защитата в настоящото производство. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като съобрази данните по делото и изложените основания за допускане на касационно обжалване, намира следното: Касационните жалби са допустими и редовни като подадени в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Не се констатира вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение като предпоставка за служебно произнасяне по предмета на настоящото производство в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не са обосновани също така останалите релевирани от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и ал. 2, предл. 3 ГПК. Съображенията за това са следните: При формулиране на въпросите жалбоподателят е изходил от собствената си интерпретация за установените по делото факти и убеждението му, че процесната сграда е изградена от праводателите на ответниците без надлежно упражнено право на строеж и необходимите строителни книжа. Съответно, че същата представлява приращение по смисъла на чл. 92 ЗС. В тази връзка се позовава на съдебното решение от 1992 год. на ВС, като поддържа, че същото установява със сила на пресъдено нещо правото му на собственост върху целия имот, а извършеният строеж е незаконен и подлежи на премахване. Изведените от съда правни изводи по предмета на спора обаче почиват на съвсем различни констатации относно установените фактически обстоятелства. Водещ аргумент в мотивите е наличието на сила на пресъдено нещо по отношение на въпросите за валидността на учреденото право на строеж и правата на ответниците по касация върху сградата, които са били предмет на изследване в предходно водено между същите страни съдебно производство. В него е бил разгледан и въпросът за значението на съдебното решение от 1992 год. на ВС, като е направен извод, че същото е ирелевантно като постановено при участието на различни страни или най-малкото с оглед изтеклата в тяхна полза придобивна давност. В настоящото производство страната не се позовава на нови обстоятелства, а единствено преповтаря доводите и възраженията си, които е посочила като основание и в исковата си молба по чл. 124 ГПК за отричане правата на ответниците върху изградената в имота постройка. За това засвидетелства обстоятелството, че поставените в изложенията към жалбите въпроси в по-голямата си част преповтарят дословно повдигнатите за разглеждане в производството по обжалване на въззивното решение по гр. д. № 93/2018 год. на Окръжен съд - Смолян – влязло в сила след недопускането му до касационно обжалване с определение № 224 от 08.05.2019 год. на ВКС по гр. д. № 3671/2018 год., II г. о. Като е приел, че въпросът за правата на ответниците по касация върху процесната сграда не може да бъде пререшаван в настоящото производство, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителните указания на ВКС относно приложението на закона /приетото в т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 на ТР № 3 от 22.04.2019 год. на ВКС по тълк. д. № 3/2016 год., ОСГТК/. Тези постановки са доразвити в практиката на ВКС, като изрично е разяснено, че в последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо /решение № 314 от 15.01.2018 год. на ВКС по гр. д. № 4301/2014 год., IV г. о./. Изложеното обуславя извод за неотносимост на поставените въпроси, свеждащи се до съдбата на построеното при липса на законосъобразно учредено право на строеж и надлежни строителни книжа, поради което е безпредметно по отношение на тях да бъдат изследвани допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Дали е налице противоречие между две влезли в сила решения представлява въпрос, който излиза извън предмета на настоящото производство и може да бъде разрешен единствено чрез извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения по реда на чл. 303 и сл. ГПК. Въпросът относно задължението на въззивния съд при постановяване на решението си да изложи ясни и подробни мотиви, като формира собствени изводи по предмета на спора, е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на него не са налице допълнителните предпоставки по т. 1 и/или т. 3 на същата разпоредба. В мотивите към обжалваното решение съдът е взел отношение по всички относими доказателства и релевантните защитни тези на страните с оглед предявените искове и очертания от въззивната жалба предмет на делото. Обективирано е вътрешното убеждение на съда по отношение на установените фактически обстоятелства, като изведените въз основа на тях правни изводи са разбираеми, логични и последователни. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС се явяват изпълнени. Несъгласието на жалбоподателя с приетата за установена фактическа обстановка, мотивирана със собствената му интерпретация на доказателствата, само по себе си не е достатъчно основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При изложените съображения не може да бъде споделено и твърдението за очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не се установява видимо тежко нарушение на закона - същият да е приложен в неговия обратен смисъл или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Мотивите към съдебното решение не разкриват явна необоснованост вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. От изложените съображения се обосновава извод за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. При този изход на делото искането на ответниците по касация за присъждане на сторените от тях разноски пред настоящата инстанция е основателно за сумата 500 лева - заплатено адвокатско възнаграждение в брой, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 26.10.2021 год. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,