Определение № 97 от 01.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 819/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците С. А. Д. и Д. А. Д., двамата от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2700 от 05.12.2019 г. по гр.д. № 2864/2019 г. на Апелативен съд – София, ГО, 14 -ти състав, в частта, с която след частична отмяна в осъдителната му част и потвърждаване в отхвърлителната част на решение № 8071 от 21.12.2018 г. по гр.д. № 13374/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, I-12 състав, като краен резултат са отхвърлени частичните им искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) във вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД против „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД и „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД за заплащане солидарно на разликата над сумата от по 80 000 лв. до по 200 000 лв. /от общо по 500 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 08.09.2015 г., при което е починал синът им Н. Д. Д., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 08.09.2015 г. до окончателното плащане, както и в частта за осъждането им за разноски за производството. Касаторите твърдят, че атакуваното решение в отхвърлителната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Считат, че съдът е определил полагащото им се обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в занижен размер, тъй като не е приложил правилно въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост. Намират, че решаващият съдебен състав не е отчел в достатъчна степен релевантни, обективно съществуващи и установени по делото факти и обстоятелства, относими към критерия за справедливост – възрастта на ищците, характера, интензитета и продължителността на търпените от тях към датата на деликта и след това болки и страдания, преживените негативни емоции и настъпилата невъзвратима загуба. Същевременно е отдал значение на такива, които са ирелевантни - факта, че ищците имат и други деца, наличието на разширен кръг наследници, които могат да претендират обезщетения и пр. Поддържат също, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е излязъл извън правомощията си по чл. 269 ГПК, като е изследвал служебно факта за наличието на други искови производства от наследници по закон при определяне размера на дължимото обезщетение; че изводите му не почиват на фактите по делото, а на предположения за заведени и други претенции от страна на братята и сестрите на починалия; че е предприел активност при установяване на факти и изследване на въпроси, които не са били предмет на обжалване от страна на ответниците по делото; че не е анализирал целия събран по делото доказателствен материал и всички доводи и възражения на страните, a едностранно е обсъдил само тези, които обосновават крайния му извод за намаляване на дължимото обезщетение. Претендират направените разноски в производствата пред трите инстанции. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, които, според касаторите, са от значение за изхода на спора и са обусловили решаващите изводи на съда, а именно: 1. Как следва да бъде прилаган критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД при предявен пряк иск на правоимащи лица с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) срещу застрахователи на двама водачи, причинили смърт по непредпазливост при условията на независимо съпричиняване?; 2. Относими ли са към критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и следва ли да рефлектират върху размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при предявен пряк иск с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) фактите, свързани с наличието на други деца на претендиращите обезщетение родители; фактите, свързани с противоправното поведение на виновния водач и конкретните нарушения на ЗДвП, които той е извършил; фактът на пътуване без поставен предпазен колан от страна на пострадалия, извън приложното поле за наличие на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и фактът, че са налице множество правоимащи, извън ищците по делото?; 3. При наличие на множество правоимащи да претендират обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 226 КЗ (отм.), в светлината на новата тълкувателна практика, следва ли въззивният съд да съобразява броя на предявените от правоимащите лица в други производства съдебни претенции, техния размер, както и евентуалните възможни такива, за които само може да се предполага, и предвид тяхното установено или предполагаемо наличие, този факт да доведе до намаляване на размера на дължимото застрахователно обезщетение?; 4. При съобразяване на броя на увредените от съответното ПТП лица и общия размер на обезщетенията за всички пострадали при множество спорове за изплащане на обезщетения за вреди по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, предявени по реда на чл. 226 КЗ (отм.), с лимита на застрахователно покритие, следва ли въззивният съд да направи конкретна преценка за изчерпване на застрахователния лимит и в резултат на това – следва ли да намали дължимото по справедливост обезщетение?; 5. Какъв е обхватът на проверката за правилност на първоинстанционното съдебно решение с оглед заявените във въззивната жалба оплаквания и допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на факти, свързани с наличие на други съдебни производства, образувани от други правоимащи лица, чиито права произтичат от общ правопораждащ факт, които не са били заявени във въззивната жалба на ответниците, нито е релевирано от тях оплакване за допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд за тяхното установяване, както и да събира служебно доказателства за наличие на подобни факти?; 6. Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си, и които имат значение за решението по делото? и 7. Следва ли въззивният акт да бъде обоснован в съответствие с правилата на формалната логика, науката и емпиричните изследвания? Допустимо ли е въззивното решение да почива на предположения относно броя и размера на заведени искови претенции по чл. 226 КЗ (отм.) от други правоимащи – братя и сестри на починалия в същото ПТП, което е предмет на иска за неимуществени вреди на родителите му? Касаторите обосновават приложното поле на касационното обжалване с позоваване на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като цитират следната задължителна съдебна практика на ВС и съдебна практика на ВКС, в противоречие с която е произнасянето на въззивния съд: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т.д. № 2143/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 217 от 22.12.2016 г. по т.д. № 3402/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 174 от 27.10.2016 г. по т.д. № 2960/2015 г. на ВКС, I т.о. и решение № 56 от 04.05.2017 г. по т.д. № 3584/2015 г. на ВКС, II т.о. – по въпрос № 1; решение № 124 от 14.07.2016 г. по т.д. № 2056/2015 г. на ВКС, I т.о. – по въпрос № 2; ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и решение № 62 от 24.02.2015 г. по гр.д. № 2789/2014 г. на ВКС, IV г.о.– по въпрос № 3; решение № 31 от 25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 217 от 20.12.2017 г. по т.д. № 990/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 15 от 12.02.2018 г. по т.д. № 1423/2017 г. на ВКС, II т.о. и решение № 199 от 10.05.2016 г. по т.д. № 3137/2014 г. на ВКС, I т.о. – по въпрос № 4; т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 136 от 17.10.2019 г. по т.д. № 2673/2018 г. на ВКС, II т.о. и решение № 108 от 13.08.2018 г. по гр.д. № 3053/2017 г. на ВКС, IV г.о. – по въпрос № 5; решение № 81 от 09.06.2017 г. по гр.д. № 2631/2016 г. на ВКС, III г.о. и решение № 221 от 07.11.2019 г. по гр.д. № 1148/2019 г. на ВКС, IV г.о. – по въпрос № 6; решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр.д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 246 от 28.12.2018 г. по гр.д. № 4719/2017 г. на ВКС, IV г.о. – по въпрос № 7, поставени в изложението на касаторите на основанията за допускане на касационно обжалване. Допълнително навеждат, че по въпроси №№ 3, 4 и 7 е налице и факултативният селективен критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържат и наличието на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, с доводи, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано поради липсата на основанията за това, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Не е подаден писмен отговор против касационната жалба от страна на „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място]. Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат по спорния във въззивната инстанция предмет за размера на дължимите застрахователни обезщетения, съставът на въззивния съд е съобразил следните обстоятелства: факта, че ищците и починалият им син са живеели в едно и също село, били са изключително близки, като той много им помагал и почти ежедневно се грижел за тях, поради което те тежко преживели загубата му и не могли да я превъзмогнат; възрастта на пострадалия към датата на настъпване на ПТП, трудовата му заетост и семейно му положение – 28-годишен, без постоянна работа, с бременна жена и още три деца, както и наличието на общо седем деца на ищците. Освен горните обстоятелства въззивният съд е намерил, че в конкретния случай следва да се отчете и поведението на пострадалия водач Р. Я., който е нарушил правилата за движение, и с когото починалият се намирал в една обща компания същата вечер, като на бензиностанцията, освен че заредили гориво, купили и бира. Двамата са били без поставени колани, въпреки че това в случая не е основание за съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съдът е посочил, че отчита и икономическата конюнктура в страната към 2015 г., но едновременно и наличието на разширен кръг от наследници, които са легитимирани да предявят иск по чл. 226 КЗ /отм./, последното по съображения, че общият размер на обезщетенията за всички пострадали не може да надхвърля лимита на застрахователно покритие. Поради това е приел, че следва служебно да съобрази факта дали не са налице няколко отделни производства за всеки отделен ред наследници по закон, което да се отчете при определяне на размера на дължимото обезщетение – в случая десет братя и сестри, четири деца и фактическа съпруга, както и преживели родители. В тази връзка, след извършена служебна справка, е установил, че е висящо гр.д. № 2993/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, ГО, седми състав, по което се обжалва решение, постановено на 03.12.2018 г. по гр.д. № 16730/2015 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 19-ти състав, с което ответното дружество „Застрахователна компания Лев Инс“ АД е осъдено да заплати както следва: сумата от 120 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди на фактическата съпруга С. А. Д., ведно със законната лихва от 09.09.2015 г.; сумата от 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди на М. С. Д., ведно със законната лихва от 09.09.2015 г., както и 4 987.50 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от лишаване от издръжка, считано от 09.09.2015 г. до навършване на пълнолетие; сумата от 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди на А. Н. Д., ведно със законната лихва от 09.09.2015 г., както и 6 697.50 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от лишаване от издръжка, считано от 09.09.2015 г. до навършване на пълнолетие; сумата от 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди на И. Н. Д., ведно със законната лихва от 09.09.2015 г., както и сумата от 9 262.50 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от лишаване от издръжка, считано от 09.09.2015 г. до навършване на пълнолетие. При тези данни въззивният съд е приел, че съгласно новия КЗ всички претенции следва да бъдат обективно съединени в едно общо производство, което не е заложено като процесуална предпоставка по отменения КЗ. Допуснал е, че е възможно многобройните братя и сестри на починалия Н. Д. също да водят искови производства за ангажиране отговорността на застрахователите, за което въззивната инстанция може само да предполага. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в съответните части, по следните съображения: Въпросът как следва да бъде прилаган критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД при предявен пряк иск на правоимащи лица с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда, поради което съответства на общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. По-подробното му детайлизиране, предмет на следващи въпроси, освен че попада в обхвата на общо поставения въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД, касае специфични конкретни обстоятелства, поради което е пряко относимо към правилността на формираните от въззивния съд изводи по съществото на спора и поради това не може да представлява отделно основание за достъп до касация, по арг. от т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. От значение за постановяване на въззивното решение се явява и въпросът относно приложението на чл. 269 ГПК и обхвата на проверката за правилност на първоинстанционния съдебен акт, вкл. за разграничението между диспозитивното и служебното начало при упражняване правомощията на въззивния съд. По горните два въпроса обжалваното решение следва да се допусне до касационна проверка при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за проверка съответствието му с ППВС № 4/68 г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК, посочена от касатора – по материалноправния въпрос и съответствието му със задължителните указания на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС – по процесуалноправния. По останалите въпроси съдът ще вземе отношение при решаването на спора. При формиран извод за наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация, поддържаното такова по ал. 2 пр. 3 не следва да се обсъжда. Касаторите са освободени от заплащането на такса, въз основа правилото на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение