Определение № 4666 от 20.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3120/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. П. Т. и И. А. Т., чрез процесуалния си представител адвокат Д. П. от САК, срещу определение №1058 от 25.02.2025 г. по в.ч.гр.д.№212/2025г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено определение № 2824 от 08.03.2024 г. по гр. д. № 12411/2023 г. на Варненския районен съд.С последното е прекратено като недопустимо производството по предявения от частните жалбоподатели срещу А. В. Ц. отрицателен установителен иск за собственост, за приемане за установено в отношенията между страните, че ответницата не е собственик на два самостоятелни имота, нанесени в КККР като два самостоятелни обекта на право на собственост с идентификатори ***и ***, поради правната невъзможност такива самостоятелни обекти да съществуват в правния мир и за всеки от тях да бъде осигуряван достъп до улица, поради липса на правен интерес от търсената защита на основание чл. 130 ГПК. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е незаконосъобразно и искат то да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответницата по частната касационна жалба – А. В. Ц., чрез процесуалния представител адвокат Н. И. от ВАК, с който изразява становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това, респ. изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение на ВРС, с което е прекратено на основание чл. 130 ГПК като недопустимо производството по предявения от частните жалбоподатели отрицателен установителен иск за собственост, поради липса на правен интерес от търсената защита.Въззивният съд е приел, че в исковата молба са изложени твърдения, че ответницата не е собственик на два самостоятелни имота с идентификатори ***и ***, а на един имот с идентификатор ***като е инициирала административна процедура по изменение на КККР чрез нанасяне на нови обекти, а именно поземлени имоти с идентификатори ***и ***, а се легитимирала с документи за собственост на един имот с площ от 1100 кв.м. Посочено е, че е издадена Заповед за изменение на КККР от 2015г. по отношение на имот с идентификатор ***, с площ от 1100 кв.м. и същият е разделен на два имота, а именно имоти с идентификатори ***, с площ от 487 кв.м. и ***, с площ от 546 кв.м. Ищците твърдели, че двата новообразувани имота не отговарят на изискванията чл.19 ЗУТ, поради което не представляват самостоятелни обекти на право на собственост. Изложили, че ответницата, въпреки че има достъп до имота си от улица е поискала и втори достъп, на който няма право, предвид че не притежава два отделни имота, а един общ. Твърдели, че същата е поискала отчуждаване на част от техния имот за достъп до своя, с което накърнявала правата им като в уточняваща молба заявили, че не им е известно дали е започнала отчуждителна процедура. Въззивният съд е приел, че съгласно Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му.При липса на правен интерес производството се прекратява.В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. Разгледани са и възможните хипотези на наличен правен интерес, а именно: когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект; за защита на фактическо състояние, когато владението е смутено /но не е отнето/ преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик; когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Изложени са мотиви, че конкретният спор не попада в нито една от горепосочените хипотези, обуславящи правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като ищците не твърдят собственически права върху имотите на ответницата, респ., че имат възможност да придобият процесните имоти, ако отрекат правата на ответника, нито оспорват обстоятелството, че ответницата е техен собственик.Ищците твърдят, че защитават собственото си право на собственост върху съседен имот на тези на ответницата, което би било накърнено чрез евентуално бъдещо отчуждаване, или чрез признатото на ответницата право на преминаване през имота им, което е наведено пред въззивната инстанция, доколкото първоинстанционният съд е взел предвид силата на пресъдено нещо на решение по друго дело между страните, с което е установено правото на преминаване на ответницата през имота на ищците.Прието е, че защитата на право на собственост, различно от оспореното, не обосновава правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост. Посочено е, че изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и добавката в отправения петитум „поради правната невъзможност такива самостоятелни обекти да съществуват в правния мир и за всеки от тях да бъде осигуряван достъп до улица“, сочат на предявен установителен иск за съществуване на факт, а именно че ищцата не е собственик на два отделни имота, а на един общ, който иск съгласно чл.124, ал.4, изр.2 от ГПК е допустим само в предвидените в закона случаи, в които конкретният спор не попада. Изложени са съпътстващи мотиви, че ако действително правото на собственост на ищците е накърнено от право на преминаване на ответницата през техния имот, което те оспорват, редът за защита е чрез предявяване на иск, че не съществува право на преминаване, какъвто обаче вече е воден между страните и производството по него е приключило с влязло в сила решение № 218 от 15.12.2023 г. по гр.д.№ 664/2023 г. на ВКС, І г.о., с което е отхвърлен предявения от жалбоподателите иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо тях, че в полза на ответницата не съществува право на преминаване през реална част от 127 кв.м. от имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] /очертана на скица, представляваща неразделна част от решението/.В мотивите на решението изрично е посочено, че ответницата притежава два самостоятелни имота, за които се следва отделен достъп.Прието е, че възражения в тази връзка ищците е следвало да отправят в рамките на производството по същото дело и заявяването им в ново производство, чиято цел е да промени изхода по предходното такова, е недопустимо с оглед наличието на сила на пресъдено нещо. В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателите са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно: 1.Има ли правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск трето лице, което не е субект на спорното правоотношение, предмет на иска, но правото му се засяга от съществуването или несъществуването на правото, претендирано от друго лице, субект на спорното правоотношение; 2.Има ли правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК трето лице, чуждо на спорното правоотношение, което трето лице не твърди да притежава самостоятелни права върху имотите, предмет на спора, не претендира защита на фактическо състояние, когато владението е смутено, и не твърди да има възможност да придобие на оригинерно основание или по реституция имотите, предмет на спора, но твърди, че правото му се засяга от съществуването или несъществуването на спорното право, претендирано от друго лице, субект на спорното правоотношение; По въпросите се поддържа, че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касрционен съд, обективирана в Решение № 133/22.11.2011г. по т.д. № 17/2011 г. на ВКС, 1-во т.о. 3.Допустим ли е отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК в случай, че сочената от ищеца хипотеза не попада сред изрично изброените в Тълкувателно решение № 8/2012г. по т.д. №8/2012г. на ОСГТК на ВКС хипотези, при които този иск би се оказал допустим; 4.Изчерпват ли изброените Тълкувателно решение № 8/2012г. по т.д. №8/2012г. на ОСГТК на ВКС хипотези всички възможни случаи; 5.Произтича ли правният интерес от решаване на конкретния правен спор от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които спорещата страна твърди, че се засяга правната й сфера, или този правен интерес трябва да се преценява само с оглед изрично изброените в Тълкувателно решение № 8/2012г. от 27.11.201 Зг. по т.д. №8/2012г. на ОСГТК на ВКС хипотези; По въпросите се твърди противоречие на приетото от въззивния съд със задължителната практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 8/2012г. от 27.11.2013г. по т.д. №8/2012г. на ОСГТК на ВКС. 6.Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск по чл. 124, ал. 1 ТПК, когато поведението на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно, а за наличието на такава несигурност е достатъчно ищецът да е направил „разумна субективна преценка”; 7.Има ли едно лице правен интерес да внесе яснота в отношенията си с друго лице, като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не определена правна връзка, т.е. да установи съществуването или несъществуването на едно спорно правоотношение; По въпросите се поддържа, че приетото от въззивната инстанция противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 35/01.09.2015г. по т.д. № 407/2014г. на ВКС, ІІ-ро т.о. 8.Налице ли е правна връзка/правоотношение между един правен субект, който притежава самостоятелни права върху недвижим имот, и друг правен субект, който притежава самостоятелни права върху съседен на първия недвижим имот, когато първият правен субект е носител на акцесорно право - право на достъп до собствения си недвижим имот, реализирането на което ще предизвика промяна в чуждата правна сфера, засягайки самостоятелните права (правото на собственост в пълния му обем) на втория правен субект върху собствения му недвижим имот, съседен на първия; 9.Ако правната връзка/правоотношението са обусловени от наличието на едно акцесорно право, има ли правен интерес лицето, чиито права са засегнати от акцесорното право, да отрече съществуването на главното право, след като правната последица от отричането на главното право ще бъде отричане и на неговата принадлежност - акцесорното право (доколкото съществуването на главното право е предпоставка за съществуването на акцесорното право); 10.Има ли значение за преценката на правния интерес начинът, по който ще се реализира акцесорното право на достъп до недвижим имот, ако независимо от начина на реализирането му, винаги ще бъдат засегнати правата и законните интереси на ищеца; 11.При отправено искане за реализиране на акцесорно право на достъп до имот от неговия титуляр към административен орган, застрашени ли са правата на лицето, по отношение на имота на което ще се реализира акцесорното право на достъп, и има ли това лице право на защита в конкретната хипотеза; 12.Доколкото акцесорното право на достъп до недвижим имот може да се реализира единствено по административен ред, а в хода на административния процес е недопустимо административните органи, респ. административните съдилища при последващо обжалване, да решават спор за собственост, има ли ищецът друг път на защита за отричане правата на ответника (главно и принадлежнощо му акцесорно), освен гражданския процес, и отказът да бъде допуснат до такъв представлява ли нарушаване на правото му на защита. По въпросите се поддържа наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжарване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така посочените решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно определение, формулираните от частните жалбоподатели въпроси относно това кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, са разрешени от съда изцяло в съответствие указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Хипотетична възможност, свързана с осъществяването на бъдещо несигурно събитие, според съдебната практика не обосновава наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като това би представлявало неоправдано навлизане в чужда правна сфера без доказан правен интерес от това / ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 90/05.05.2010 г. по гр. д. № 846/2010 г. на Второ ГО на ВКС; решение № 504/12.07.2011 г. по гр. д. № 603/2010 г. на Второ ГО на ВКС/. Формулираните в изложението въпроси, по които се поддържа допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са неотносими, тъй като не са разглеждани от въззивния съд в обжалваното определение и не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.Същите касаят съществуването на главното право на собственост върху имот и акцесорното право на преминаване през чужд имот, по които редът за защита е бил чрез предявяване на иск, че не съществува право на преминаване.В конкретния случай е констатирано, че такъв иск вече е проведен и с влязло в сила решение № 218/15.12.2023 г. по гр.д.№ 664/2023 г. на ВКС, І г.о. е отхвърлен предявения от жалбоподателите иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо ищците, че в полза на ответницата не съществува право на преминаване през реална част от 127 кв.м. от имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] и този въпрос не може да бъде пререшаван с оглед разпоредбата на чл. 299 ГПК. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е нищожно, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Същото не е и недопустимо, тъй като е постановено по подадена частна въззивна жалба от компетентен да я разгледа съд. В настоящия случай липсва и основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. Изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК частните жалбоподатели следва да заплатят на ответницата - А. В. Ц. направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за производството.В частната касационна жалба е направеното възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на заплатеното възнаграждение, което е основателно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, поради което, съдът намира, че следва да намали уговорения хонорар от 1500 лв. до 750 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение