Определение № 173 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3614/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. С. П. срещу решение №.108/9.04.21 по г.д.№.412/20 на ОС Перник, с което е потвърдено решение №.155/2.12.19 по г.д.№.787/17 на РС Радомир за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.124 ал.5 ГПК. Ответните страни Д. И. Н., С. Л. Г. и М. А. Г. оспорват жалбата; С. Й. Р., Г. С. М., Х. С. А., А. С. Г., С. С. Е. не вземат становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е приела за установено от фактическа страна, че Д. А. Б. и Е. А. като наследници на А. В. М. са подали до ПК К. заявление вх.№.587/8.01.92, с което са поискали възстановяване на правото на собственост на земеделски имоти общо 34,3дка в землището на [населено място] /бивше [населено място]/; въз основа на него е било извършено заснемане, при което заявителките са показали на място границите на имота в м.„Кр.д.“; с реш. №.15А/20.12.99 на ПК Ковачевци на наследниците на А. М. е било възстановено правото на собственост в стари реални граници върху имот №.015022 от 1680дка. Ответницата Х. С. А., като наследник на С. А. Р., е подала заявление вх.№.1813/24.02.92, с което е поискала възстановяване на собственост на 18 имота в бившето [населено място], сред които и имот №.141004 в м.„Ч.г.“; било е извършено заснемане на имота в присъствието на Х.А., която на място лично показала границите на имота, след което с реш.№.РГ-33/12.04.06 на наследниците на С. Р. е било възстановено правото на собственост в реални граници върху имот №., нива от 5,386 дка в м.“Ч.г.“. И. Е. М., като наследник на Е. Д. С., е поискала със заявление вх.№.2698/2.06.92 възстановяване на собственост върху 19 имота, при извършено заснемане е посочила на място границите на имот №.. от 0,847дка в м.“Кр.д.“, землището на [населено място], като с реш.№.15А/20.12.99 на ПК Ковачевци на наследниците на Е. С. е било възстановено право на собственост в стари реални граници върху този имот - №..... С влязло в сила реш.№.305/18.01.10 по г.д.№.659/08 на РС Радомир предявеният от Л. А. К. /майка на жалбоподателя – ищец Й. П./, Н. А. Й., К. В. Т., Л. М. К. и Н. А. Т. иск с правно основание чл.14 ал.4 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответниците /Д. А. Б., Е. А. М., Х. С. А., А. С. Р., П. Г. Р., В. С. Р., М. А. Г.,С. А. Д., В. Т. М., Н. В. М., Май В. М., В. Б. Д. и С. Б./, че към момента на внасяне в ТКЗС наследодателят на ищците А. Т. К. е бил собственик на земеделски имот в [населено място], м.О./“Кр. д.“/ – нива от 3500дкса при граници път, Е. Д. С., П. В. М. и А. Й. П., е отхвърлен като неоснователен /горепосоченият спор е разрешен с влязло в сила решение след като за всички участници в процеса са били издадени позитивни решения на ПК-т.е. за наследниците на А. К., А. М., С. Р. и Е. С.; заключението на ВЛ по делото е, че процесният имот е идентичен с този, възстановен на наследниците на А. М. 15022, и не е идентичен с имотите, възстановени на наследниците на Е. С. и С. Р./. Въззивният съд е посочил, че на основание чл.199 и чл.213 НПК по пр. преп. №.1127/11 на РП Р. е отказано образуване на досъдебно производство срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.314 НК поради давност, и е намерил, че за ищеца е налице правен интерес да води настоящия процес с оглед на факта, че теоретично установяването на престъпно действие би могло да е основание за отмяна на влезли в сила решения съгласно чл.303 ал.1 т.2 ГПК /какъвто резултат се цели и в случая/. Отбелязал е, че предмет на производството не е установяване на действителното положение на възстановените в съществуващи реални граници имоти /поради което и не следва да се обсъждат никакви възражения или доказателства във връзка с това къде в действителност се е намирал имота на А. К./, респективно то няма за цел да установи дали имотът е възстановен и ситуиран правилно или не; предмет на спора е дали е налице престъпно действие на някой от ответниците. По иск с правно основание чл.124 ал.5 ГПК е необходимо произнасяне по наличието или отсъствието на всички елементи от фактическия състав на престъплението -от обективна и субективна страна - следва да се установят фактите от изпълнителното деяние и формата на вината – както се твърди с ИМ, при условията на пълно и главно доказване /реш.№.462/4.12.12 по г.д.№.1574/11, ІV ГО/. Прието е, че към момента на реституционните процедури спорният имот е бил земеделски /попада в регулационния план на [населено място] от 1935г., в селото не е било образувано ТКЗС, но имотите в землището са били отчуждени 1966 за изграждане на язовир Пчелина, с Указ №.45/16.01.78г за административно териториално деление на страната [населено място], общ.Калище, е заличено от списъка на населените места, като със заличаването на населеното място, в чийто регулационен план е бил имотът, той е загубил селищния си характер и към момента на реституционните процедури е бил земеделски/. От друга страна от събраните доказателства, вкл. показанията на разпитаните свидетели, не се установява по категоричен начин, че представители на наследниците на А. М., С. Р. и Е. С. са се явили пред анкетиращите и умишлено са заявили неистини, като са знаели, че имотите им не се намират на посоченото от тях място. Обстоятелството, че на наследниците на горните лица са възстановени имоти, които попадат по регулационния план от 1935г. в претендирания от ищеца имот, не означава автоматично, че точното местонахождение е сбъркано, а и това обстоятелство по никакъв начин не установява наличието на престъпно действие. Отделно от това съдът е посочил, че от обективна страна изпълнителното деяние на престъплението по чл.314 НК /т.нар. посредствено лъжливо документиране/ се изразява в дейност, предхождаща самото съставяне на даден официален документ по съответния ред, при която вследствие на заявление от едно частно лице се внесат неверни обстоятелства или факти в този документ. В този случай длъжностното лице, изготвило официалния документ, се явява заблудено от дееца-заявител. Внасянето на неверното обстоятелство или изявлението в официалния документ е необходимо да е станало само въз основа на заявление на частно лице-т.е. длъжностното лице да удостоверява в съставения от него документ обстоятелства, когато установения за съставянето на документа ред включва съставянето му само въз основа на такива заявления. Когато официалният документ е акт, чието издаване включва извършване на проверки и преценки на длъжностно лице, натоварено с неговото изготвяне, същият не може да бъде предмет на престъпление по чл.314 НК /реш.№.488/7.01.02 по н.д.№.381/02, ІІ НО/. В разглеждания случай предмет на иска е твърдение за престъпление по чл.314 НК, след което са издадени решения на ПК/ОСЗ К. по реда на ЗСПЗЗ ППЗСПЗЗ-които, съгласно компетентността си, признават ответниците като наследници на А.М., С.раклев и Е.С. за собственици на недвижимите имоти, описани в решението. За издаването на тези решения е установен ред, съгласно който правото на собственост се удостоверява от ПК въз основа на представените пред нея писмени доказателства, анкетиране, сравняване на картен материал и др., на база на които се извършва преценка дали молителят или неговият наследодател действително е собственик на земята. Изводите на комисията за правото на собственост на молителя, които се обективират в издадените решения, се основават не на заявлението на молителя-същото е само действие, с което се инициира едно производство, в което служители на ПК/ОСЗ са длъжни да проверят въз основа на представени документи и всички останали доказателства дали лицето, автор на заявлението, или негов наследодател, е собственик на имота. Именно поради предвидения в закона ред за издаване на решенията на ПК/ОЗС, включващ извършване от страна на длъжностните лица на проверка на правото на собственост на молителя върху имота, техен предмет, показанията на заявителя/заявителите със заявлението и анкетирането не може да бъде предмет на престъплението по чл.314 НК. При тези обстоятелства е формиран извод, че следва да се потвърди отхвърлителното решение в частта, с която е отхвърлен иска на Й. П. срещу А. Г., Г. М. /като наследници на Д. и Е. А./ Х. С. А. и М. А. Г. – тъй като по делото не е установено по категоричен начин, че на неустановени дати през 1999 и 2006 пред длъжностно лице от ПК/ОСЗ умишлено са заявили невярно местонахождение на наследствените земеделски имоти на наследниците на А.М., С.Р. и Е.С.. Във връзка с твърдението в жалбата, че Д. И. Н. като вещо лице /ВЛ/е дала невярно заключение по извършената от нея експертиза по г.д.№.659/08 на РС Радомир, на което заключение се е позовал решаващият съд, за да постанови решението по делото и отхвърли иска по чл.14 ал.4 ЗСПЗЗ-с което е осъществила състава на чл.291 НК, е прието следното: вещо лице се назначава, когато за изясняване на случая от фактическа страна са нужни специални знания в дадена област, каквито съдът не притежава /обсъжданото ВЛ притежава необходимата квалификация и образование/, без да е задължително приемането на експертизата – съдът не е длъжен да възприеме заключението /чл.202 ГПК/, нито ако го възприеме да основава изводите си само на него, а трябва да обсъжда констатациите на вещото лице съвкупно с всички събрани доказателства; освен това той може да го цени само по въпроси от фактическо, не и от правно естество. В разглежданата хипотеза въззивната инстанция е намерила, че заключението на ВЛ Д.Н. може да се квалифицира като непълно и необосновано, но не и като невярно. При разглеждането на г.д.№.659/08 от РС Радомир не са били посочени никакви обективно съществуващи данни-стар картен материал, писмени доказателства за местоположението на имота, като идентификацията е извършена на база свидетелски показания при оглед на място. Задачата на ВЛ е била след запознаване с материалите по делото и изслушване на свидетелите при извършен оглед на място, да отговори на въпроса процесният имот идентичен ли е с възстановения такъв на наследниците на А.М. /№.15022/, с имота, възстановен на наследниците на Е.С. /№.15023/ и с имота, възстановен на наследниците на С.Р. /№.14104/. Твърденията за невярност на заключението се основават на представен едва по настоящото дело регулационен план от 1935г. и на създадена далеч по-късно информация относно съставянето и попълването на КП с възстановените по реда на ЗСПЗЗ земеделски земи и собствениците им /констатациите на изслушаното по настоящото дело вещо лице също в голямата си част са направени въз основа на измервания, като от друга страна няма данни част от писмените доказателства, представени по разглежданото дело, да са били събрани като доказателства в предходното производство на РС Радомир и да са били на разположение на ВЛ Н. при изготвяне на заключението/. ВЛ не може да издирва и представя в съда доказателства-такива процесуални права имат само страните съобразно доказателствената им тежест-не експертът, а страните, които имат интерес от установяване на твърдените от тях факти, следва да издирят и представят по надлежен ред като доказателства находящи се в тях или в Държавен архив документи; поради това твърденията за неактивност на експерта да изготви заключение въз основа на данните от регулационния план от 1935 и да ги използва като основен източник за изготвяне на експертизата са намерени за изцяло несъстоятелни. Отразено е, че в производството по делото в нито един момент ищецът не сочи каква обективно съществуваща информация е пренебрегната или изопачена от ВЛ при изготвяне на заключението; при изслушването му заключението не е било оспорвано, не е искана тройна експертиза, не са били представяни доказателства за опровергаването му. То не е обусловило и решаващите изводи на съда по влязлото в сила решение предвид неговия предмет. Въпросът за принадлежността на правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС не е от компетентност на ВЛ, а изводите по този въпрос съдът е направил след съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства. Заключението на ВЛ Д. по настоящото дело не може да обоснове извод за неверност на заключението на ВЛ Н., тъй като е изготвено въз основа на различни доказателства и нова информация. При тези обстоятелства е формиран извод, че дори да е невярно от гледна точна на представените по настоящото дело доказателства, заключението на ВЛ Н. не покрива от обективна страна изпълнителното деяние на състава на чл.291 НК. Поддържаните от ищеца доводи са относими към непълнота или необоснованост на заключението, но не и към обективния или субективния елемент от състава на престъплението по чл.291 НК. Не се доказва и виновно /във форма умисъл или непредпазливост според определението на чл.11 ал.2 и 3 НК/ да е съставила, представила и поддържала заключението /липсва съставомерност на твърдяното престъпно обстоятелство по чл.291 НК/. Във връзка с твърденията, че ответниците С. Р., С. Г. и С. Е. като членове на ОСЗ К. в кръга на служебните им задължения са съставили официален документ - реш.№.РГ-33/12.04.06 на ОСЗГ К., в което са удостоверили неверни обстоятелства - за възстановяване на право на собственост на наследниците на С. Р. в съществуващи стари реални граници върху имот №.141004 от 5386дка – което деяние изпълва обективните и субективни признаци на престъпление по служба по чл.282 ал.1 НК и евентуално лъжливо документиране по чл.311 НК, съдът е намерил, че те също са неоснователни. Основните елементи от обективно естество, които подлежат на установяване в процеса от ищеца, са: длъжностно качество на ответниците и заеманото от тях отговорно служебно положение, превишили ли са правата и властта си при издаването на решението, нарушени ли са нормативните изисквания за осъществяване на дейността и кои конкретно са пренебрегнатите нормативни изисквания, настъпили ли са значителни вредни последици и за кого. От доказателствата се установява, че към момента на постановяване на решението ответниците са били членове на ОСЗГ К., като заеманите длъжности определят и длъжностното им качество по чл.93 т.1 НК. По делото не са ангажирани доказателства, обаче, някой от тях да е нарушил или да не е изпълнил служебните си задължения или да е осъществил управленски или властови правомощия, които не му принадлежат – поради което и съдът е приел, че те не са извършили деяния, които са наказуеми съгласно чл.282 НК; доказателствата не позволяват да се направи извод и, че към момента на постановяване на решението ответниците са съзнавали, че са създавали реална опасност да настъпят немаловажни вредни последици за ищеца или трети лица и едновременно с това да са целели облага за себе си или за друго лице, респективно наследниците на С.Р.. Съдът е посочил и кои са елементите на деянието по чл.311 ал.1 НК и е намерил, че по делото няма никакви доказателства, че ответниците, подписвайки се под решението, са съзнавали, че удостоверяват невярно обстоятелства-че имотът не е бил собственост на наследниците на С.Р.. Не са ангажирани никакви доказателства в подкрепа на твърденията, че при проверка на заявените имоти те са пренебрегнали и изобщо не са проверявали представените документи, отчуждителните протоколи, по допустимия от закона начин; няма доказателства за пряк умисъл при която и да е от ответниците /поради което е и безпредметно да се обсъжда с каква цел са се подписали/. Съдът е посочил, че е несъстоятелна тезата, че решението е било съставено, за да обслужи претенциите на наследниците на С.Р., както и че настоящото дело не е за установяване на местонахождението, границите и площта на имотите, а за установяване на престъпление по чл.311 НК. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.2 ГПК и сочи въпроси, за които твърди, че са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1.“Ако един имот е отчужден не като земеделска земя, допустимо ли е при възстановяване да се връща на „собственика“ като земеделска земя от поземлена комисия?“; 2.“Допустимо ли е това да става въз основа на декларация, която е оспорена?“; 3.“При непредставяне на документи по отчуждаването, допустимо ли е изобщо този имот да бъде възстановен по какъвто и да е ред. По делото липсват документи за отчуждаването, а възстановяването е по неясни неверни декларации“; 4. „Най-накрая дали е допустимо несобственици да възстановяват земя, която нито е тяхна, нито на техни наследници?“; 5. „Допустимо ли е РС Радомир и ОС Перник, като коментират посочените установени факти, да се противопоставят категорично на приетото по делото заключение на ВЛ, което ясно, точно и аргументирано да се произнася в обратния смисъл?“; 6. „Допустимо ли е след като свидетели по делото ясно и категорично изясняват факти, и при липса на обратни данни, да се приемат решения в противоречия с категорично доказаното?“; 7. „Допустимо ли е несобственици да получат земи без никакво правно основание?“; 8. „Допустимо ли е справедливостта да се основава на неверни данни?“; 9.“Допустимо ли е след като преди повече от 12г. съдът е възприел друго, при новите факти, които опровергават досегашните решения, решението да е непроменено?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са изведени въпроси, които не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви във връзка с тях. Те са неотносими към решаващата воля на съда, както и към предмета на делото. Последният, както и релевантните за спора обстоятелства-които подлежат на изследване и съответно доказване при спазване правилата на доказателствената тежест - са подробно изяснени от въззивната инстанция и не се припокриват с формулираните от касатора въпроси. Отделно от това част от тях са фактически, свързани с конкретните факти и обстоятелства по делото /№.5 и №.9/, други съдържат теоретични постановки – формулирани са с цел да се даде принципен отговор дали дадени обстоятелства могат да предпоставят определени заключения - като се изхожда от изводи, каквито съдът не е направил в решаваща насока /№.6-№.8/. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а не на въпрос към касационната инстанция подлежи ли на отмяна въззивно решение, което страда от определени пороци. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба по същество /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР №.1/09 от 19.02.10/ - а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК /само за пълнота следва да се посочи, че въззивният съд ясно е очертал предмета на спора, обсъдил е релевантните фактически обстоятелства и е изложил подробни мотиви, аргументирайки изводите си по основателността на претенциите, които не са произволни/. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР №. 1/09 от 19.02.10/, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора на ответната страна Д.Н. се дължат направени разноски в размер на 600лв. адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,