Определение № 28 от 07.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1817/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца, Медицински университет – Пловдив, срещу решение № 142 от 11.03.2025 г. по т. д. 691/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 719 от 20.05.2024 г. по т. д. № 75/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Медицински университет – Пловдив срещу „Дентаком“ ООД иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 112 526, 93 лв. – претендирана неустойка по договор № ОП – 17 – 2019 от 09.01.2019 г. за забавени доставки по фактура № 40445/13.02.2019 г., фактура № 41738/19.06.2020 г., фактура № 45241/18.06.2020 г. и фактура № 45456/03.07.2020 г., и са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи самостоятелни мотиви по наведените от страните доводи и възражения. Счита, че необосновано не е придадено изискуемото правно значение на събраните по делото доказателства от разпита на св. А. и на предписанията по събрания доклад на държавния орган Агенция за държавна финансова инспекция. Оспорва като противни на закона и необосновани изводите на въззивния съд, че договорната клауза за неустойка, на която е основана исковата претенция, е противна на морала. Изтъква, че ответникът е търговец, не е възразил срещу клаузата при подаване на документи за участие в обществената поръчка, нито по -късно при сключване на договора, бил е наясно с характера на договора, включително уредените с него спешни доставки, и не може да бъде освободен от отговорност за доказаното забавено изпълнение. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което искът му да бъде изцяло уважен. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не формулира правен въпрос. Повтаря изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Ответникът по касация, “Дентаком“ ООД, оспорва касационната жалба. Излага, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото в приложеното изложение на касационните основания такива реално не са посочени от касатора, включително не е цитиран нито един акт на ВКС, на който въззивното решение да противоречи. Излага доводи за правилност на обжалваното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат е приел, че по делото се установява, а и страните не спорят, че на 09.01.2019 г. Медицински университет – Пловдив е сключил с „Дентаком“ ООД договор по реда на ЗОП за доставка на материали и консумативи за осигуряване на учебния процес и научната дейност в университета, съобразно който: доставките се изпълняват при готовност от страна на възложителя с изпращане на заявка; срокът за изпълнение на доставките е до 5 календарни дни; срокът за изпълнение на спешните доставки е два часа, като при спешно заявяване, това се посочва изрично от възложителя; съобразно т. 7.1 отговорността при неизпълнение задълженията на възложителя за заплащане на цената е в размер на 0,02 % за всеки ден, но не повече от 2 % от стойността на неиздължената сума, а според т. 7.2 отговорността на изпълнителя при забава в доставките е 20 % за всеки ден забава, но не повече от 50 % от стойността на неизпълнението. Посочил е, че не се спори, че доставките по четири фактури № 40445/13.02.2019 г., № 41738/19.06.2020 г., № 45241/18.06.2020 г. и № 45456/03.07.2020 г. на обща стойност 226 653, 85 лв. без ДДС са изпълнени със забава повече от три дни, поради което на основание т. 7.2 от договора ищецът е начислил неустойка в размер на 112 526, 93 лв., предмет на исковата претенция. Подчертал е, че основният спорен въпрос по делото касае заявеното с отговора на исковата молба възражение, че неустойката надхвърля придадената й от закона обезпечителна и обезщетителна функция и е нищожна, поради противоречие на добрите нрави. Позовал се е на даденото тълкуване с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, в равна степен и на добрите нрави. Изтъкнал е, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/; че не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Посочил е, че един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Подчертал е, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Добавил е, че при конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Обобщил е, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Допълнил е, че с нормата на чл. 309 ТЗ, отчитайки търговското качество на страните по правоотношението и за защита сигурността в оборота, е въведена забрана за намаляване на неустойката поради прекомерност, но счел, че тази забрана не изключва възможността клаузата за неустойка между търговци да бъде прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, ако в конкретния случай уговорката относно вида на задължението и на неизпълнението, начина и базата на начисляването на неустойката и други критерии посочени в договора, са определени извън пределите на нравствената допустимост. Изхождайки от гореизложените правни положения е намерил, че въведената с договора неустойка, предвиждаща обезщетение за забавено изпълнение в размер на 50 % от стойността на доставките при забава само от три дни, не е съответна на интереса на възложителя. Подчертал е, че уговорената неустойка в размер на 20 % дневно от стойността на неизпълнената част трябва да е съизмерима с щетите, които изправната страна понася от неизпълнението, за което обстоятелство е счел, че ищецът не е представил доказателства. В отговор на доводите по сезиралата го въззивна жалба е посочил, че твърденията на ищеца, че доставките са свързани с извършваната от университета медицинска дейност, която налага спешност на материали и консумативи, освен че са въведени за първи път с въззивната жалба, са и голословни. Допълнил е, че медицинската дейност е част от обучителния процес на студентите и може да бъде планирана. Изтъкнал е, че ако в някаква част конкретни консумативи изискват спешна доставка, то за тях е предвиден специален ред за заявяване - т. 1.4 от договора - в заявката задължително се посочва „доставката е спешна“ и тя трябва да бъде изпълнена в рамките на два часа, каквато хипотеза е счел, че в случая не се доказва за процесните периодични заявки. Обобщил е, че и при отчитане на присъщата за неустойката санкционна функция с оглед на конкретните обстоятелства по делото, заплащането на обезщетение за забавата в размер на 50 % от стойността, ведно с реално изпълнение на доставката, безусловно е предпоставка за неоснователно обогатяване на кредитора, поради което и изначално, още с включването й в проекта на договора за обществена поръчка, неустойката е нищожна, защото противоречи на добрите нрави. Намерил е за неоснователно възражението на въззивника, че чрез участието си в обществената поръчка ответникът е приел да изпълни същата при заложените в договора неустойки и поради това се е лишил от право да се позовава на нищожност, с доводи, че поведението и опитът като търговец на ответника при сключването на договора са ирелевантни за съда при изпълнение на задължението му да установи нищожност на клаузата за неустойка, когато за същата няма правни, икономически и морални аргументи да се възприеме като обществено приемлива и справедлива. Допълнил е, че са без правно значение и констатациите на АДФИ относно процесните вземания за неустойки в представения по делото доклад, който е приел, че е съставен в изпълнение на функциите, придадени от закона на агенцията да упражнява контрол при изразходването на бюджетни средства, поради което в частта за предписанията няма обвързваща съда сила. Изтъкнал е, че само на това основание, с оглед установената от съда нищожност на клаузата за неустойка по т. 7.2 от договора, предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен, поради което счел, че всички останали възражения на страните, както и ангажираните във връзка с тях доказателства, в т. ч. и доколко забавата е резултат от наличието на форсмажорни обстоятелства, са без правно значение за изхода от спора и не следва да бъдат обсъждани. По тези мотиви е постановил обжалвания резултат. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Предвид нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос. Приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не съдържа формулировка на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а единствено оплаквания, че въззивното решение е неправилно. Съобразно задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен матералноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Дори да се приеме, че от изложението може да бъде конкретизиран процесуалният въпрос относно правомощията на въззивната инстанция, касаторът не обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е налице утвърдена съдебна практика, намерила отражение в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Изложил е конкретни и подробни мотиви защо не възприема доводите на ищеца, както и защо с оглед конкретните данни по делото намира уговорената между страните с клаузата на чл. 7.2 от процесния договор неустойка за нищожна. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селекция на касационните жалби. Касаторът не сочи и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, като при дължимата служебна проверка настоящият състав на съда намира, че същите не са налице. По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не доказва извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъди с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение