Определение № 825 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1193/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 805/13.02.2023 г. на С. Т. С., чрез адв. Г. П.-С., срещу въззивно определение № 19/16.01.2023 г. по възз. ч. гр. д. № 453/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 652/ 22.11.2022 г. по гр. д. № 424/2022 г. на Окръжен съд – Габрово. С последното е прекратено като недопустимо производството по предявения от жалбоподателя срещу ответницата Г. И. Р. иск с правно основание чл. 106, ал. 1, т. 2 СК. В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на въззивното определение. В изложението си касаторът сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: 1) допустимо ли е иска по чл. 106, ал. 1, т. 1 СК за унищожаване на осиновяването, поради нарушаване на процедурата по допускането му - опорочено съгласие на осиновителя с оглед съществуваща у него користна цел - да бъде предявен от рождения родител на малолетния осиновен, или този иск може да бъде предявен само от страните по осиновителното правоотношение и само от лицето, чието съгласие е било опорочено; 2) легитимиран ли е да предяви иска по чл. 106, ал. 1. т. 2 СК за отмяна на допуснато осиновяване, като процесуален субституент на малолетния осиновен, рожденият родител на последния, при наличие на тежко провинение на осиновителя, свързано с неполагане на грижа и недаване на издръжка за осиновения. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Въззивният съд е посочил, че производството пред първата инстанция е образувано по предявен от С. С. иск по чл. 106, ал. 1, т. 2 СК за отмяна на допуснато непълно осиновяване на малолетния му син С. С. С. от неговата баба по майчина линия – ответницата Г. И. Р.. Изложените в исковата молба обстоятелства и твърдения са за неполагане на грижи и недаване на издръжка от осиновителя повече от година и половина, за незаинтересованост към отглеждането и възпитанието на детето, както и за предявени имуществени претенции от осиновителя след смъртта на рождената майка на С., с които се преследва користна цел – получаване на обезщетение. Въззивният съд е приел, че искът по чл.106, ал. 1, т. 2 СК е недопустим, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 106, ал. 5 СК активна легитимация за предявяването му имат само осиновителят и осиновеният. Искът не може да бъде предявен от трето лице, даже измежду тези, чието съгласие е необходимо за допускане на осиновяването - в случая рожденият (след извършено припознаване) баща на детето. С допускането на осиновяването, родителските права и задължения преминават върху осиновителя, поради което по иска с правна квалификация чл. 106, ал. 1, т. 2 СК осиновеното дете не може да бъде представлявано от рождения си родител. В допълнение е посочено, че правната квалификация на предявения иск не е по чл. 106, ал. 1, т. 1 СК – за унищожаване на осиновяването поради нарушаване на процедурата по допускането му, тъй като такива твърдения и доводи са въведени за първи път с частната жалба срещу първоинстанционното определение и поради това не са предмет на делото. Отделно, твърденията за такива нарушения - подадена от осиновителката декларация по чл. 89, ал. 6 СК с невярно съдържание, касаят евентуално липса на валидно съгласие от страна на осиновяващия - чл. 89, ал. 1, т. 1 СК. Легитимирано да атакува осиновяването на това основание обаче, е само лицето, чието съгласие е опорочено, а не ищецът. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице условия за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение. Първият въпрос е изцяло неотносим, тъй като предмет на делото е предявен иск чл. 106, ал. 1, т. 2 СК - за отмяна на извършеното осиновяване поради наличие на обстоятелства, за които ищецът твърди, че дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд са приемали (и не са имали основание), че са сезирани с иск за унищожаване на осиновяването по чл. 106, ал. 1, т. 1 СК, каквито обстоятелства липсват изложени в исковата молба. Неотносим е и вторият въпрос в изложението - същият е формулиран според защитните тези на жалбоподателя в частната му касационна жалба, но не съответства на конкретните факти по делото. Видно от исковата молба, ищецът е предявил иска по чл. 106, ал. 1, т. 2 СК лично от свое, а не като процесуален представител на осиновения. Следователно, въпросът е зададен в контекст, който не кореспондира с фактите и обстоятелствата по делото, респ. и с приетото от въззивния съд (т. е. – зададен е в несъществуващ контекст) и в този смисъл е ирелевантен за допускането на касационното обжалване. В допълнение следва да се посочи, че нормата на чл. 106, ал.5 СК е ясна, а по приложението й правната теория и съдебната практика са единни, че искът за прекратяване на осиновяването при тежко провинение, респ. при наличие на други обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения, може да се предяви само от осиновеният и осиновителят. В случая искът е предявен от родител на осиновения (след извършеното припознаване на детето), в негово лично качество, а такава активна процесуална легитимация за ищеца законът не предвижда. Банкетно соченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК също не се установява. От съдържанието на мотивите на обжалваното определение не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма със смисъл, различен от действително вложения; да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод, или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение