Определение № 1686 от 16.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4357/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. Г., чрез адв. Н. Ш., срещу въззивно решение № 119/11.07.2022 г. по в.гр.д. № 54/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260980 от 15.11.2021 г. по гр.д. № 1344/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив. С последното са отхвърлени предявените от П. Г. Г. срещу С. Д. А. искове: 1/ за заплащане на сумата от 25 819,41 лв., съставляваща направени от ищеца с лични средства необходими разходи за лечението на Й. Д. М., починала на 26.06.2016 г., които са били уместно предприети в неин интерес – за запазване на живота й след установяване на страданието й от тежко онкологично заболяване, извършени приживе с нейното знание и съгласие, от нейно име и в нейна полза, макар предоставянето на тези средства да не е било писмено оформено, мотивирани от съвместното им съжителство като партньори и липсата на нейни средства, както и обстоятелството, че в по-голямата част от времето на извършването им е била лежащо болна, които разходи са индивидуализирани по групи и пера; 2/ за заплащане на сумата от 12 767 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците на направените разходи по пера, за времето от датата на разходите до датата на исковата молба. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1. Какви са задълженията на въззивния съд при промяна на правната квалификация на предявения иск и има ли същият задължение да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и относно необходимостта от ангажиране на съответни доказателства? – твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 29/2015 г. по гр.д. № 5189/2014 г. на ВКС, ІV г.о.; 2. Правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД приложимо ли е при иск, квалифициран като такъв по чл. 59 ЗЗД? – твърди се противоречие с ППВС № 1/1979 г.; 3. Какви са границите на разходите, които могат да се приемат за нравствен дълг, и скъпоструващо лечение в чужбина, финансирано с лични средства и средства от кредити, представлява ли нравствен дълг? – въпросът е поставен в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответницата по касационната жалба С. А. взема становище за неоснователност на същата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Въззивният съд е приел за безспорни между страните обстоятелствата, че ответницата е единствен наследник на починалата Й. М. и че е приела наследството й по опис. М. и Г. са живеели заедно на съпружески начала в продължителен период от около 18 год., включително и през 2015 г., когато било установено заболяването на М., и през 2016 г., когато тя починала. М. била диагностицирана с вторично злокачествено новообразувание на черен дроб, злокачествено новообразувание на колон сигмондеум, заради което претърпяла оперативно лечение. Лекарите установили още и вторично злокачествено новообразувание на ретроперитонуема и перитонеума, а в следоперативния период оперативната рана се инфектирала и се наложило третиране по принципите на гнойно-септичната хирургия последователно със сребърни превръзки и хипертоничен разтвор на натриев хлорид. В рамките на годината от диагнозата до датата на смъртта на М. за нея се грижел ищецът, тъй като живеели заедно. Той намерил и нужния лекар, за да има подобрение в нейното лечение, като за целта двамата многократно ходели до Турция, където й правели животоподдържаща химиотерапия. Заминаването за Турция било продиктувано от недоволство от лечението в болницата в Пловдив. След всяко връщане М. се чувствала много по-добре, одобрявала действията на Г. и се радвала, че е загрижен за нея. За установяване на гореизложената фактическа обстановка са събрани свидетелски показания и писмени доказателства – епикризи за болнични престои. Относно лечението на М. съдът е приел, че още при диагностициране на онкологичното заболяване на пациентката при първия й болничен престой през 2015 г. същото е било тежко – в последния четвърти стадий, с ангажиране на множество органи с метастази. Неблагоприятната прогноза от заболяването, установена и с прието заключение на СМЕ, е била известна на ищеца още преди да се предприеме лечението в Турция. Непосредствено след установяване на заболяването пациентката е била насочена за оперативна интервенция и е претърпяла такава на 10.06.2015 г., като впоследствие е била насочвана за оперативно лечение и към Комплексен онкологичен център /КОЦ/ за последващо проследяване, диспансеризация и продължаване на комплексното лечение. Така приложеното в страната лечение отговаряло на медицинските стандарти за лечение на този тип заболяване. Въпреки незабавното насочване на М. към онкологичния център, липсват данни пациентката да се е диспансеризирала, нито да е прилагала химиотерапия, причина за което е, че М. е избрала да продължи лечението си в Турция. За прилаганото там лечение липсват медицински документи, а са налице единствено финансови документи за извършени изследвания, както и изявленията на М. пред свидетелката К., че в Турция й се прилага химиотерапия. Съдът е установил, че М. не е провеждала в периода 2015 г. – 2016 г. постоперативно туморно лечение в България, което би било безплатно за нея, а от лечението й в Турция не е констатирал убедителни обективни данни за подобряване на състоянието й. Последните фактурирани като доставени на пациентката медицински услуги от болницата в Турция са били от дата 22.09.2015 г., поради което не можело да се приеме, че влизанията на М. в Турция след тази дата са били такива с цел лечение на заболяването й. По делото е установено, че ищецът е теглил от банковата си сметка суми в размер на 9160 евро, а по два банкови кредита са му отпуснати средства в размер от 5000 евро и 6000 евро. Пред въззивния съд е доказано авансовото плащане на седем броя фактури, издадени от болница в Турция, за медицински прегледи, консултации, тест, химиотерапия с посочен платец в турски лири – Й. Д. М., на обща стойност от 24084,97 лв. Според въззивния съд не се доказва пряк собствен произход на посочените средства в полза на М., като в същото време, видно от теглените средства от банковата сметка на Г., ищецът е подпомогнал лечението на жената, с която живеел от много години на съпружески начала. Въззивният съд е приел, че основният спор между страните е относно правната квалификация на иска. Посочил е, че правилно първиоинстанционният съд е приел, че не е налице водене на чужда работа без пълномощие, основните елементи от фактическия състав на което са: знание на гестора, че работата е чужда, като не е длъжен да я поеме и липса на натоварване (възлагане) от страна доминуса, както и липса на знание и произнасяне – одобрение или неодобрение от страна на доминуса. В конкретния случай след първоначалната внезапна констатация на сериозното заболяване на М., двамата с ищеца заедно взели решение да бъде извършен опит за лечение в съседна държава, което предприели. Поради отсъствието на елемент от фактическия състав на правния институт /липсата на възлагане не се констатира/, съдът не е обсъждал дали работата е била предприета уместно или не. Въззивният състав е приел, че макар първоинстанционният съд да е квалифицирал иска по чл. 61, ал. 1 ЗЗД, вместо по чл. 59 ЗЗД, той по същество е разгледал и се е произнесъл именно по наведените от страните факти и обстоятелства, очертаващи предмета на спора, като е приел квалификацията на претенцията като искане за възмездяване в хипотезата на неоснователно обогатяване. Въззивният съд е изследвал отношенията между Г. и М. и е приел, че двамата живеели на съпружески начала от 1997 г., представяли се пред обществото като семейство, споделяли общ дом и едно домакинство. Съдът е анализирал съдържанието на понятието „фактическо съжителство на съпружески начала“, като се е позовал на употребата му в различни закони. Приел е, че в актуалната социална ценностна система през последните години съпружеското съжителство без граждански брак се квалифицира като нормален и приемлив факт с определени правни последици. Макар за това съжителство да са неотносими правата и задълженията, регламентирани в Семейния кодекс, полагането на грижата за болната фактическа съпруга е естествено, обосновано и хуманно и това е била специфичната цел, предприета от ищеца. На нравственото задължение да се положат грижи за болен близък човек е дадено правно значение в разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, която изключва приложението на института на неоснователното обогатяване в този случай. Когато се установи съзнателно изпълнение на нравствен дълг, даденото не е без основание и не може да се претендира връщането му. Поради тези съображения предявените искове са приети за неоснователни. При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Първият въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора съдебна практика. Съгласно постановките на т. 2 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, при установена от въззивния съд неправилна правна квалификация, вследствие на която на страните са дадени неточни указания, той следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, както и относно необходимостта от ангажиране на съответни доказателства. В случая въззивният състав е посочил, че макар дадената в първата инстанция правна квалификация да е различна, първоинстанционният съд изцяло се е произнесъл по наведените фактическия твърдения в исковата молба, очертаващи предмета на спора, и като е обсъдил нравствените елементи в отношенията между ищеца и наследодателката на ответницата, всъщност е разгледал искане за възмездяване в хипотезата на неоснователно обогатяване. В практиката на ВКС е изяснено още, че при непроменени фактически твърдения на ищеца и петитум на иска, в случай че въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно основание /така решение № 45 от 27.05.2019 г. по гр. д. № 2746/2018 г. на ВКС, II г. о./, както е сторил въззивният съд. Следователно не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. По втория въпрос е необходимо да се посочи следното: Съгласно трайната практика на ВКС /в това число ППВС 1/1979 г./, ако престацията е извършена съзнателно и в съгласие с изискванията на морала, тя не е лишена от основание. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг е основание за престиране, но релевантните обстоятелства следва да се преценяват във всеки отделен случай, като констатацията за това дали съществува морално задължение или има друго основание за изпълнението, е въпрос на конкретни факти и преценка от решаващия състав. В Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС на РБ е изяснено, че съзнателното изпълнение на нравствения дълг представлява основание едно лице да получи нещо от друго, като при преценката съдът следва да има предвид, че обществото се развива стремително, включително и взаимните отношения между хората, като се утвърждават начала на хуманност и отзивчивост. Въпросът за съзнателно изпълнение на нравствен дълг може да се разглежда само в случаите на начална липса на основание. В практиката на ВКС и съдилищата са разяснени особеностите при прилагането на института на неоснователното обогатяване за уреждане на имуществени отношения, възникнали от фактическо съжителство на страните, като е посочено, че отношенията на живеещите във фактическо съжителство не се различават от тези на лицата, сключили граждански брак, а отношенията между тях са като между съпрузи. В съвременното общество все по-често се срещат хипотезите на фактически сложилите се съпружески отношения, с присъщите на семейството (в юридическия смисъл) отношения между мъжа и жената на грижа и подкрепа, взаимно уважение и взаимопомощ, включително към възрастните и децата, общи грижи за домакинството според възможностите, взаимна отговорност за благополучието на семейството, материална и морална подкрепа. Следователно всеки от тях, съобразно възможностите си, имуществото и доходите си осигурява нормални условия за живот на общото домакинство. По настоящия спор решаващият извод на въззивния съд е свързан с това, че е налице дълготрайно фактическо съжителство между ищеца и покойната, които са се възприемали взаимно като съпруг и съпруга и бидейки в такива отношения, са споделяли заедно както положителни, така и отрицателни житейски преживявания, а партньорството им както според взаимните им представи, така и съгласно обществената оценка на такива отношения, предполага взаимни грижи, в които водещ е нравственият елемент. Затова съдът е възприел, че има основание за извършените плащания и това е нравственото задължение на ищеца към партньора, с когото е бил във фактическо съжителство и което задължение е изпълнено съзнателно. Всъщност и двете инстанции са изследвали дали са налице предпоставките за връщане на даденото при начална липса на правно основание за осъществено имуществено разместване, като са счели, че съзнателно изпълненият нравствен дълг препятства връщането на дадените парични суми за лечение. Отговорът на поставения въпрос не би довел до различни правни изводи, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос също не обуславя допускане на решението до касационно обжалване. За да приеме, че ищецът е изпълнил свой нравствен дълг, въззивният съд не се е ръководил от размера на сторените разходи за лечението на онкологичното заболяване. Освен това въпросът предполага преценката на конкретните факти по делото и не може да получи еднозначен отговор. Следователно липсва правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.